Симеон Петров бе талантлив лидер. Той беше международен директор на бързо развиваща се организация с нестопанска цел. Отговаряше за надзора на операциите в цяла Африка, като същевременно координираше работата си с екипи в Европа и Северна и Южна Америка.

Графика му бе много натоварен, постоянни крайни срокове, късни разговори през часови зони и нарастващ натиск от всички посоки.

Кръвното му налягане се бе повишило рязко. Беше започнал отново да пуши след години на отказване. Обърна се към вечерни инжекции с алкохол, за да успокои препускащите си мисли.

Симеон отчаяно се нуждаеше от помощ.

В крайна сметка той се върна в родината си за лечение и никога не възобнови ролята си.

Всичко започна добре, но завърши с ранно пенсиониране.

Когато Сашо научи историята на Петър, попита:

– Защо се е случило така с него?

Бащата на Сашо отговори:

– Този човек беше брилянтен и дълбоко отдаден на каузата, но талантът и страстта не са достатъчни.

– Какво още трябва? – повдигна вежди Сашо.

– Призванието изисква зрялост и начин на живот, който може да издържи тежестта на дадената от Бога цел.

– Посочи ми примери, за да ми стане по-ясно, – помоли Сашо от баща си.

– Ето ти няколко такива, при които характерът изостава от призванието: Моисей не можа да влезе в Обетованата земя поради нерешен проблем с гнева; Соломон позволи на сърцето си да се отдаде на идолопоклонство, което доведе до разделено царство; Давид изпадна в прелюбодеяние, измама и убийство по време на период на безделие; Самсон саботира призванието си чрез компромиси и снизхождение; Илия, емоционално изтощен и изолиран, се оттегли твърде рано от пророческата си мисия.

– Колко жалко, – възкликна Сашо.

Бащата продължи:

– Всяка от тези библейски фигури беше призована и надарена от Бог, но техните неконтролирани апетити и застояли недостатъци на характера се превърнаха в пречки за изпълнението на тяхната задача изцяло. Призванието без характер е тежко бреме. Можеш да започнеш пътуването си, но доброто му завършване изисква съзнателен растеж.

Димитър слушаше Пенко, но всъщност само кимаше с глава и се усмихваше, а умът му блуждаеше другаде.

Той бе формирал вече отговора си, преди Пенко да свърши. Сякаш знаеше какво ще каже по-нататък.

Но как се чувстваше Пенко?

Навярно жадуваше за пълно внимание, за да се освободи от болката за случилото се.

Дали се досещаше, че отсрещния изобщо не го слушаше?

Трудно е да се каже.

В случая трябваше да има „тройно слушане“. Слушане какво ви казват, слушане какво наистина ви казват и в крайна сметка ако имате водителството на Божия Дух, слушате какво Той ви съветва.

Пенко споделяше нещо уязвимо. Ако Димитър наистина го слушаше, Пенко щеше да се почувства видян и разбран.

Не беше нужна диплома по психология, нито степен по богословие. Димитър трябваше да обърне внимание на Пенко.

Той просто трябваше да слуша, да забележи и да попита.

Внимавайте, не само на думите, но и на тона, емоциите, езика на тялото и на това, което Светият Дух може да ви подтиква да забележите.

Кирил Петров бе готов да се откаже. Две години след основаването на църквата, той бе изтощен, обезкуражен и виждаше вече провала в ума си.

– Бях верен, но безплоден, – окайваше се Кирил. – Страстен, но изтощен. Хората намаляват. Въпросите се умножават. Май трябва да напусна.

Бог не бе свършил с Кирил. Той му говореше, но не по начина, по който Петров очакваше.

В тези мрачни моменти от живота си Кирил чуваше само глас, който звучеше разумно и логично:

– Нима Бог те е призовал за това?

А Петров се притесняваше:

– Казах ли „да“ твърде рано или трябва да кажа „да“ отново, но с повече вяра този път?

Бог не бързаше. Той работеше.

В крайна сметка Кирил даде на Бог още една година. Не защото му се искаше, а защото жена му му напомни:

– Имаш призив, не можеш да се откажеш сега.

През тази година нещата станаха още по-трудни. Ключови лидери си тръгнаха. Тишината се сгъсти. Кирил все още постеше, молеше се и казваше:

– Да, Господи.

С течение на времето църквата не просто оцеля, тя се разрасна. От тридесет до над сто души. От избледняваща мечта стана процъфтяваща общност.

Нещата не се случиха мигновено, но станаха с вяра. Това бе дълъг процес, а не мигновено действие.

Ако вашето „да“ не е дало плода, който сте си представяли, не изкопайте това, което Бог все още сади.

Обещанието все още е валидно.

Просто останете в процеса.

Пламен обясняваше нещо на приятеля си Крум, като размахваше ентусиазирано ръце:

– Чуй само: „Който пази смоковницата ще яде плода ѝ, а който се грижи за господаря си ще бъде почитан”.

– Да, има парадокс в това, – съгласи се Румен.

– Явно е, дори и най-дребните задачи на слугата, , – побърза да отбележи Пламен, – който защитава своя господар, ако са изпълнени добре, са повод за почит. Всяка добре свършена работа е достойна в очите на Бога.

– В този свят тези, които полагат труд се смятат за по-долни от тези с положение и висок пост, – забеляза Румен.

– Виж, – Пламен развълнувано вдигна ръка, – Бог още в самото начало бърка в пръстта и прави човек и Той не смята, че това е под достойнството Му.

– Дори Исус, когато дойде на земята, не бе с много свободно време, Той бе дърводелец, – кимна с глава Румен.

– Ако не вършиш работа и то работа, с която можеш да се гордееш, ти си откъснат от своята човешка същност, – заяви Пламен. – Душата ти ще атрофира. В крайна сметка работата не е зло, а благо.

– И все пак не е задължително това да бъде голяма кариера, която да промени света, – засмя се Румен. – Всяка работа, която е полезна за другите и е свършена добре, заслужава почит.

– Презираш ли работата на метачките или тези, чиято работа е доста мръсна? – предизвикателно попита Пламен.

– Почакай, – спря го с вдигната длан Румен. – Някои презират и хора, които градят кариера, за която се изискват повече умения и образование.

– Тези различия за нас не трябва да имат значение, Исус приемаше всички, – поклати глава Пламен.

Методи бе отново с приятеля си Симеон. Двамата не бяха се виждали отдавна, тъй като Симеон се премести да живее на друго място.

Сега те отново можеха да споделят това, което ги вълнуваше в момента.

– Мъдрият човек е търпелив към хората, – отбеляза Методи.

– Е, разбира се, – възкликна Симеон. – Щом разбере причината за лошото поведение, веднага намира смекчаващи вината обстоятелства.

– За разлика от него, избухливият реагира гневно. Той не търси разбиране, – изтъкна Методи.

– Гневът донася още по-големи конфликти, само със сътрудничество и компромис може да се достигне доброто, – намекна Симеон.

– Все пак гневът сам по себе си не е грях, – отчете Методи.

– Но трябва да бъде краткотраен, насочен изцяло за разрешаването на даден проблем, – бързо реагира Симеон.

– В крайна сметка трябва да води до спокойствие, – поклати глава Методи.

– Ето, Божият гняв е за миг, – махна с ръка Симеон, – но благоволението Му продължава цял живот.

– Не контролираният гняв стимулира много други грехове, – забеляза Методи.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Никоя друга емоция не води до толкова много насилие и трупове.

– Гневът разрушава взаимоотношения, дори цели животи, виждал съм това няколко пъти, – сподели Методи. – Това особено е показателно чрез отречения натрупан гняв.

– Забележи,- въздъхна Симеон,- Божият гняв срещу мен никога не е бил погрешен и въпреки това Бог го отхвърли чрез Исус.

По този въпрос можеха още дълго да говорят, но денят преваляше, а и те трябваше да се прибират вече.