Пазарът бе пълен с хора. Продаваха мъже и жени за роби. Обикновена смяна на господарите.

Всеки хвалеше стоката си, като се надвикваше с останалите.

– Много е як. Върши всичко, което му поръчаш, – така възпълничък мъж представяше Матьо, доскорошен роб в неговото имение.

Така прехвалената стока, стоеше отпуснала рамене.

Мъжът с уморените си очи безцелно се взираха в далечината. През пепелявото му лице прозираше срам. Гордостта, че е човешко същество, се бе отдавна стопила.

Внезапно пред Матьо се появи мъж със нежни очи.

Изглежда той виждаше истинската стойност и потенциала на роба, който бе безразличен и незаинтересован от поредния купувач, но …

Матьо забеляза някаква искрица в очите на мъжа, който плати исканата цена за него и го отведе със себе си.

В дома си новият господар го облече разкошно и го нахрани изобилно.

С Матьо никой досега не се бе отнасял толкова човеколюбиво, за това той бе готов всичко да направи за него.

Досещате ли се кой е Матьо и новият му господар?

Това е всеки от нас, който бе роб на греха, но за който сега се открива нов по-добър живот с Христос, новият ни господар, Който плати цена за нашата свобода, като ни откупи със собствената си кръв.

Но това не е краят, а началото.

Христос ни освободи, не да правим каквото си искаме, според нашата правда, а да Му служим и чрез живота си да Го прославяме.

Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“

Филмът по телевизията бе прекъснат от поредните реклами.

В повечето случаи те отегчаваха Тотьо, но други предизвикваха желание да притежава предлаганото.

Грозната истина бе, че той не винаги имаше достатъчно средства, за да задоволи породилите се копнежи по една или друга стока.

За съжаление похотта на очите никога не се утолява.

Един ден Тотьо си каза:

– Колкото повече гледам, толкова повече ми се иска. Това, което виждам влияе на времето и ресурсите ми.

Осъзнавайки, че има избор Тотьо реши:

– Ще обръщам глава, ще затварям очи или ще си тръгвам. Избирам да се съсредоточа към това, което е правилно.

Оттогава Той започна да определя какво да гледа, кого да слуша и какво да допуска до ума си.

Нека всеки от нас мисли и допуска неща, които са истинни и благородни, справедливи и чисти, прекрасни и почтени, а това може да стане единствено ако изпълваме умовете си с Божието Слово.

Бъдете проницателни и направете правилния избор.

Баба Неда бе по новостите. Чуе ли, че някъде има дефицитна стока или ще пускат нещо по-евтино, тя бе първа там.

Днес за разлика от друг път мястото, към което се бе отправила бе местната църква. Освен това тя носеше със себе си голяма чанта.

Храм и баба Неда бяха две несъвместими неща, но да видим всъщност какво става?!

Възрастната жена бързо влезе в църквата и веднага се насочи към голяма кутия, в която лежаха свещите. Надникна вътре, но остана разочарована.

Видя един свещеник и бързо се насочи към него.

– Къде тук раздават ананаси? – попита тя.

– Тук няма никакви ананаси, – повдигна рамене служителят в църквата. – Кой ви е казал такова нещо?

Баба Неда се напери. Какво си мислят те, на нея такива не ѝ минават.

– Вчера минах покрай вашата църква, – започна припряно да обяснява старицата. – Имаше голяма опашка от хора. Някои от тях викаха:“Ананас, ананас….“

Свещеникът най- напред не доумяваше за какво става въпрос, но след това се усмихна. Той се досети каква е работата.

Предишния ден имаше процесия пред църквата, по време на която свещеникът поръсваше поклонниците със светена вода.

Тези, които не получиха от водата, започваха да молят свещеника да напръска и тях, като едновременно викаха:

– А на нас?! А на нас?!

Бе много трудно на свещеникът да обясни недоразумението на баба Неда.

В крайна сметка тя си тръгна много недоволна. Чувстваше се измамена. Беше убедена, че са я излъгали. Вярваше, че има още от ананасите, но свещениците са ги скрили за себе си.

На пазара седеше старец. Пред него бяха поставени две кофи. Едната бе покрита, а в другата се виждаха раци.

Който минеше край него предполагаше, че в покритата кофа се крие по-добрата стока.

При стареца се отби една жена и го попита:

– Какво има в покритата кофа?

– Раци, – отговорил старецът.

– Но защо тези сте ги оставили свободно в кофата, а другите сте ги покрили?

– Тези са местни, а другите в покритата кофа са от друго място, – поясни старецът.

– Защо сте покрили чуждите раци? – недоумяваше жената.

– Тези бързо бягат, – старецът посочи покритата кофа. – Отдаде ли се възможност на един от тях да се измъкне, другите го подкрепят и му помагат.

– Добре сте ги ограничили, – засмя се жената. – А местните не бягат ли?

– О, за тях не се безпокойте, – усмихна се старецът. – Ако един от тях види, че друг успява да се измъкне от кофата, веднага го дърпа назад, а ако не успее, вика останалите на помощ.

Завистливият може и нищо да не постигне, но за него е важно, да попречи на друг да има успех.

Завистта изяжда човека отвътре. Тя подвежда хората да унизят някой, за да се почувстват по-добре.

Но който завижда няма покой.