Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……

Ние не действаме напук на Бог, просто пропускаме думите Му покрай ушите си.

Бог ни е дал Своите заповеди, но ние не им обръщаме никакво внимание и не защото сме против тях, а защото не уважаваме техния Автор.

Когато разберем, че през цялото време сме проявявали неуважение към Бога, ще преживеем само срам и позор, защото не сме Го слушали.

Колко малко обичаме Бога. На нас ни е по-лесно като че ли да слушаме слугите Му, нечие свидетелство, но не желаем с нас да говори Самият Бог.

Защо се страхуваме от това, което ще ни каже Бог?

Плашим се, защото Той ще ни каже нещо, което ще стане или което трябва да направим, а ние нямаме намерение да го изпълним.

Не поставяме ли Бог в унизително положение? Той се грижи за нас, а ние като капризно дете не му обръщаме внимание.

Господи, защо сме толкова упорити и нечувствителни?

Истинската радост от чуването на думите Му се смесва със срама, че дълго време изобщо не сме искали да приемем съветите Му.

Мая реши да не се отказва от обувките на високи токове даже, когато отиде на Малдивските острови.

Ежедневен грим и разнообразна козметика, коктейлна рокля, копита и украшения, това е видът в който тя е израснала, даже спи в него.

– Но това е напълно неуместно на плажа, – опитаха се да я вразумят близките ѝ.

– Стига сте ми кудкудякали, всичко това са глупости. Мислете по-нашироко. Та там има не само пясък, а и ресторанти.

Въпреки всичко Мая пълзеше със своите копитца по плажа на Малдивските острови.

Слънце, горещина, край нея скачат малки момчета, но тя не се отказва от вида си, дори се снима нарочно, за да се покаже на завистниците си.

Разбира се, че тя трябваше да се облече според случая и природните условия, така или иначе до стаята си в хотела тя едва се дотътряше.

Навярно много семейства и хора я сочеха с пръст и ѝ се смееха. Е, не явно, а в шепата си. Хората в тузарските райони са свикнали с такива кукли, дори такива не им изглеждат подозрително, но се извиват настрана и се смеят в шепите си до насита.

Жалко е, че това е заболяване, което не се лекува. Нима такова нещо може да се нарече нормално?

Това е не само срам, но е заплаха за индивида.

Композиторът и аранжорът Манфред Менн през 1960 г. построява кариерата си на сполучливо обработени чужди, малко известни песни.

Тази традиция той не изменил до 1970 г., но стилът си променил  кардинално.

През 1971 г., уморен от работа в жанра на три-минутни поп песни, той решава да реализира напълно своите амбиции, позовавайки се на плодородните жанрове като прогресив и хард рок.

За тази работа бил създаден нов проект –  MANFRED MANN’S EARTH BAND («Земният оркестър на Манфред Менн“, свирейки дълги, политически  и сложно аранжирани композиции.

Манфред Менн казал:

– За първи път от много години аз изляза на сцената с вдигната глава и без капка срам.

Желанието да се радва на живота и да се смее е било винаги присъщо на човека. Известно е, че древните гърци са колекционирали анекдоти.

Един от героите на една такава забавна колекция се наричал „Филогелос“. Това бил Педант, отличаващ се с удивителна логика.

Ето и някои примери от този сборник с анекдоти.

Като се разхождал Педантът видял лекарят, който го лекувал и започнал да се крие от него. Приятелите му го попитали:

– Защо се криеш от него?

Той отговорил:
– Отдавна не съм боледувал и ме е срам пред него.
Веднъж Педант пътувал по море. Разразила се силна буря и неговите слуги започнали да плачат.

– Не плачете, казал им той, – в завещанието си всички съм ви освободил.

Друг път Педант видял двама близнаци, на чиято прилика се чудели хората.

– Не, – казал Педант, – първият е подобен на втория повече, отколкото втория на първия.

Древногръцкият философ Демокрит бил сериозен и задълбочен учен, баща на атомната теория и на атараксия, наука за душевното спокойствие като висша ценност. Той обичал да се присмива на своите съграждани, за което получил прякора „присмехулник“.

Много известни учени имали забележителния дар на хуморист. Този дар имат не само отделни хора, а и цели градове, за чийто жители се разкарват хумористични истории. Такива са тъпанар шотландец, жителите на Габрово и на столицата на хумора Одеса.