Михаил Яншин често пътувал из страната изнасяйки концерти, но никога нямал солови изпълнения.

Неговото първо самостоятелно изпълнение пред зрители станало при много комични обстоятелства.

Когато обявили номерът му, той излязъл на сцената. В Колонната зала, една от най- престижните сцени на Москва, където се провеждал неговият самостоятелен дебют, се раздал смях.

Артистът се огледал отгоре до долу, но нищо смешно не открил по себе си. Но едва произнесъл първата фраза отново се чул смях, но този път бил много по-силен.

Яншин спрял, направил пауза и опитал отново да продължи четенето. Сега вече всички се смеели доста силно. Озадачен от тази реакция артистът решил, че има нещо не наред с костюма му. Как да е прочел своя не толкова смешен разказ, зачервен и смутен избягал от сцената.

А ето какво било станало. В Колонната зала бил приет нов инспектор, проверяващ дали в сградата може да възникне някъде пожар. На този човек му се случвало за първи път да прави такава проверка в театър.

Той обиколил всички коридори и стаи и в крайна сметка се оказал на сцената, зад гърба на Михаил Яншин, с шлем против огън и съответна униформа. Инспекторът се движел по сцената сякаш нищо не се било случило.

Веднъж Бизе присъствал на поредното представление на „Кармен“.

В сцената, където Хосе трябвало да убие героинята с нож, актьорът, който играел Хосе изведнъж установил, че оръжието на убийството не е в него. Той го бил забавил в гримьорната.

Настъпила дълга неловка пауза. Публиката не можела да разбере какво чака Хосе?

Най-накрая в залата се чул гласът на Бизе, който се досетил какво е станало:

– Удуши я по дяволите и работата е свършена.

Хосе така и направил под бурните аплодисменти и смях в залата.

Малчуганът държеше в ръцете си стоманена тръба, която бе два пъти по-дълга от ръста му. Той бе готов всеки момент, да я използва съвсем сериозно. С нея защитаваше баба си, която продаваше на улицата.

Детето съвсем не знае, че в Китай е забранено да се търгува на улицата.

Малкият телохранител отбраняваше своята баба от инспекторите на градското управление под всеобщия смях на околните. Той войнствено крещеше:

– Не докосвайте моята баба! Махайте се, не я пипайте!

Това разбира се е нарушение, но освен смях, не се приложиха никакви други наказателни мерки на непълнолетния бодигард.

Никифоров взе двете си деца, за да ги заведе на разходка.

Когато Меги и Иво седнаха в колата, изтръпнаха от страх. Баща им беше пиян.

Автомобилът се движеше с превишена скорост. Меги се бе свила на седалката и цялата трепереше.

Иво не се стърпя и извика:

– Татко, спри. Ти си пиян. Изобщо не трябва да караш……

Никифоров изобщо не обърна внимание на сина си и натисна още повече педала за газта.

– Моля те, татко, – с разтреперан глас се обади Маги, – ние не искаме да умираме.

Никифоров се хилеше просташки и се заливаше от смях. Напук на предупреждението на децата той увеличи още повече скоростта на автомобила.

– У теб ли е телефона, – прошепна Меги на брат си.

Иво бързо го извади от джоба си и въпросително я погледна.

– Набери 112 и изпрати SMS ….

В това време баща им едва не се вряза в една кола. Меги изпищя, а пръстите на Иво започнаха бързо да се движат по бутоните на телефона.

Маги реши по някакъв начин да накара баща си да спре колата.

„Как да го накарам поне за малко …? – трескаво си мислеше момичето“.

Изненадващо Меги му се усмихна и каза:

– Татко, караш като на рали, голям майстор си, но аз съм гладна. Нека да се отбием, да хапнем нещо в Макдоналдс.

– Браво, моето момиче, така те искам. Не да пищиш от страх. Щом искате, ще отидем да похапнем нещо.

Настаниха се на една маса и преди да си поръчат, полицаите влязоха в заведението. Те отведоха Никифоров на страни и му направиха алкохолна проба.

– Господине, – обърна се един от полицаите към него, – уредът отчита три пъти по-висока от допустимата норма за алкохол. – Как можете да карате в такова състояние автомобила си? Можете да убиете децата си.

Никифоров махна с ръка, но полицаите изобщо не изслушаха пиянските му извъртания и бръщолевения, а бързо го отведоха.

Майката на Меги и Иво ги прибра у дома. Когато разбра какво се е случило, хвана се за главата и каза:

– Той е луд, можеше да ви прибие.

Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.