Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?

Чемширът е класическо растение за оформяне, което се е практикувало от римляните, а вероятно и от техните предци. В Средновековието изкуството било възобновено. През 16 век било на мода за известно време, а през 19 век се утвърдило отново. Днес оформянето на храсти се възвръща.

Във Франция подрязването се прави орнаментално. В Англия пък има традиция в оформянето на най-различни фигури от чемшир. Известни са форми като спирала, топки, конуси, пирамиди, гъби, високи стъбла и скулптури от чемшир като пилета, лебеди и зайци и какви ли не още причудливи форми. Тъй като чемширът е дълголетен, подрязаните растения могат да се засаждат в ценни старинни съдове.

Чемширът съдържа до 1 % алкалоиди. Изолирани и идентифицирани са над 30 различни стероидни алкалоида. Листата и младите клонки съдържат също етерични масла, флавоноиди и смолисти вещества.
Чемширът има доказано потогонно, жлъчегонно, слабително, дезинфекциращо, противотрескаво действие. Употребява се при жлъчна недостатъчност, подагра, епилепсия, ревматизъм и трескави състояния. Растението е ефективно още при настинка и грип. Чимширът се прилага за пречистване на кръвта и при нервни смущения. Дрогата действа благоприятно още при диабет, бавно заздравяващи инфектирани рани и други.

Етеричното масло, което се извлича от дървесината, се е употребявало като билково лекарство в случаи на епилепсия. Маслото също е било прилагано при зъбобол и хемороиди. Алкалоидите и танините, намиращи се в билката, имат лаксативен и антипиретичен ефект. Освен това отвара от чемшир се приема за стимулиране на имунната система, при артрит, за детоксикация на кръвта.
Според българската народна медицина отварата от чемшир възстановява състоянието при бъбречна недостатъчност, подпомага отделянето на урина и влияе благоприятно при различни възпаления на бъбреците.

За целта се завира 450 мл вода. Добавят се 2 супени лъжици надробен чемшир, с клонките и листата. Сместа се оставя да ври от 3 до 5 минути. Отстранява се от котлона и се оставя да изстине. След 60 минути се прецежда. Течността се приема по 2 пъти на ден-сутрин на гладно и вечер преди ядене. Не се слага нито захар, нито мед или друг подсладител, въпреки това вкусът на течността е приятен.

С времето дозата постепенно се увеличава. Ако в първите месеци приемате около 400 мл дневно, то 5 месеца по-късно може да се пие и по 1 литър. Много е важно да се внимава да не се получи предозиране. Появата на разстройство е знак, че количеството на чая незабавно трябва да се намали.

Външно билката се използва под формата на отвара от стрити на прах сухи листа. За да се направи отварата, са необходими 40 г листа, които се варят в 1 л вода, докато водата изври наполовина. С отварата се приготвят компреси, промивки, бани и други. Тя може да се прилага и вътрешно, като се пие сутрин на гладно по 1 чаена чаша и болният остава на топло, докато се изпоти.

При падане на косата накиснете листа от чемшир във винен оцет в съотношение 1:10 и използвайте като лосион преди къпане. За разтривка при ревматизъм пък накиснете листата от чемшир в ракия в съотношение 1:10.

Нашата народна медицина препоръчва следната рецепта при себорея, алопеция, пърхот: 10 г от билката се накисват в 100 мл спирт. Престояват около 20 дни.

Въпреки лечебните си свойства, чемшир е токсично растение и не бива да се приема в големи дози. Билката трябва да се прилага само под контрола на лекар, тъй като дрогата не е напълно тествана за нейните токсични странични ефекти.

Симптомите на острото отравяне с чемшир са силни коликообразни болки, съпроводени с гадене, повръщане и диария или силно главоболие със зрителни смущения, поява на хематурия.

Също така се наблюдава забавена и аритмична сърдечна дейност, спадане на кръвното налягане. В началото са налице възбудни явления, а по-късно – потиснатост, апатия, сънливост. Опасността идва от парализа на сърдечната дейност, която може да доведе до смърт вследствие на задушаване.

Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.

Корабът „Издържливост“ по-рано бе предназначен за лов в северните морета. Построен по чертежите на норвежката ветроходна двигателна шхуна „Фрам“, „Издръжливост“ е смятан за най-здравия дървен кораб, след нея в света.
В морето Уедъл „Издържливост“ навлезе в зоната на големите ледове. Безброй ледените полета, големи и малки, приличаха на огромен пъзела, които  нямаше край.
Корабът продължи през леда бавно, с голямо усилие. Колкото по-близо се приближава до бреговете на Антарктида, толкова по-често се срещаха плаващи ледове, представляващи огромни ледени полета с дебелина метър и дълъги половин километър.
„Издържливост“ си пробиваше път през ледовете в продължение на седемстотин морски мили. На 18 януари 1915г, той трябваше да спре. Корабът заседна в плътно натрупани ледени късове, а отзад прохода, който си бе прокал се превърна в голям плаващ лед. След шест дни „Издържливост“ бе обграден от всякъде с лед. Шакълтън съобщи на екипа, че плановете се променят:
– Експедицията ще прекарат есента и зимата в Южното полукълбо, които продължава от март до август на „Издръжливост“. Надявам се, през пролетта леда да отпусне хватката си и да освободи кораба. А до тогава всички ще се занимаваме с различни дейности и ще обучаваме кучета.
Пътешествениците ловяха риба, хващаха пингвини, правеха научни изследвания. Те се придвижваха по леда много внимателно. През май и юни хората преживяха и полярната нощ.
През това време ледът все по-силно почна да натиска корпуса на кораба. На 27 октомври 1915 г. смелият кораб, до последно борещ се с леда,  за малко си почина, но по палубата се появиха пукнатини и в трюмовете нахлу вода.
Хората не можеха да гледат без болка загиващия кораб, който премина такъв дълъг и опасен път, за да посрещне смъртта си тук.
Независимо от всичко, хората от смелият екип на Шакълтън успяха да се спасят.

Евдокия се размърда:

 –  Мислех, че тази среща има за цел да докаже, че Христос наистина е Господ?

Юстиниян я потупа по ръката.

 – Мислиш ли, че ние, християните, сме по-различни от другите? За да се присъедини към нас, човек трябва да признае, че е грешник и да разбере, че единствено Бог може да го промени. Нашият първоучител е Бог, но нашата общност е сбор от грешници. И аз включително!  – той се удари по гърдите. – Ние се караме, предаваме се един друг. Похотливи сме, крадем, убиваме.

 – Елена, майката на император Константин, разбира ли правилно това?

 – Елена гледа на християнската църква като средство да обнови империята и да сплоти народите в нея. Огромната армия от бедняци приемат нашата църква заради обещанието, което тя дава – вечен живот. Това е единственото им утешение в тази долина на скръб и сълзите. Християнската общност вече е била раздирана от противоречия. Нашата църква е на почти триста години, но още от самото начало сред нас е имало предателства. Един от учениците на Христа, Юда, го е предал. Петър се е отрекъл, че изобщо го е познавал.

Евдокия внимателно слушаше. Макар и да не приемаше християнската вяра, беше привлечена от учението ѝ.

 – Нашата църква , – продължи Юстиниян, – излезе от катакомбите. И вече не се крие под земята. Сега е време да премахнем несправедливостите. Преди десет години старият император Диоклециан започна най-жестоките гонения срещу християнската църква. Бесеха наши последователи. Навярно си чувала за ужасните зрелища във Флавиевия амфитеатър. Мъже, жени и деца бяха разкъсвани от диви животни.

 – Бях малка, – каза Евдокия, – но помня как баща ми криеше християнски символи. Една сутрин войници дойдоха и претърсиха дома ни.

 – Родителите ти имаха голям късмет – каза Юстиниян. – Други обаче не. Когато арестуваха християнин, даваха му възможност да принесе благовония пред някоя статуя на императора или пред римските знамена. Естествено, мнозина отстъпваха., изправени пред ужаса на смъртта и предпочетоха да се измъкнат.

 – И какво стана с тях?

 – Започнаха да ги наричат с подигравателното име лапси – падналите. Според някои членове на църквата, тези лапси никога не трябваше да получат опрощение. Други, включително и аз, мислехме, че това наказание е твърде сурово. Да, лапсите би трябвало да се покаят, но трябваше да получат и опрощение.

 – Лапсите най-лошите ли са? – попита Евдокия.

 – Има друга група грешници, наричани искариоти по името на Юда Искариотски. Тези мъже и жени не само се отричаха от вярата си, но срещу възнаграждение отвеждаха властите при други християнски общности. Навярно домът на баща ти е бил претърсен заради някой шпионин. Властите получаваха извънредно точни сведения къде да претърсват и кого да търсят. Много бяха арестувани, а част от тях бяха изпратени в Рим за екзекуция.