Завиха в една пряка, която водеше към гарата. Качиха се в един вагон и влакът запълза бавно нагоре по хълма. Пред очите им градът бавно потъваше.

Двамата мъже бяха силно загорели, яки и силни, различаващи се само по възрастта си. Младежът беше русоляв със сини, като дълбоки води, очи. Викаха му Стан, изглежда това бе прякорът му, а не истинското му име.

Спътникът му бе чернокос с почнала да посребрява коса и наситено зелени очи, които имаш чувството, когато ги гледаш, че святкат в мрака. Младежът почтенно се обръщаше към него и го наричаше бай Стамат.

Днес двамата бяха решили да посетят манастира, който се бе сгушил зад върха, но от другата му страна. Стамат беше ходил много пъти там, но младежът щеше да го види за първи път.

– Знаеш ли легендата за манастирът? – попита Стамат.

– А, онази история ли? – попита Стан. – В кръчмата един старец щеше да ми я разказва, но така и не остана време. Ако я знаеш, разкажи ми я, бай Стамате, ще ми бъде интересно, преди да видя онова място.

– Преди много години, – започна Стамат, – на този хълм живеел свети Давид. По това време в града живеела царската дъщеря, която имала любов с един княз, но той я напуснал, а тя била бременна. Когато разгневеният ѝ баща я попитал за името на злосторника, принцесата не посмяла да издаде любимия си и набедила свети Давид.

– Колко подло, – възкликна Стан, – а не се ли е страхувала, че набеждава свят човек?

– Разяреният цар заповядал да доведат светецът в палатите му, – продължил разказа си Стамат. – После извикал дъщеря си и повторил обвинението.

– И той се е вързал на нейната лъжа? – подскочи Стан. – Нима е смятал, че свят човек е способен на такова нещо?

– Тогава светецът докоснал с тоягата си корема на принцесата, – продължи да разказва Стамат, а очите на Стан се ококориха. – Станало чудо. От утробата прозвучал гласът на детето и назовал истинския виновник. Светецът направил така, че принцесата родила камък.

– Това се казва чудо, – ахнал Стан и разрошил буйните си коси с ръка.

– От този камък извира поточето на свети Давид, – каза Стамат. – Жените, които искат да имат деца, се потапят в свещения извор.

Стан замислено добави:

– Интересно, свети Давид е мъртъв, но чудодената му сила е останала.

Когато пристигнаха и двамата се отправиха към чудодейният извор.

По-късно Стан застана до манастирската стена и се загледа надолу към града. Долината бе обвита в синкава омара. На изток и запад се простираха градини, любимото място на веселите компании.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

В Хелзинки за първи път се провела церемония по награждаване на особено отличили се животни. Някой от тях са помогнали на стопаните си, когато са получили внезапна атака на тежко заболяване, други са предотвратили пожар в дома….
Един от главните герои била котката Симба, която била винаго много ласкава. Веднъж животното почувствало, че със стопанинът му нещо не е наред и започнало да го буди. Когато мъжът изобщо не реагирал, котката забила зъбите си в ухото му и така го накарала да се събуди.
Мъжът усетил, че му е лошо, измерил нивото на захарта в кръвта си и разбрал, че навременната реакция на котката е предотвратило изпадането му в  безсъзнание и възможна смърт.
Котаракът Сепо предотвратил пожар, като навреме забелязал, че включената съдомиална машина е неизправна. Привлякъл вниманието на собствениците си и огъня бил своевременно ликвидиран.
Друг герой Мьори всеки ден извършвал подвиг, напомняйки на собственика да взима навреме лекарствата си, а също така изпълвал живота на самотния старец с радост.

Суша. Селяните се събрали пред църквата и започнали да порицават попа:
– Колко пъти си се молил за дъжд, а дъжд няма. Изглежда молитвата ти е неугодна пред Бога?!
Попа не бил глупак и казал:
– Исках да ви кажа, братя, че вчера дойде заповед от небето да се договоря с вас, колко дъжд ви е необходим и в кой ден именно.
– Добре, нека да в понеделник, – обадил се един старец.
– Не може в понеделник, – обадил се един, – аз наех работници да ми плевят царевицата.
– Е, тогава във вторник, – предложил отново старецът.
– Как във вторник? – възпротивил се втори. – Не видяли колко много зърно съм разпръснал на гумното да се суши.
– Давай, тогава в сряда.
– В сряда е невъзможно, – обадил се трети. – У нас има празник и ако всичките ми гости се намокрят, какво ще ги правя?
– Тогава в четвъртък.
– Не, в четвъртък женя сина си, – възразил четвърти, – никакъв дъжд не ми трябва.
– Ами, нека да е в петък, – почесал се по главата старецът.
– Не, не може, – изломотил пети, – народът казва, че петък е тежък ден, няма да имаме късмет.
– Добре, тогава остава в събота, – примирено казал старецът.
– Не, не и не, – развикал се шести, – в събота ми докарват воловете, искам да ги изпробвам.
Тогава попа се намесил:
– Слушайте, добри хора, разберете се помежду си, а на следващата неделя ми дайте отговор.
Но и до следващата неделя селяните не могли да се споразумеят.

Живели някога мъж и жена. Когато били млади, живеели добре и никога не се карали. Но остарели започнали много често да спорят и така започнали кавгите.
Старицата започнала да тъси начин, как да се погоди с остарелия си съпруг и двамата да заживеят в мир и разбирателство.
Отишла при съседката си и ѝ споделила болката си.
– Мога да ти помогна, – казала съседката. – Имам тук една вълшебна вода. Когато старецът ти започне да крещи, ти си пийни малко от нея, но не я гълтай и я дръж в устата си, докато той се успокои. И всичко ще бъде наред.
И тя дала на старицата бутилка пълна с вълшебната вода. И жената се запътила към дома си.
Едва прекрачила прага и старецът започнал да крещи:
– Къде беше? Какво прави? Трябваше отдавна да сложиш самовар, за да пием чай, а теб те няма!
Старицата искала да му отговори, но си спомнила за съвета на съседката и пийнала вода от бутилката, без да я поглъща. Старецът забелязъл, че жена му не отговаря и млъкнал.
Зарадвала се жената: „Изглежда, тази вода наистина е вълшебна!“
Прибрала бутилката с вълшената вода и станала да сложи самовара.
– Какво само тракаш там! – разкрещял се старикът. – Един самовар не можеш да сложиш!
Старицата искала да го навика яко, но си спомнила за водата и отново отпила от нея. Старецът видял, че жена му нищо не казала, изненадал се и замълчал.
От тогава престанали да се карат. Щом старецът се разкрещавал, тя пийвала от вълшебната водица и наставал мир.
Ей, изглежда тази вода наистина е била вълшебна?!