Лицето на Ваня беше пребледняло. Тя търсеше думи да обясни на Драгой, но те ѝ се изплъзваха. Накрая Ваня прошепна с едва доловим глас:

– Аз съм на 39 години, почти на 40. В живота си съм искала само три неща теб, семейство и деца.

Ваня стана още по-бледа, това признание и струваше много.

– Исках ти да си баща на децата ми, – продължи тя. – исках да сме едно семейство.

Една предателска сълза се търкулна по бузата ѝ и тя бързо я избърса.

– Обичах те повече от всичко. Между нас се случи нещо, което много рядко се случва при хората. Можеше да бъде толкова хубаво, но ти ме изостави, просто ей така и се ожени за Бинка. Това за малко не ме уби, но го преодолях….. След това започна да идваш отново при мен, един път в седмицата. Тогава не се замислях много, радвах се, че отново сме заедно. Знаех, че ме обичаш. А след това изчезна……

Драгой я гледаше смутено, но нищо не каза.

– Когато почина баща ти, мислех, че ще се опомниш, – продължи с болка Ваня – и пак ще станеш онова момче, в което се бях влюбила.

– Моля те, недей, – каза тихо Драгой.

– Между нас има стена, – простена Ваня, – висока и дебела, когато я удрях много болеше.

– Знам от какво бе направена тази стена, – каза с досада Драгой и удари ръцете си свити в юмрук.

– Какво? – в гласът ѝ звучеше съмнение.

– Ужасно се срамувам от това, – Драгой беше останал без сили. – Страхувах се да ти кажа, защото ти повече нямаше да ме обичаш.

– Защо не сподели? – с укор каза Ваня.

– Причината за всичко лошо, което се случи между нас ……. О, не мога, – изкрещя Драгой, ще ме на намразиш.

– Не може да е толкова зле, – очите на Ваня се впиха в него.

– Оставих баща си да ме убеди да се оженя за Бинка. …. предадох те. Аз съм едно чудовище и не те заслужавам.

Драгой искаше да ѝ се извини, да ѝ обясни, да я помоли да му прости, но думите трудно излизаха от устата му.

– Винаги съм те обичал и не съм спирал да те обичам нито за миг.

Ваня се разтрепера. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но нещо беше стиснало гърлото ѝ. В погледа на Драгой имаше нещо умолително.

– Знам, че и за теб е много болезнено. Виновен съм, че не се борих за нашата любов …..

Ваня се наклони към Драгой и се притисна към него. Той я прегърна и ѝ зашепна като на дете:

– Всичко е наред, – опита се да я успокои той. – Всичко ще се оправи.

Ирена много се изненада, когато след сто дни затвор Симо се прибра и я наби. Децата им стояха смутени срещу вратата, която отнасяше, от време на време, по някой удар.

Самите те му бяха казали как  майка им се бе занасяла с Милю, висок  мъж с изкривен врат. Вярно е, че Ирена непрекъснато лъжеше Симо, но тя имаше нахалството да пусне Милю в дома им, докато Симо го нямаше.

Децата не очакваха, че Симо така жестоко ще размаже майка им.

– Не ме е страх от теб, – крещеше Ирена.

– Не искам да те е страх, а да внимаваш, – крещеше в отговор Симо.

Тези реплики между двамата се повтаряха многократно. Най-накрая Ирена разбра, че Симо не искаше от нея подчинение, а да има последната дума. И тя му я остави.

Ирина закри лице с треперещите си ръце, а след това се опита да се изправи на краката си. Децата нахраниха пилетата и се ослушаха. Беше настъпила плашеща тишина.

Предпазливо отвориха вратата, страхувайки се да не намерят Ирена с изцъклени очи, но тя бе подута от побоя, а очите ѝ искряха с някаква скрита насмешка.

Рундът беше свършил. Майка им бе изиграла ролята си на боксова круша. Цялата беше подута и натъртена. Тя скоро щеше да се възтанови, но отношенията между Симо и Ирена едва ли щяха да бъдат същите.

Измяната бе направила още по-голям пробив между двамата и стената на недоверието ги раздели окончателно.

Те имаха деца, но това щеше ли да им помогне да си простят и въстановят взаимоотношенията си?

Белгийският уличен художник, криейки се зад псевдоним Dzia е известен с необикновените си рисунки на животните, който е създал с помощта на геометрични линии
Dzia рисува не само по улиците на родния си Антверпен. Неговите животни красят стените на сгради и огради в много европейски градове.
Белгиецът отбелязва, че интереса към изящни изкуства, той е получил в семейството си. Ето защо, при Dzia нямало никакво съмнение в избора на образование. Той успешно завършил Кралската академия в Антверпен, след което получил магистърска степен по изящни изкуства.
Художникът рисува по улиците само от три години:
– Всички идеи идват спонтанно, за това аз рисувам без скици и много бързо – споделя той.

Параклисът Notre Dame Du Haut e църква за поклонение, построена е през 1955 г. по проект на легендарния Корбюзие във френския град Ronchamp.
Това е един от най-големите архитектурни шедьоври през втората половина на 20 век. Параклисът добре пасва на околния пейзаж.
За кривата форма на покрива архитектът е взел идея от формата на раковина, която той е намерил случайно на плажа в американския град Лонг-Айленд.
Особен художествен интерес представлява южната страна на храма, пронизана от хаотично разположени отвори с витражи, пропускащи вътре слънчева светлина.

Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.