Минчо и Тодор бяха двама братя. И както всички съвременни деца  те обичаха да прекарват свободното си време пред компютъра.

Майка им Станка какво ли не опита, за да ги накара да излязат навън и да поиграят с другите деца, но нищо не се получи. Пък и къде щяха да намерят други деца? Всички малчовци като тях, обикновенно сядаха пред компютрите си при всеки възможен случай и започваха ….

– Трябва да огранича достъпа им до компютъра, – реши един ден майката.

И тя го скри от тях. Засмя се и доволна от идеята си, успокоена отиде на работа.

Когато се прибра, завари синовете си пак пред компютъра. Сякаш той си е бил на масата през цялото време и тя не го е местила, нито го крила някъде.

– Как ли са го открили? – ядоса се тя не на шега. – Трябва на по-добро място да го скрия.

Но колкото и да го криеше „по-добре“, тя всеки ден ги заварваше пред компютъра.

– Тук нещо не е наред, – каза си Станка. – Трябва да разбера трикът им.

Но дълго време това не ѝ се отдаваше.

Един ден Станка случайно засече появата на съседския котарак в дома им. Тя забеляза на къде се насочи животното….. Тогава нещата напълно ѝ се изясниха.

А ето каква била тактиката на двете момчета.

Те капвал върху корпуса на компютъра малко валериан.

И щом майка им напуснеше къщата, след като се бе постарала много добре да скрие любимата им вещ, те донасяха от вън съседския котарак, който много бързо намираше компютъра.

Когато става дума за компютър, възможностите и изобретателността на децата да стигнат до него, няма граници.

Да разнасяш писма съвсем не е обикновена работа, особено когато се отнасяш отговорно към това.

Има толкова много хора, които с нетърпение очакват някой да им пише или да им отговори на писмата. Това е характерно особено за по-възрастните.

Милена беше отговорен човек, тя познаваше всички, на които доставяше писма.

Един ден погледът ѝ бе привлечен от пощенска кутия, която беше препълнена.

– Нещо не е наред, – каза си Милена, – трябва да извикам спасителната служба.

И тя звънна на известния за такива случаи телефон.

Притесненията на Милена не бяха напразни. Вече 12 години тя работеше в пощенската служба и знаеше, че това е пощенската кутия на една доста възрастна жена, много приятна и дружелюбна, която всички наричаха баба Екатерина.

„Може някъде да е заминала, – каза си Милена, – но това е малко вероятно. В петък се изчиства боклука, а днес е понеделник и кутията е пълна. Явно нещо не е наред“.

И наистина преди четири дни 94 годишната Екатерина се  бе подхлъзнала в дома си и не могла да стане. Тя бе викала:

– Помощ! Помогнете ми!

Но никой не я бе чул, а на нея така не ѝ се искаше да умира.

Когато откриха възрастната жена и ѝ оказаха медицинска помощ, Милена се разплака:

– Бях уверена, че си е в къщи.

Сега Милена и Екатерина много по-често се виждат. И техните взаимоотношения са много по-близки в сравнение на тези на държавен служител и човек от общата маса.

Това, че някой е бил наблюдателен и отзивчив, понякога може да спаси човешки живот, а това съвсем не е малко. Днес всеки от нас е жаден за капчица внимание. А когато това внимание е съпроводено със съпричасност, се наблюдава промяна у хората, взаимоотношенията и ситуациите.

Това изобщо не трябваше да се случва. Владо нервничеше и обикаляше около компютъра си. Екранът на лаптопа му  бе потъмнял. При определена светлина и наклон отзад се виждаше нещо, но нищо не можеше да се прочете, нито пък да се види ясен образ.

Всичко стана за секунди. Червени линии започнаха да се появяват по екрана, не бяха чести, но смутиха Владо. Той изключи захранването от мрежата и остана само на батерия, но това не помогна, линиите отново се появяваха…… докато накрая екрана потъмня.

Беше вечер и нямаше от къде да търси помощ. Това още повече обезкуражи Владо.

– Е, утре ще видя какво мога да направя, – каза си той и неудовлетворен легна в кревата.

Следващия ден не бе обнадеждаващ за ситуацията.

– Вероятно е изгоряло осветлението на предния екран, – каза му Слави, който поправяше компютри. – Лампичките са малко нестандартни и трябва да се приспособи някоя за случая, но може и да не се намери такава, защото лаптопа ти е стар модел.

– Е, какво, – възнегодува Владо, – нов ли да си купувам? Сегашните са още по-скъпи, а гаранция колко ще работят няма.

– Можеш да си потърсиш монитор и да го включиш към компютъра си, – посъветва го Слави. – Старите лаптопи имат извод за кабел към такъв.

Владо не разполагаше с монитор, а и скоро не можеше да си набави такъв.

– Какво ще правя? – натъжи се Владо. – Как ще чатя с приятелите си. Не мога да слушам музика или да гледам филми по свой избор. Дори едни новини не мога да прегледам…. А проектът , който започнах с Весо, ….. пълна изолация.

Дните следваха един след друг, а възможност да се снабди поне с монитор нямаше никаква.

Владо посещаваше редовно близката църква в неделя, срещаше се с младежите там, беседваше върху Словото и се молеше с тях.

Ситуацията, в която бе изпаднал го бе обезсърчила и нямаше желание нито за молитва, нито за Божието Слово. Беше ядосан на всичко и на всички.

Започна да роптае и да се пита:

– Господи, защо стана така? Какво искаш от мен? Нали с този компютър благовествах и вършех работа за Теб?

Владо се чувстваше изолиран и ненужен.

Една вече обременен от тежки мисли се унесе и заспа.

И засънува. Ръката му се протягаше към нещо бяло, но не можеше да го стигне, защото безброй паяци, стоножки и всякакви насекоми го обсебваха.

Владо се стресна и се събуди. Целия бе облян в пот. Пълчищата от насекоми все още ясно виждаше в съзнанието си.

– Какъв ужас! Какво беше това?

Изведнъж мисълта му се проясни и той разбра.

– Явно много неща ме отделят от Бога и Неговата истина. Да, осъзнавам, че компютърът бе застанал между мен и Него. Нуждая се от промяна ….

На другия ден Нестор го попита:

– Имам един излишен монитор, не знам какво да го правя. Случайно да ти е нужен такъв.

Владо се усмихна и кимна с глава. Той вече знаеше, кой е подредил нещата така ……

Марин се върна от войната. Той имаше малка рана ма крака. Куцаше, но това не му пречеше в живота. Работеше  на един трактор, а мъжката работа в дома си вършеше не по-лошо от здравите.

Марин се ожени за Ана. Булката му бе от едно съседно село. С тях живееше по-голямата му сестра Наталия, която не се бе омъжила.

Един ден през пролетта Марин прекопаваше градината и откри странна находка – останки от труп на бебе.

Той извика жена си и сестра си, посочи останките и попита:

– Чие е?

– Не е мое, – каза уверено Наталия. – Ти добре знаеш, че не излизам с момчета. През цялото време или съм на работа, или в къщи.

Ана пребледня, но нищо не каза.

Изведнъж Марин си спомни: „Зимата Ана се хващаше често за корема и казваше, че не ѝ е добре. Ясно…“
Марин бе разбрал всичко, не се нуждаеше от повече обяснения.

Ана не беше от момичетата, които се разхождаха с момчета. Преди сватбата ѝ я ухажваше едно момче от нейното село. Той замина за града и ѝ обеща, че щом се настани, ще я вземе със себе си и ще се ожени за нея. Така и не дойде да я вземе.

След няколко месеца Ана разбра, че е бременна, а тогава дойдоха сватовете на Марин и тя веднага се съгласи да се омъжи.

Когато Ана се премести при мъжа си, тя посети една баба, която правеше незаконни аборти.

– Добре, – бе казала бабата, – ще „отровя“ плода, ако ми дадеш едно палто и обувки за зимата.

Ана изобщо нямаше намерение да му разказва всичко това, но Марин намери бабата и я заплаши:

– Разкажи ми всичко, в противен случай ще те заведа в полицията, а там, знаеш, няма да ти простят.

Сърцето на Марин бе разкъсано от изгаряща ревност:

– А аз си мислех, че тя е ….,- стенеше с часове Марин.

Не се разведоха, но Марин започна да пие. Сестра му се омъжи в друго село, далече от тях, но Ана не бе щастлива.

Когато Марин се напиеше, чупеше всичко, което намери, а Ана се криеше навсякъде: на тавана, в банята у съседите, в бараката ….

Въпреки всичко им се родиха две дъщери и един син.

С течение на времето здравето на Марин се влоши и трябваше да напусне работата си. Тогава се отказа от пиенето и стана много по-спокоен.

Синът порасна и се ожени. Дъщерите също се омъжиха. И всичко изглеждаше добре, но на никой от тримата не се роди дете. Нито снахите, нито дъщерята можаха да забременеят.

Дали това не е разплата за убийството на нероденото дете?

В спора се вдига пара, всичко закипява и тогава се появява разминаване. Всеки от нас знае как завършват подобни сцени.

Дори и да убедиш някого, че греши, неговата гордост няма да му позволи да отстъпи.

Един от най-добрите съвета в сферата на човешките взаимоотношения са думите на Хенри Форд:

„Ако има някаква тайна на успеха, тя се заключава в способността да приемеш гледната точка на другия човек и да видиш нещата под неговия ъгъл, така добре, сякаш са твои собствени“.

Добре казано. Това е толкова просто и очевидно, че всеки трябва да види истината в тези думи само с един поглед.

Но 90% от хората на тази земя в 90 от 100 случая игнорират тази истина.