Времето бе стегнало в студената си хватка всичко живо. Леката снежна покривка, която се бе задържала, само напомняше, че е валяло сняг, но не достатъчно.

Зимата е хубав сезон, но повечето хора предпочитат да я прекарат край печката. От топлината в стаята се възползваха Нина и Алекс. Брат и сестра, които обичаха да четат и споделят различни идеи помежду си.

– По-рано не е имало рак, – каза Нина.

– Защото не са го диагностицирали, – опонира Алекс. – Човек просто си умира и това е.

– Нямало е проблеми с контрацепцията, – Нина продължаваше да изброява особеностите на миналото.

– Е, да жените просто са раждали и износвали децата си в мраз и глад, – съгласи се донякъде Алекс.

– След откриването на Америка, половината Европа е умряла от сифилис, а половината от индианците са умирели от грип.

– В Англия, по времето на Хенри и Анна Болейн, един обикновен грип е погълнал половината от Лондон, – отбеляза Алекс.

– О, за жените е нямало проблеми, – иронизира Нина, – защото те нямали паспорти и са били без права. За това били бити и малтретирани. И това не се е смятало за никакъв проблем или престъпление. При извънматочна бременност, просто умирали, а когато матката им изпадала при тежка работа това изобщо не се вземало под внимание.

– Ако погледнеш мемоарите на Екатерина II, тя е била императрица, освен красиви рокли и разкошни балове, тя пише, че е имало варицела, женски проблеми, трудности в живота, …

– Какво искаш да кажеш, че сега живея много по-луксозно от една императрица? – засмя се Нина.

– Забележи, преди 100 години ако бяха заболели белите ни дробове, умираме, защото тогава медицината не е имала лек за тази болест.

– Ако сега ме питат: „В кое време бих искала да живея?“ Бих отговорила: „Сега“. Не знам какво ще бъде бъдещето, но сега имам: дънки, маратонки, дезодоранти, лична собственост, паспорт, контактни лещи, хигиена и контрацептиви, възможност да работя и да учи във всяка страна. Мога просто да се разведа, защото не искам да живея с този мъж.

– Но можеш да получиш травма или шок, – вметна Алекс.

– Мога да карам кола, – продължи да изброява Нина, без да обърне внимание на думите на брат си. – Както и да се науча да се бия, за да защитя себе си и моите близки и да бъда лишен от свобода заради прекомерната самозащита.

– Но няма да хвърлят камъни по теб и няма да бъдеш бутнат от скала или опозорена по някакъв друг начин, – добави Алекс.

– В това общество има много проблеми, но в сравнение с това, което е било, то е страхотно.

– И тези, които искат да се върнат назад, просто не разбирам къде ще отидат?

– Разбираш ли колко усилия са положени, за да стане това, което е сега?

– За това аз съм щастлива да живея тук и сега, – плесна с ръце Нина.

– Опознаваме всичко, като сравняваме, съзнателно или несъзнателно, себе си с другите, с епохата, с миналото, с културата, със здравето или медицината. Но оглеждайки се назад трябва да осъзнаем, че това, което имаме тук и сега не е малко и недостатъчно, за да бъдем щастливи.

В столовата бяха дошли почти всички. Те бяха насядали по масите и обядваха.

Изведнъж вратата се отвори и влезе Миронов. Възрастен човек, изрядно облечен в черен костюм и бяла риза, с неотклонната тъмносиня вратовръзка на черни райета. Той перфектно знаеше 19 езика.

Преди да седне, кимна на останалите с глава и зае мястото си на масата.

– Днес ще бъде много горещо, – каза Нина Иванова, която същевременно погледна новодошлия и дяволито му се усмихна.

– Да, – усмихна се Миронов, – слънцето пече жестоко, не се шегува. Да му мислят пълничките.

– Не се смятам за пълничка, – махна отегчено с ръка Нина, – но усещам, че ме залива горещина.

Миронов се усмихна и попита учудено:

– Дори тук в столовата?

– Именно, – каза Нина.

– Нима? А от що?

– От вас, – намръщи се Нина.

– От мен? – изненада се старият преводач и все така усмихнат се облегна на стола. – Нина, какво означава това? Нима моите 60 години могат да ви въздействат така?

– О, не си въобразявайте, – бързо го прекъсна Нина. – Вашите 60 години са съвсем безопасни, но вашите езици….

– Какво ми е на езиците? – още недоумяваше Миронов, накъде бие колежката му.

– От съседството на един свободен език, човек може да се изпоти, а вие владеете свободно 19 ….. Ужас! – почти извика Нина.

На масата избухна смях.

След като се нахрани, Миронов стана и се приготви да си тръгне.

– Ще ме извините, Нина Иванова, – пошегува се той, – отивам да заключа поне част от моите 19 езика. Нека вместо мен ви поти слънцето.

А тя като че ли само това чакаше, весело каза:

– Много мило от ваша страна. И да ме поти има защо….

Ах тази Нина знае как да се пошегува, но и как да отговори.

Прекрасен слънчев ден. Един от онези последните, с които ни дарява есента. Топъл, но не горещ. Наситен с червени, жълти, зелени и кафяви краски от палитрата на Твореца.

По пътя крачеше възрастен мъж. Той се наслаждаваше на всичко около себе си. Усмивка озаряваше лицето му.

Мъжът влезе във един фризьорски салон, намиращ се от дясната страна на пътя и поздрави учтиво всички:

– Добър ден.

Милена, младо момиче, което скоро бе постъпило на работа във този фризьорски салон, внимателно го огледа.

„Въпреки възрастта си, – каза си Милена, – ухае приятно, въпреки годините си. Старчоци като него миришат на застояло и леш“.

Възрастният мъж бе облечен стилно в тон с модата на 70-те. Нещо трогна Милена, когато го наблюдаваше.

Мъжът, нека го наречем Продан Василев, се обърна точно към Милена:

– Бихте ли ме подстригали? – каза той. – Нещо по-съвременно, от сегашната мода. Моделирайте ме по-ваш избор.

И Милена го подстрига без много приказки.

„Изглежда доста приятно и достатъчно привлекателно, – отбеляза на ум младото момиче, – независимо от възрастта си. На неговата възраст обичайно поръчват: По-късо и по-бързо. А този поиска нещо ново“.

Продан сложи очилата си и попита:

– Е, как е? Добре ли изглеждам?

Катя, която обичаше да се шегува, се обади закачливо:

– Даааа, като истински младоженец.

Присъстващите и работещите в салона започнаха да се усмихват леко, а той без никаква обида заяви:

– Всъщност, аз наистина съм младоженец.

Всички го гледаха снисходително, а Катя си помисли:

„Младоженец е, щом казва, така да бъде. Млада е душата на този старец“.

Възрастният мъж стана от стола и каза :

– Днес празнувам златната си сватба.

Усмивките замръзнаха на лицата. Всички присъстващи, особено младите хора се почувстваха неудобно.

Има случаи, когато субекти се борят с тираничните царе. Но може би няма друг такъв пример за национална борба срещу музикалната тирания, за който ще ви разкажа днес.

Скъпите опери на Вагнер източвали вече бедния бюджет на Бавария. Омразата на населението към музикалния „тиранин“ била наистина неограничена: атеист, неоспорим революционер, освен това непознат прусак, той „наложил“ населението с повишени данъци.

Воюващи партии, чиновници и консерватори, безброй лични врагове на композитора, професори от консерваторията и оперни артисти, които заобикаляли Вагнер, всички се обединили в една свята борба.

В крайна сметка крал Лудвиг се предал и и за да докаже „че доверието и любовта на любимия му народ стои в очите му на първо място“, наредил:

– Вагнер да напусне Бавария в най-кратък срок.

– Сбогом, ваше величество – каза композиторът, напускайки нелюбезната държава. – Зная, че за мен ще тъгува цялата страна. В Бавария повече няма да има Вагнер, който за всичко е виновен!

Парламентарният комитет за изменение на Конституцията е излязъл с препоръка. Южна Африка да даде на жестомимичен език държавен статус.

Дискусията за признаването на жестомимичен език от държавата започнал в Южна Африка след съвместна петиция от няколко асоциации на глухите през 2007 г. Според документа милиони хора в страната са лишени от възможността да получават стоки и услуги поради „невъзможността за комуникация“.

Първата държава, която признава езика на жестовете като държавен език, е Уганда. Също така сред африканските страни този език, официално е признат от властите в Зимбабве. Освен това, принципа за „насърчаване“ използването на езика е залегнало в Конституцията на Кения.