Васил Петров днес беше в училище. Синът му бе счупил два прозореца, насинил окото на момче от по-малките класове и се бе държал грубо с учителката си.

За да изгони болката си от посрамяването си, Васил беше седнал в близката бирария пред една голяма халба бира.

Минчо, съседът им го видя и като усети, че е угрижен, отиде при него.

– Какво ти е, Васко? Болен ли си?

– Моя хубостник такива ги е свършил в училище, че се чудех къде да се скрия от срам, – едва не проплака Васил.

– Младото поколение расте в атмосфера на задоволеност. Затрупваме ги с какви ли не играчки, – подхвана от далече Минчо.

– Това е най-малкото. Погледни го моя, две педи е от земята, а вече е независим и самостоятелен. А какви ги върши?

– Неукрепналите ни деца попадат под медийната инвазия на света. – каза Минчо.  – Всичко това срива авторитета на родителите. Васко ти постояно си на работа и не ти остава достатъчно време да се занимават с децата си. На кого ги оставяш тогава? На развлекателната индустрия, телевизията и компютъра, както и на „педагогическите“ методи на улицата.

Васко сякаш не бе чул думите на съседа си, а се нахвърли яростно:

– Виж как ги възпитават днес в училище!

Минчо се опита да влее малко разум в главата на провинилия се баща:

– Мисленето на младия човек  се влияе от медиите, а не от училището, за това се държат така. Какво гледат по филмите, забавните програми, шоута и какво ли още не от този боклук? Ще се съгласиш, че всичко това ги прави  необуздани, егоисти, спомагат за развитието на детска престъпност, стават агресивни, започват рано да правят секс и всичко това в комплект с отсъствието на респект към учителите и възрастните хора.

– И какво да правя? – започна да се оправдава Васил. – От сутрин до вечер съм на работа, прибирам се уморен. Кога да намеря време за моя калпазанин. В повечето случаи го оставам на майка му. Тя се оправя с него.

Минчо въздъхна:

– Всичко отрицателно, поради незаинтересованост ни,се натрупва още в първите 7 години у детето, а това носи горчиви плодове за поколения напред.

Васил махна с ръка и удави притесненията си в чашата с бира.

Отидоха мълчаливо в заведението накрая на улицата. Нядялко поръча две супи, две порции кюфтета с гарнитура, хляб и бутилка червено вино. Седяха и мълчаха. След като сервитьорът донесе поръчаното, Недялко погледна с надежда Боряна и каза:

– Боби, съжалявам, – гласът му потрепера, – много съжалявам за това, което направих.

– Тя знае ли, че си женен? – Боряна го погледна остро.

– Да, знаеше, че съм сгоден, когато се срещнахме за първи път. По-късно ѝ казах, че отивам да те взема, за да се оженим.

– Тя не възрази ли?

– Не, …… свикнала е.

Това беше невероято. Жена, която се беше влюбила в мъж и му бе родила дете, да свикне с мисълта, че той ще се жени за друга.

– Нима не пожела да се ожениш за нея, когато разбра, че тя носи твое дете?

Недялко се поколеба, хлабът заседна в гърлото му, загреба с лъжица в чинията, преглътна и едва тогава успя да каже:

– Но аз исках да се оженя за теб. Когато разбрах, че чака дете от мен, изпитах срам от това, което бях направил …., но тя знаеше, че аз не я обичам. Не съм ѝ давал дума, че ще се оженя за нея.

– Искал си да се ожениш за мен, но това не те е спряло да стоиш далече от други жени, – с ирония подметна Боряна.

– Дадох и пари и ѝ казах, че всеки месец ще плащам издръжка на детето.

Боряна се разгневи сериозно:

– Обърсал си се и сега съвеста ти е чиста!

Недялко наведе глава:

– Съжалявам, но ние можем да превъзмогнем това. Тя не предевява никакви претенции към мен. Ще издържам детето, но няма да ходя при тях да ги виждам вече. Прости ми, – молеше отчаяно той, – млади сме, ще имаме деца, …..ако искаш ще се пренесем някъде другаде да живеем.

Боряна трепна. Детето щеше да расте без баща. Другите щяха да му се присмиват. Тя беше виждала много такива деца в училище. Боряна изпита много силна болка. Какво беше виновно това дете? …..Беше се появило само, защото някой не можел да се въздържа …….

Когато съпругът ми шофира, често е склонен да се разсейва лесно. Постоянно му напомням: „Внимавай, гледай пътя!“ Когато човек е разсеян може да изпусне отбивката за селището, за което е тръгнал.
Някои от нас имат духовен ориентир. Когато се разсейваме духовно, губим Господа от поглед. Някои от нас са започнали по пътя към възстановяването, но все още тънем в мъката, вината, срама, навиците и болките си, а това ни пречи да се върнем обратно и да вземем правилната посока.
Спомни си как Петър  ходеше по водата? Докато той държеше погледа си върху Исус, правеше невъзможното. Но когато отклони очи от Исус и погледна надолу към водата, потъна. Причината, поради която някои от нас потъват днес е, че гледаме към проблема и обстоятелствата. Погледнете към Господа!
В продължение на векове моряците използвали полярната звезда за ориентир. Те биха могли да се движите на базата на нещо непроменящо се в живота им.
Ние също имате нужда от нещо, което не се променя в живота ни. Това изключва човешко същество, защото хората се променят. Трябва да има нещо, което не се променя. Разбира се, тези дни ние не се нуждаем от Полярната звезда, защото имаме GPS. Тъй като това устройство е свързано със сателит с неизменна отправна точка, тогава можем да разберем къде сме, къде трябва да отидем и как да стигнем до там.
Всеки се нуждае от GPS за цялия си живот. И това е Исус Христос! Докато всичко останало около вас се променя, Христос винаги ще ви бъде един и същ. Това е нашият фокус: „… трябва да държим очите си на Исус, който ни води и прави нашата вяра пълна“.

Революцията трамплин за скок в ада  ли е или Божието царство на земята?
Едно и също събитие едни наричат революция, а други преврат и бунт.
Без значение колко героично или страшно ни изглежда всичко това в нашите очи, по-добре е да знаем мнението на Бога. Защо?
Защото във всичко това, независимо как го виждаме и възприемаме, загиват много хора.
На първо място трябва на разберем какво е мнението на Всевишния за всички тези конфликти. Наистина ли тези, които наричаме герои отиват директно в рая? Или отвоювайки своята си земя, са осъдени да бъдат в ада?
Кои са тези, които правят революциите?
Ако човек не може да укроти характера си, той не е способен да стане баща и пример за децата си, не може да внесе някакъв принос за развитието на културата, морала, икономиката ….
Ако всичките му способности са да руши, чупи и крещи, той служи само за срам!

Една девойка от село пожела да отиде да живее в града. Въпреки сълзите и молбите на възрастната си майка да не я изоставя, тя напусна селото.
Неопитна и неподготвена за съблазните, и изкушенията на големия град, тя скоро падна и започна да слиза още, и още по-надолу, затъвайки в калта. Накрая се разочарова от „прелестите“ на градския живот и реши да се върне у дома.
Изпълнена със срам и страх тя пристигна в селото през нощта. Разтреперана от вълнение приближи вратата на родния си дом. Побутна я и тя се отвори, не беше затворена.
Майката се събуди и видя дъщеря си. Хвърли се на шията й с радостни сълзи. Прегърна я и я целуна.
– Майко, – каза момичето, вече успокоена, – защо не си заключила вратата, нощ е, опасно е?
– О, дъще, откакто ти тръгна, не заключвах изобщо. Исках като се върнеш свободно да влезеш  в дома си. Държах отворена вратата за теб.
Точно така постъпва и Бог, когато човек се отдалечи от него. Той оставя вратата отворена и зове хората:
– Ела те при Мен всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си и се научете от мен, защото съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си, защото моето иго е благо, и моето бреме е леко.
Ние трябва да отидем при Него, такива каквито сме. Той обещава да ни утеши, да ни даде мир и радост. Побързайте, Той ви чака!