Радой чуваше шума от долните етажи на къщата, но това като, че бе някоя друга къща в някоя друга страна. Стържещ звук се разнасяше от местенето на тежки сандъци по каменен под. Долавяше разговори на простонароден латински.

Може би това е Утопия. В самия център на това място, се намира град на име Амауротум – градът на мечтите.

Уморен от усилията да разбере тайните на света Радо се отпусна на леглото.

Долови някакво движение до себе си и извърна глава, за да види кой е. Беше Михо, момчето, което му помагаше в последно време.

– Спомням си, – прозвуча дрезгаво гласът на Радо, – Кале, алхимиците, машината за развиване на паметта.

– Джако прави такава за нашия владетел, за да стане най-мъдрия в света, – каза бързо Михо, – но той едва ли ще се научи да я ползва.

– Това са фантазии, – каза Радо, а температурата му се покачваше.

– Не, истина е, – възкликна Михо. – Има един човек в големия град, който е създал жива душа. Цялата от вътре е покрита с малки рафтове. На тях можеш да намериш определени свитъци, изписани откъси, които изпълняват ролята на ключове.  С тях отварят кутия с ключ, в която има друг ключ, който отваря друга кутия с ключ и т.н. Тези ключове не са направени от метал, нито кутиите от дърво.

– Какви са тия щуротии, които ми разправяш, Михо?

– Това съвсем не са щуротии, – възмутено реагира Михо. – Те са изградени от човешки дух и ще остане, когато всички други книги бъдат изгорени. Ще ни дават възможност да помним не само миналото, но ще знаем и бъдещето. Ще виждаме формите и обичаите, които един ден ще се видят на нашата земя.

– Това ми звучи доста налудничаво, – каза Радо. – Аз искам машината за паметта на Даниел.

– Казват, че побягнал от страната и оставил недовършена машината, – каза Михо.

– Знаеш ли, чух за него, че не говорел и не се хранел, потресен от възможностите на сглобеното от него устройство.

– Други разказваха, – започна плахо Михо, – че от машината излезли демони и го подгонили. Той побягнал и оставил всичко, и книгите, и дрехите си, нищо не взел със себе си.

– Дали не са останали някакви чертежи от изобретението му, – с надежда каза Радо.

– Има ли смисъл, – засмя се Михо. – Така и така нищо няма да разберем от драсканиците му. Какво точно е представлявало това негово изобретение, едва ли някой ще разбере някога.

– Печатна преса, която сама пише книги и ги отпечатва. Мозък, който функционира отделен от тялото…. Това ми се иска да видя …. Как е постигнал това? – въздъхна дълбоко Радо.

Двамата замълчаха. На Радо не му оставаше много.

„Може би тази нощ ще си отиде“ – помисли си Михо и очите му се насълзиха.

Навън се стъмваше. Денят избледняваше и отстъпваше място на нощта. Вятърът накланяше дърветата, а дребни капчици оросяваха листата. Природата е готвеше да заплаче.

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.

 

 

Всеки радикализъм е формира от ограниченото мислене. Фанатизмът е религия без любов. Не случайно в Писанието на тази опасност е отделено много внимание.

В известното послание на апостол Павел до коринтяните се казва:

„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува“.

Радикалните вярващи свеждат религията до голо учение без духовно съдържание. Те превръщат вярата във фанатично изпълнение на набор от правила и ритуали, изгубвайки истинският смисъл на християнството.

Именно това пробужда агресията. В борбата с това трябва да е мобилизират всички ресурси.

Детството минава, но ние го запазваме дълбоко в себе си. Може би за това обичаме приказките.

Четем приказки не само в ранната си детска възраст, но и като възрастни, защото те са пълни с много повече смисъл за нас, отколкото ни се е струвало като деца.

За да си припомните детството и приказния свят, в който сте обичали да се потапяте, ще ви припомня един малък откъс от „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери.

„Възрастните много обичат цифрите. Когато им кажеш, че имаш нов приятел, те никога не питат за най-важното.

Те не казват:

– Какъв е гласът му? Какви игри обича да играе? Лови ли пеперуди?

Те питат:

– На колко години е? Колко братя има? Колко тежи? Колко изкарва баща му?
И после си въобразяват, че всичко са узнали за човека“.

Може би трябва да минат доста години, за да разберем „малкия принц“?

Но не се бавете много, защото той е край вас, с неговите невероятни въпроси и неизказани мисли.

Да, говоря ви за „малкия човек“, който израства пред очите ви, вашата дъщеря или син.

Общувайте с децата си, разговаряйте повече с тях, защото един ден, когато ги потърсите, те вече ще са пораснали….

Всички от редколегията се бяха изнесли, всеки се бе настроил за настъпващия празник. Само една от служителките бе останала да оформи някои неща.

В редакцията звънна телефона. Снежана вдигна слушалката.

– Здравейте, – тихо каза женски глас. – Каже ми моля, защо в света има толкова малко любов?

Снежана замълча. Какво може да се отговори на такъв въпрос? Единственото, което и мина през главата бе пълна глупост.

– В какъв смисъл? – попита Снежана.

– Във всякакъв, – гласът на жената прозвуча силно и уверено. – Нима не ви се е искало да бъдете повече обичана или по-добре да ви разбират? Не ви ли се струва, че в света има прекалено много зло, а любовта не е достатъчна за всички.

„Тази жена сигурно е наскърбена, изоставена или болна, – помисли си Снежана. – В редакцията звънят всякакви хора. Някои от тях са и напълно невменяеми“.

– Извинете, – опита се да каже дружелюбно Снежана, – а вие коя сте?

– Аз съм Ирина.

Това не даваше никаква информация на Снежана, но Ирина заговори отново:

– Не ви ли притеснява, че светът е облян със зло?

– Да и то много, – съвсем искрено отговори Снежана.

– А какво трябва да се направи, за да се отървем от това зло? – попита Ирина.

– Трудно е да се отървем от злото, – каза Снежана. – Основното нещо, което можем да направим е да се опитаме, до колкото е възможно, да се обичаме един друг.

– Това е, – тържествуващо извика жената по телефона. – Но любовта не стига, какво да правим тогава?

– Обърнете се към Бога, – каза Снежана. – Бог е любов и Той дарява любов на хората. Вярвате ли в Бога?

– Вярвам, – каза жената приглушено.- Благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Празник е и наистина ще отида на църква.

– Но не само…..

– Да, ще помагам с каквото мога на хората, – прекъсна я жената. – Ще им показвам любов, независимо от това, дали те ми засвидетелствуват такава.

Разговорът отдавна беше свършил, но Снежана още дълго стоя и мисли за жената, която ѝ се бе обадила по телефона.