Когато Антон беше млад, той пътуваше, изпратен от Захариев, собственик на много фабрики в открит товарен вагон и продаваше прежди за големи суми пари. Изпълняваше и други поръчки, с една дума Захариев му имаше голямо доверие.

Веднъж след една продажба, преброи наличните пари, които носеше в себе си и не можа да намери десет хиляди лева. Провери внимателно в преждата, после по джобовете, но парите бяха изчезнали.

Притесни се и едва не се разплака. Беше се объркал нацяло.

– Как ще обясня на Захариев за недостига? Ще ми повярва ли? – тези и подобни мисли го убиваха. – Ще ме сметне за крадец. Дори и да не ме даде на съд, ще ме изгони позорно като мошеник. Завинаги ще бъда заклеймен с позорно име, а сина ми и жена ми ще ги наричат „сина и жената на мошеника“.

Всичко това се рисуваше в още по-мрачни краски във въображението му. И той реши да сложи край на живота си.

По пътя Антон трябваше да премине през един мост, а зад реката се виждаше един малък манастир.

„Ще застана накрая на вагона и когато преминаваме реката, ще се хвърля във водата и ще се удавя“, – взе бързо решение младият мъж.

Вълнуваше се много. Непоносима тъга и ужас го обхванаха преди смъртта.

Докато беше в такова състояние с него се случи нещо непредвидено.

Антон изпадна в безсъзнание и видя пред себе си облечен в светещи дрехи старец. От него струеше любов и разбиране.

– Слава на Всевишния Бог, Антоне, – каза старецът. – Защо не се обърна за помощ към Божия Син Христос? Той помага на всеки. Не оставяй отчаянието да те съсипе.  Не се съгласявай да изпълниш желанието на дявола, като посегнеш на живота си. Парите, които търсиш, ти ги изпрати на една от фабриките, още вчера, но забрави да запишеш това в тефтера.

Когато дойде на себе си Антон лежеше пред вратите на манастира. Изправи се и прекрачи прага на светата обител и тогава  видя на една от стените изображението на стареца в цял ръст. Същият, който му бе говорил.

В душата на младия човек пламна неописуема благодарност, към Бога и този непознат старец, който го гледаше от иконата. Той осъзна, че към него бе проявена безкрайна милост.

Един ден Нако се върна от детската градина с насинена буза. Баща му го изгледа, намръщи се и попита:

– От къде е тази синина?

– Иван ме удари с юмрук, – съвсем спокойно отговори Нако.

Баща му кипна:

– Колко си глупав! Не можа ли и ти да го цапардосаш, та друг път да не те закача?

Нако си замълча. Обезсърчи се и се затвори в себе си.

Дядо му като го видя такъв натъжен, загрижено го попита:

– Какво му е на моето малко юначе? Защо е толкова потиснато?

– Защото съм глупав, дядо, – сбърчи нос момчето.

– Как ще си глупав? Толкова хубаво рисуваш. Интересуваш се от всяко нещо, често задаваш такива интересни въпроси, всичко искаш да знаеш. Да не съм те чул повече да казваш, че си глупав!

Нако погледна тъжно дядо си, въздъхна и каза:

– Иван ме удари, а аз не му отвърнах. И утре няма да го ударя, защото съм глупав!

– Мисля, че не си го ударил, – каза дядо му, – защото си по-умен от него. Само глупаците се бият. Ако Иван посегне отново да те удари, хвани ръката му и не му позволявай да го направи.

– Да , но според татко, аз съм глупав, защото се оставям да ме бият.

Старият човек се замисли и покани внука си да седне на дивана до него.

– Когато бях малък ударих Киро. Дойде баща му и се оплака на моя. Очаквах, че баща ми ще ме нашляпа веднага, но той не направи така. Когато останахме само двамата, той ме погледна и ми каза: “ Как можеш да ме срамиш пред хората! Ти побойник ли ще ставаш? Повече не искам да чувам, че си набил някого“. Тези думи на баща ми ги запомних за цял живот.

Нещо просветна в очите на Нако.

– Ти си вече голямо момче и запомни едно, – каза старецът гледайки внука си право в очите, – ако те удари някой, това с времето се забравя, но ако някой те съкруши с прями думи, както направи моя баща, това се помни за цял живот.

Главният лекар на болницата на затвора в Москва Федор Хааз, всички в Москва го наричали „Фьодор Петрович“, получи медицинско образование във Виена.

След случайна покана на руски благородник, той след като го излекувал, останал в Москва. Бързо спечелил репутация на отличен професионалист и хуманен лекар.

Имащ голяма частна практика, Хааз безотказно лекувал бедните.

По време на Наполеоновото нашествие заедно с действащата армия той дошъл в Париж.
След това той станал член на „Комитета на попечителите на затворите“.

Сблъскал се с ужасната картина на физическите и нравствени страдания на затворниците. Той изобретил по-леки окови и давал всичките си пари за тяхното производство. Молел от богатите пари за това дело, а те не можели да откажат на стареца, който никога не искал нищо за себе си.

Арестанти, които пристигали в Москва чували мълвата за състрадателния лекар на затвора.

Веднъж през нощта, когато той бързал за болен, който бил беден, в тъмнината крадци започнали да събличат вълчата му шуба.

Хааз им казал:

– Чака ме болен  беден човек. Няма да ви издам, но елате у дома за тази шуба. Аз Доктор Хааз и живея в болницата.

– Бащице, кой ще ви докосне, – отговорили неочакваните събеседници. – Ако позволите, ние ще ви придружим.

Когато състрадателният лекар умрял, цялото негово имущество се състояло от няколко рубли, износени дрехи, книги и астрономически инструмент. Оказало се, че старецът е имал една слабост…. обичал през нощите да наблюдава небето.

В последния си път го съпроводили 20 хиляди човека. Ковчега му носели на ръце до гробищата.
На надгробната му плоча бил изсечен неговия девиз: „Бързай да правиш добро!“

От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..

Тази улица не беше главна, а само една пресечка от площада, но по нея минаваха много хора. Като доказателство за това по тревата  край нея бяха разхвърляни какви ли не опаковки. По тях можеш да разбереш какво се продава в магазина на площада. Същински потоп от заместители, рожби на индустриалната химия, напаст на техническия прогрес.

Дядо Кольо в синя фланелка и дочени панталони работеше усърдно с метлата и на тази незабележима улица събираше внимателно и съсредоточено боклука.

Край него мина млада жена. И в место поздрав му подхвърли:

– Бай Кольо, пак ли чистиш?

Старецът въздъхна:

– Неразбран народ, Станке, няма поправия! Кой каквото си купи от магазина на Калчо, опаковката му все тук я хвърля. Отзарана щях да бия едно циганче. Изяде си вафлата и хоп, опаковката на земята. Днес ще почистя и ще видиш колко време чисто ще остане. Пък като дадат помощите ела гледай какво става!

– Цигани, българи, всички правят боклук, – в същия дух му отвърна Станка. – И на нашата улица е същото. Когато имахме още добитък ринехме лайна, а сега найлони.

– Е, аз реших да почистя, че гостенка чакаме. Жената готви, а аз чистя.

– Коя е гостенката ви? – попита Станка.

– Дъщерята с децата. Нали сега са в София. Отпуска била, че решила преди да тръгнат за морето да се отбият и у нас.

– Е, то хубаво, – зарадва се искрено Станка, – Викаш и внуците ще дойдат ….

– Да, с тях ще бъде. Отдавна не сме ги виждали с бабата.

– Е, по тоя случай заслужава да е чисто, – засмя е Станка, – иначе какво ще си помислят софиянците за нас?

И жената отмина нагоре, а бай Кольо продължи да размахва още по-юнашки метлата.