Алекс бе фермер. Земята му се намира на брега на Атлантически океан. Той постоянно търсеше работници за фермата си, но повечето се отказваха заради ужасните бури, които повреждаха не само засятото, но и сградите.

Един ден при Алекс дойде нисък и слаб човек. Той се представи като Смит. Бе на средна възраст.

– Ще се справите ли с работата? – попита Алекс.

– Не се притеснявайте, – засмя се Смит, – мога да спя, когато духа силен вятър.

Алекс бе изненадан от този отговор, но тъй като се нуждаеше от помощник, го нае.

Смит работеше добре. Той бе зает от сутрин до вечер. Алекс бе доволен от работата му.

Една нощ вятърът се засили, а мощният му рев отекваше навътре в сушата. Алекс скочи от кревата, взе фенера и се втурна в стаята на Смит. Той разтърси спящия си помощник и извика:

– Ставай! Буря се задава! Събери и завържи всичко преди вятърът да го е отнесъл.

Смит се обърна на другата страна и твърдо каза:

– Няма да стана, господине. Казах ти, че мога да спя, когато вятърът духа силно.

Алекс се ядоса и излезе навън, за да се подготви за бурята. Не вървеше, а тичаше и недоволно мърмореше:

– Ще го уволня, веднага! Какво си мисли той?! За какво съм го наел?

За своя изненада Алекс откри, че хранителните припаси бяха  покрити с брезент. Кравите бяха прибрани в плевнята, пилетата в кокошарника. Вратите бяха добре заключени.

При такава подготовка, вятърът едва ли ще може да отнесе нещо. Освен това бяха взети мерки, нищо да не се запали.

Едва тогава Алекс разбра, какво означава да спиш, когато духа силен вятър.

От бурите в живота си се защитаваме, като храним нашия дух с Божието Слово и му се покоряваме. Само така можем да се облегнем на вярата си и да уповаваме на Бога.

Не е нужно да разбираме какво става, просто е нужно да се оставим в ръцете Му, за да имаме мир в увеличаващата скорост буря.

В предградията на един град живееше Владимир. Той бе художник. Обичаше да гледа как слънцето се скриваше зад хоризонта.

Владимир или Влади, както го наричаха, мечтаеше да изобрази света, който му изглеждаше прекрасен и разнообразен, върху платно с четката си.

Съдбата се оказа благосклонна към него. Той стана известен художник не само в своята страна, но и в много други. Картините му се продаваха на баснословни цени.

Веднъж Таня, красиво момиче, срещна Влади. Шеговитият ѝ поглед и руменината ѝ го плениха и художникът реши в сърцето си: „За нищо на света няма да я пусна, докато не предам образа ѝ на платното“.

И Влади започна да рисува портрета ѝ вдъхновено, забравяйки всичко около себе си. Нарисуваното момиче разкриваше всеки детайл дори и най-малкия намек за красотата на Таня.

Девойката погледна платното и каза:

– Доста добра четка! Много сполучлив портрет!

Влади се разсмя на наивността на момичето:

– Каква връзка има тук четката? Това е дело на моя талант. Дори с въглен мога да изобразя целия свят, а нощта мога да направя светла и прозрачна.

Таня се усмихна и без да се смущава ни най-малко каза:

– Струва ми се, че вие сте като четка в Божията ръка. И за да разберем красотата, премъдрият Творец, чрез вашите платна, ни открива Своя свят.

Лицето на Влади помръкна, усмивката му се стопи мигновено. Огорчен художникът каза малко раздразнено:

– Не творец, аз го нарисувах! Чуваш ли ме добре, аз го направих! Грешиш, като си мислиш, че аз съм четка в нечии ръце.

Влади отново размеси боите си и сложи ново платно на статива. С уверена ръка започна да нанася с четката нови щрихи.

Един час по-късно нямаше по-нещастен човек от Владимир. Работата му върху платното изглеждаше като нацапана от бездарен художник.

Той смени платното, отново смеси боите, но всичко бе напразно.

Влади счупи четките си, започна да се търкаля по пода и безпомощно да вие. Той се чувстваше нещастен и безполезен. Нямаше и следа от майсторската ръка на художника, който бе известен в цял свят.

Владимир заживя в един мизерен килер.  Гледайки към поредния залез, той обичаше да казва:

– Всичко е нетрайно на тази земя и хората не са по-големи от четка в Божията ръка.

Йосиф бе майстор дърводелец със златни ръце. Хората не само от Назарет, но и от околните селища го познаваха.

Една сутрин Йосиф натовари магарето си с багаж, а на гърба на животното посла меко. Излезе и Мария, съпругата на Йосиф. Тя бе бременна. Йосиф внимателно настани жена си да седне на магарето и тръгнаха.

Цяла седмица им отне докато стигнаха до Ерусалим, но това не бе края на пътешествието им.

Вечерта Йосиф сподели с Захари, у когото бяха отседнали:

– Сутринта ще трябва да продължим за Витлеем.

– Мария е бременна не рискуваш ли много, отново да тръгнеш на път? Тя е толкова уморена. – угрижено го погледна Захари. – Всичко може да се случи по пътя.

– Не за удоволствие съм тръгнал, – въздъхна тежко Йосиф. – Императорът е решил да преброи поданиците си, издал е указ за това. Всеки трябва да бъде отбелязан в книгата за преброяването в родния си град, а аз съм от Витлеем.

– Внимавай и се грижи за Мария, – посъветва го Захари, преди да тръгнат.

Йосиф и Мария пристигнаха късно вечерта. Трябваше да пренощуват някъде. Йосиф почука на портата на хана.

– Няма места, – каза собственикът. – Много хора дойдоха днес в Давидовия град.

– Уморени сме от дългото пътуване, земляк, а и жена ми очаква дете, – в очите на Йосиф се четеше молба. – Тя не може да спи на открито.

Собственикът се почеса по тила.

– Приятел, попаднал си в най-голямата възможна навалица. Малоумен и смахнат е този император в Рим, дето не оставя жените спокойно да родят по домовете си. Дори не знам как да ти помогна. Във всеки двор във Витлеем е пълно с хора, едва ли някой ще те пусне. Но имам плевня в една пещера в планината. Добитъкът не е там, всички са на полето. Чисто е, а и извор има наблизо. Ако искаш, там можете да прекарате нощта.

Какво можеше да стори Йосиф? Натовари багажа и качи Мария на магарето. След това бавно тръгна към пещерата, към която го бе упътил ханджията.

През нощта Мария роди син.

Беше тиха звездна нощ. Овчарите се бяха сгушили край огъня. Животът им така неусетно се изнизваше, в непрекъснато безпокойство около непокорните или болни овце.

Изведнъж ангел от Господа застана пред тях, и Господната слава ги осия. Те се уплашиха много.
Но Божият пратеник им каза:

– Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът – ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли.

Внезапно заедно с ангела се появи множество небесно войнство, което хвалеше Бога, казвайки:

– Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.

Щом ангелите си отидоха, овчарите си рекоха един на друг:

– Да отидем тогава във Витлеем и нека видим това, що е станало.

Те побързаха натам и намериха Мария, Йосиф, и Младенецът лежащ в яслите. И разказаха каквото им беше известено за това детенце.

Овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха чули и видели.

Мъдреци водени от звездата дойдоха до мястото, където беше детето. И като влязоха в пещерата, видяха детето с майка му Мария. Паднаха и Му се поклониха. Отвориха съкровищата си и Му принесоха дарове, – злато, ливан и смирна.

И понеже бяха предупредени от Бога насън да се не връщат при Ирод, те си отидоха през друг път в своята страна.

Славна надежда дойде в тази прекрасна нощ за нашият покварен и развратен свят: „Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото“.

Снегът бавно се стелеше по земята, а всичко наоколо тънеше в тишина. Безброй звезди искряха на небето.

В малкото село сгушило се в диплите на планината издайнически си проправяха път нагоре димни къдели, които сочеха, че тук има работливи стопани, греещи се край запалените в къщи печки.

Дядо Живко и внука му Милен се грееха край камината и тихо разговаряха.

– Търсенето на истината не е почасова работа, – каза старецът. – За да я откриеш ти трябва всичко, с което разполагаш.

– Как всичко? Колко пъти в детската градина, а и сега в училище са ми казвали: „Това е истината“. И аз съм я възприемал веднага.

– Мъдреците от изток, които пристигнаха в Ерусалим, ни учат точно на това, – каза дядо Живко. – Те са изминали дълъг път, за да намерят Истината.

– Истината? – поклати глава учудено Милен. – Че каква е тази толкова важна истина?

– Исус се е родил във Витлеем, – започна разказа си старецът. – Малко селище, което се е намирало на 10 км от Ерусалим. По онова време Ерусалим е бил духовният център на света. Всеки един от главните религиозни лидери е бил в него, но никой от тях не е търсел Исус. Само хора от много далече, мъдреци от напълно различна култура, са дошли да Го видят.

– Исус ли е истината, която са търсели? – попита внукът.

– Правилно каза, – старецът потупа с ръка рамото на Милен. – Исус е пътя, истината и живота.

– Дядо, но тогава всички останали са пренебрегнали нещо много важно!

– Така е, – съгласи се дядо Живко. – Цар Ирод е пропуснал бебето Исус. Същото са направили и търговците, които са минавали от там. Ти също би могъл да пропуснеш Исус, дори и да стои пред теб, ако не Го търсиш.

– Но мъдреците са Го дирили.

– Те са пътували четири-пет месеца сред палещата горещина на пустинята, за да намерят Исус. Били са готови да направят всичко, което е необходимо, за да Го открият.

– Това е било много мъдро от тяхна страна, – подчерта Милен.

– Така и ние трябва да правим, – усмихна се дядо Живко. – Необходимо е да загърбим всичко, което имаме, за да Му се поклоним.

– Когато имаш правилните подбуди да търсиш Исус, – възкликна възторжено Милен, – нима ще ни спрат удобствата или примамливите прищявки и влечения?!

Дядо Живко присви очи и изпитателно погледна внука си, след което го попита:

– Ти какво би загърбил, за да се поклониш на Исус?

Слаба червенина се разля по лицето на момчето. Милен наведе глава и забоде погледът си в пода.

– Би ли се отказал от компютърните си игри или да чатиш с приятелите си? Ще можеш ли поне един ден да не сърфираш с компютъра си из любимите си сайтове? ….

– Ще го направя, – закани се Милен.

– Заслужава си,  – каза насърчително дядо Живко.

Мехмед живееше в малка къща построена в земя, която се намираше в северен Ирак. Изкарваше с много труд прехраната на семейството си. Имаше седем деца.

Когато терористите от Ислямската държава нахлуха в Мосул и околните райони, той ги прие с радост. Ненавиждаше християните и казваше за тях:

– Тези „неверници“ трябва да бъдат убити и заличени от лицето на земята.

Три месеца по-късно екстремистите от Ислямската държава завзеха дома му и го превърнаха в склад за оръжие.
На Мехмед това съвсем не се хареса и даде отпор на действията им:

– Какво правите? Това е моя дом! Къде ще отида със семейството си? Аз съм ревностен мюсюлманин, защо ми причинявате това?

Най-напред не му обръщаха много внимание, но когато продължи да се съпротивлява, го пребиха и отнеха жена му. Той повече не я видя.

Ръцете на Мехмед бяха счупени от побоя, а гърдите му бяха натъртени и едва дишаше. Няколко от ребрата му бяха натрошени.

Успя да избяга с децата си в пустинята и там опъна палатка.

Колкото повече Мехмед изучаваше исляма, толкова повече съмнения и недоверие се пораждаха у него. Та нали бойците от Ислямската държава, мюсюлмани като него, го третираха като най-долно същество. Мъчеха го и го биеха, заради неподчинението му.

В един неофициален лагер местни мисионери помогнаха на Мехмед и децата му.

– Първият човек, който се погрижи за раните ми, бе християнин, – свидетелстваше по-късно Мехмед. – Той носеше Библия и се помоли за мен. Отначало не го разбирах, но в него видях Христос. Когато ми подари Библия, му казах, че ще ми трябва чудо, за да приема това, което казва.

Изучаването на Библията с местния мисионер, през следващите месеци, доведе до чудото, което не вярваше Мехмед, че може да стане.

– Приех Исус Христос като Господ на живота си, – казваше  с гордост покаялият се мюсюлманин. – Това е истинско чудо! Сега обичам всички хора!

Ирак е една от страните в Близкия изток, където много мюсюлмани се обръщат към Христос. Те бяха оставили разрушените си домове и постъпиха в импровизираните лагери, където усещаха Божията любов и предаваха живота си на Бога.

Господ извършваше чудеса с тях. Той ги променяше, изцеляваше и освобождаваше от веригите на злото.

Много от тях се присъединиха към църква, изпращаха децата си в библейски училища и с голяма страст и настойчивост участваха в домашните молитвени групи.