Хората във автобуса бяха малко, но всички седящи места бяха заети. Петър седеше и мечтаеше.
На една от спирките се качи поп, тридесет годишен, в черно расо, с брада и голям кръстна провесен на гърдите. След него влезе жена с бебе на ръце. Попа не я видя.
Петър скочи и каза:
– Седнете моля – направи крачка напред и протегна ръка пред свещеника, за да докосне женато по лакътя, за да ѝ покаже свободното място.
Изведнъж попът силно издърпа ръката на Петър в страни и със църковния си бас силно и назидателно каза:
– Какво правите? Няма нужда, аз мога и прав да постоя. Сядайте на мястото си.
Хората наоколо започнаха да се смеят. Петър без да обръща внимание на смеха, успя да настани жената на своето място.
След няколко спирки очите на Петър и попа се срещнаха и се усмихнаха един на друг. Попа пошепна на ухото на Петър:
– Извинете, лошо се получи. Ако бях облечен в цивилни дрехи, не бих си и помислил, че се обръщате към мен. Благодаря ви.
– За какво?
– За това, че ми помогнахте да видя гордостта в себе си. Да, моята гордост е виновна за всичко.
– Е, но нали се повдигна настроението у хората.
– Вярно е, – съгласи се попът.
Когато дойде време свещеникът да слезе, протегна ръка на Петър и двамата се здрависаха. Тогава Петър каза:
– Тъй като вие се притеснявате за своята гордост, то няма да ви целуна ръка и ще се огранича само с едно ръкостискане.
В отговор църковният бас на попа избухна в обикновен човешки смях.

Стигнаха до клетката и групата миньори се качиха заедно нагоре. Докато пътуваха, Данчо забеляза, че старият Нико го гледа  присмехулно. Макар и доста възрастен Нико обичаше да се заяжда с новите в мината, а Данчо за първи път днес бе слязъл в забоите.

Малко преди да се изкачат Нико не се стърпя и попита:

– Данчо, как мина първият работен ден?

– Добре, – каза спокойно Данчо.

Изражението на Нико бе злорадо и продължи:

– Нямаше ли някакви проблеми?

Данчо сви очи. „Навярно някой от тях ми е погодил номера с лампата, – помисли си младият миньор, – а сега проверяват дали съм се уплашил“.

– Лампата ми угасна, – каза Данчо – и трябваше почти цялата смяна да работя на тъмно.

Данчо едва овладя гласа си. Беше го страх, но той не би признал никога това.

Марин повиши тон:

– Почти цяла смяна?

– Да, – потвърди Данчо.

Стоян се обърна към Атанас:

– Нали се бяхме разбрали само за един час?

„Ясно всички знаеха за случилото се, – разсъждаваше Данчо. – Изглежда такива номера правеха на новаците, но Атанас, който смени лампата ми, май е прекалил“.

Нико се хилеше срещу Данчо предизвикателно:

– Не те ли беше страх? Сам в тъмното? Ха-ха-ха, – звучеше противно гръмкия му смях.

Данчо не знаеше какво да отговори. Всички го гледаха и чакаха, какво ще каже. Повечето не се усмихваха, изглеждаха гузни и засрамени заради Атанас.

Данчо реши да бъде прям:

– Страх ме беше, но не бях сам.

– Как така? – скочи Нико.

– Исус беше с мен, – спокойно каза Данчо.

Нико се засмя, но никой от останалите не се присъедини към него.

Там долу в тъмнината, Данчо опипваше и гребеше, но същевременно пееше. Покланяше на Бога и на сърцето му бе станало по-леко….. Данчо разбра, че има един, Който не бе го изоставил.

Петър се луташе в парка и се опитваше да си спомни нещо. Знаеше само, че е много важно за него.
– Добър вечер! – каза белия кон, който се бе приближил до него.
– Ъ-ъ, здравей, – каза Петър и със сълзи на очи си спомни за разказите на хора, в които се споменаваха симптомите на делириум тременс.
– От къде си? – вежливо попита коня.
– От близкото село, на няколко километра от тук, – каза Петър.
И бавно си припомни дали има цигари, кибрит, запалка, лютив спрей и всичко останало, което трябва да имаш, когато през нощта в парка някой ви попитат: „От къде си?“
– Хм-м, а вие случайно да не сте пиян? – усъмни се конят.
Животното подуши Петър и изсумтя.
– Не, разбира се! – храбро излъга Петър, надявайки се, че миризмата идваща от него, ще изчезне в мъглата.
– Е, тогава извинявайте …. Имате ли пари за такси? Мога и да ви откарам.
– Не е необходимо …, – с достойство отговори Петър и съобразявайки, че това не е много учтиво, добави, – днес получих заплатата си, ето ….
– Довиждане, млади човече, – каза коня, бавно се обърна и се изгуби в мъглата.
– Довиждане, бял кон, – с облекчение въздъхна Петър.
Отговори му приятелският смях на патрула от конната полиция, който дежуреше в парка тази вечер.

Милена и Роза отдавна не бяха се срещали. Роза беше спокойна и уравновесена още от времето, когато двете учеха на един чин. Тя винаги изслушваше приятелката си и ѝ даваше съвети.

Милена бе буйна, търсеше екстремни ситуации и се забъркваше в най-невероятни истории. След като завърши училище постъпи в университета, а след това пое по трудния път на журналиста. Тя бе винаги в най-горещите точки на събитията. Понякога това можеше да ѝ струва живота, но за нея това бе тръпка, преследване на целта, разкриване на истината.

– Как си? – попита Роза. – Още ли си в онази редакцивя?

– Същността на моята работа е да водя мрачната хроника на смъртта по света, – усмихна се малко наперено Милена.

– Смъртта е естествено нещо, но според мен е проява на зло, – сбърчи нос Роза..

– Хората, които се срещат лице в лице със смъртта, като войници, лекари, свещеници, живеят по-бързо от нормалните хора, – въодушеви се Милена. – Допълнителните години не винаги личат, но ги усещаш дълбоко в себе си, в мозъка и сърцето си.

– Навярно всичко това те притиска и измъчва? – съчувствено поклати глава Роза.

– Малко жени работят такава работа – едва доловимо разтегна устни в някакво подобие на усмивка Милена – и не е трудно да се досетиш защо.

– Това  не е място за жени – отсече Роза.

– Не мога да спра – издайнически въздъхна Милена. – Вървяла съм през поле осеяно с трупове. Натъквала съм се на осиротяло дете, легнало върху мъртвата си майка …..

– Интересно какво си чувствала в такъв момент? – оживи се Роза.

– Все едно си си загубил някой, когото си обичал. Смъртта е белязала живота ми с почти непоносими загуби и за това я мразя. Смятам я за свой смъртен враг  – някак раздразнено каза Милена.

Двете дълго стояха пред чашите с кафе. Онова буйното и жизнерадостно чувство от детството се бе изгубило и стопило някъде по прашните пътища. Те не бяха вече същите. Животът, особено този на Милена, бе превърна смеха ѝ в сълзи, а радостта в печал и болка за другите …..

Дамян беше загубил съзнание. Бяха го улучили в крака, а той беше започнал да гангренясва. Асен наведе глава, ако загубеше сега Дамян, губеше всичко.

В селотосе изредиха много лечители и знахари. Пускаха му кръв, мажеха го с какво ли не, опитваха се да влеят някакви отвари в устата му, но всички вече знаеха, че Дамян си отива.

– Какво ще кажеш, – обърна се баба Вида към Асен, – да му направим по нашия обичай?!

Асен кимна с отнесен поглед.

Този обичай беше много древен и се използваше в много редки случаи. Когато нищо не можеше да помогне на умиращият, викаха жена от рода. Тя трябваше да прекрачи през умиращия, ако беше „чиста“ пред мъжа си, болният оздравяваше, но само един път да бе изневерила, човекът умираше.

Този обичай служеше не толкова като средство за изцеление, колкото като изпитание на женската вярност. Асен се съгласи, защото всички други средства бяха изпитани.

Събраха и наредиха всички жени от рода. Жените се колебаеха, срамежливо навеждаха очи, криеха се една от друга, но никоя нямаше смелост да прекрачи Дамян.

Асен гледаше жените и не можеше да повярва на очите си. „Нито една ли от вас, – едва не изкрещя той, – не е останала вярна на мъжа си?“

Изведнъж се чу  едно слабо гласче:

– Нека аз да го прекрача!

Това беше Зорница. Любовните ѝ похождения се знаеха из цялото село, но никой не посмя да възрази, че тя не е чиста.

А тя бе премислила и превъртяла вече всичко през главата си. “ Нима може да умре един мъж, само защото го е прекрачила жена, – помисли си Зорница. – Това са пълни глупости и суеверия. Ако умре, умре и без това е много зле. Нима Бог би помислил за мойте грехове сега, когато пред Него лежи и бере душа Дамян? Ами ако оздравяе, – засмя се тя, – всички са длъжни да признаят, колко съм добродетелна. Голям смях, ще падне“.

Хората загубили дар слово от наглостта на Зорница, погледнаха към Асен. Той беше отчаян и кимна глава утвърдително.

Зорница повдигна дългите си поли и прошепна:

– Благослови ме, Господи!

Тя прекрачи болният и бързо се обърна.

Стана истинско чудо. Дамян отвори очи, трепна и поиска да стане. Ярка руменина заля пребледнялото му лице.

Хората започнаха изумени да се споглеждат ……

След няколко дена Дамян можеше вече да ходи, като куцаше с левия си крак. Отока спадна и работата вървеше към оздравяване.

Хората така и не разбраха, какво бе станало, познаваха Зорка, знаеха какви ги върши, но чудото бе станало. Един дядо, който живееше накрая на селото бе казал през тези дни:

– Бог се смили над нашия юнак, Зорница няма дял в тази работа.

Малцина го чуха, но повечето хора мислеха като него, макар и да не бяха казали нищо на глас.