Лили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.

Румен мина с бързи крачки между симетричните купове от компютърна памет и някъде в средата мярна тази, която му трябваше. Носеше сини дънки и памучна зелена риза.

Високата му фигура се открояваше между три компютърни екрана с формата и големината на огледала. Обстановката приличаше на пробна в универсален магазин.

Румен бе истински гений. От дванадесетгодишен  проектираше и разработваше компютри.

В желанието си да намери най-ефективен интерфейс, бе преправял тази системата безброй пъти. Използваше множество клавиатури, гласово активиране, виртуална реалност и говорящи холограми.

Всичко край него се променяше. Само Румен оставаше единствената константа на постоянно променящото се уравнение.

Радко почука на вратата, но Румен не го чу, затова бутна вратата и влезе.

В това време Румен се стрелкаше покрай стъклените екрани, на които просветваха данни. Той жестикулираше, докосваше и преместваше неща от един екран на друг.

Някакво странно приспособление за глава покриваше едното ухо на Румен и прибавяше  към дясното му око допълнителен миниатюрен екран, дълъг, колкото човешки пръст.

– Някой ден ще вляза тук и ще те намеря вграден в хардуера, – засмя се Радко.

Тъй като Румен не бе забелязал влизането на приятеля си, се стресна от гласа му.

– Можеше поне да почукаш, – недоволно реагира Румен.

– Как може при всичката тази неразбория от технологии, да не си сложиш звънец? – скастри го на шега Радко. – По-добре си вземи куче.

Лицето на Румен се сгърчи от негодувание.

– Имам си куче, но го оставих в къщи, защото пикае навсякъде и ми изгриза сумати кабели.

Изведнъж двамата приятели избухнаха в смях, който освободи напрежението създало се между двамата. След това Румен се ти, защо бе дошъл Радко.

В града им гостуваше специална научна изследователска експозиция и двамата беха взели решение, имено днес да я посетят, но както винаги Румен бе забравил.

Той забравяше дори и да яде, като застане между компютрите. Та какво да кажем за другите неща, просто нямам думи…..

Хората във автобуса бяха малко, но всички седящи места бяха заети. Петър седеше и мечтаеше.
На една от спирките се качи поп, тридесет годишен, в черно расо, с брада и голям кръстна провесен на гърдите. След него влезе жена с бебе на ръце. Попа не я видя.
Петър скочи и каза:
– Седнете моля – направи крачка напред и протегна ръка пред свещеника, за да докосне женато по лакътя, за да ѝ покаже свободното място.
Изведнъж попът силно издърпа ръката на Петър в страни и със църковния си бас силно и назидателно каза:
– Какво правите? Няма нужда, аз мога и прав да постоя. Сядайте на мястото си.
Хората наоколо започнаха да се смеят. Петър без да обръща внимание на смеха, успя да настани жената на своето място.
След няколко спирки очите на Петър и попа се срещнаха и се усмихнаха един на друг. Попа пошепна на ухото на Петър:
– Извинете, лошо се получи. Ако бях облечен в цивилни дрехи, не бих си и помислил, че се обръщате към мен. Благодаря ви.
– За какво?
– За това, че ми помогнахте да видя гордостта в себе си. Да, моята гордост е виновна за всичко.
– Е, но нали се повдигна настроението у хората.
– Вярно е, – съгласи се попът.
Когато дойде време свещеникът да слезе, протегна ръка на Петър и двамата се здрависаха. Тогава Петър каза:
– Тъй като вие се притеснявате за своята гордост, то няма да ви целуна ръка и ще се огранича само с едно ръкостискане.
В отговор църковният бас на попа избухна в обикновен човешки смях.

Стигнаха до клетката и групата миньори се качиха заедно нагоре. Докато пътуваха, Данчо забеляза, че старият Нико го гледа  присмехулно. Макар и доста възрастен Нико обичаше да се заяжда с новите в мината, а Данчо за първи път днес бе слязъл в забоите.

Малко преди да се изкачат Нико не се стърпя и попита:

– Данчо, как мина първият работен ден?

– Добре, – каза спокойно Данчо.

Изражението на Нико бе злорадо и продължи:

– Нямаше ли някакви проблеми?

Данчо сви очи. „Навярно някой от тях ми е погодил номера с лампата, – помисли си младият миньор, – а сега проверяват дали съм се уплашил“.

– Лампата ми угасна, – каза Данчо – и трябваше почти цялата смяна да работя на тъмно.

Данчо едва овладя гласа си. Беше го страх, но той не би признал никога това.

Марин повиши тон:

– Почти цяла смяна?

– Да, – потвърди Данчо.

Стоян се обърна към Атанас:

– Нали се бяхме разбрали само за един час?

„Ясно всички знаеха за случилото се, – разсъждаваше Данчо. – Изглежда такива номера правеха на новаците, но Атанас, който смени лампата ми, май е прекалил“.

Нико се хилеше срещу Данчо предизвикателно:

– Не те ли беше страх? Сам в тъмното? Ха-ха-ха, – звучеше противно гръмкия му смях.

Данчо не знаеше какво да отговори. Всички го гледаха и чакаха, какво ще каже. Повечето не се усмихваха, изглеждаха гузни и засрамени заради Атанас.

Данчо реши да бъде прям:

– Страх ме беше, но не бях сам.

– Как така? – скочи Нико.

– Исус беше с мен, – спокойно каза Данчо.

Нико се засмя, но никой от останалите не се присъедини към него.

Там долу в тъмнината, Данчо опипваше и гребеше, но същевременно пееше. Покланяше на Бога и на сърцето му бе станало по-леко….. Данчо разбра, че има един, Който не бе го изоставил.

Петър се луташе в парка и се опитваше да си спомни нещо. Знаеше само, че е много важно за него.
– Добър вечер! – каза белия кон, който се бе приближил до него.
– Ъ-ъ, здравей, – каза Петър и със сълзи на очи си спомни за разказите на хора, в които се споменаваха симптомите на делириум тременс.
– От къде си? – вежливо попита коня.
– От близкото село, на няколко километра от тук, – каза Петър.
И бавно си припомни дали има цигари, кибрит, запалка, лютив спрей и всичко останало, което трябва да имаш, когато през нощта в парка някой ви попитат: „От къде си?“
– Хм-м, а вие случайно да не сте пиян? – усъмни се конят.
Животното подуши Петър и изсумтя.
– Не, разбира се! – храбро излъга Петър, надявайки се, че миризмата идваща от него, ще изчезне в мъглата.
– Е, тогава извинявайте …. Имате ли пари за такси? Мога и да ви откарам.
– Не е необходимо …, – с достойство отговори Петър и съобразявайки, че това не е много учтиво, добави, – днес получих заплатата си, ето ….
– Довиждане, млади човече, – каза коня, бавно се обърна и се изгуби в мъглата.
– Довиждане, бял кон, – с облекчение въздъхна Петър.
Отговори му приятелският смях на патрула от конната полиция, който дежуреше в парка тази вечер.