Вера и Сашо си купиха нова камера.

Изведнъж тя започна да прави грешки. И тъй като камерата бе нова имаше гаранция.

В сервиза при проверка за изправността ѝ, не откриха нищо нередно. Но в дома на Вера и Сашо дисковете отново започнаха да се развалят.

Те пак отидоха в сервиза, но там им заявиха след повторна проверка:

– Всичко е ОК.

Вера и Сашо се умориха да тичат напред назад. Само до сервиза бяха 150 километра.

– Жалко за камерата, – мърмореше Сашо, – толкова много пари дадохме за нея.

Един човек, след като чу за проблема им, ги посъветва:

– Идете при свещеника на местната църква. Той е известен с това, че молитвата му е доста ефективна. На много хора е помогнал досега.

– Е, какво пък да вървим в църквата и да търсим този свещеник, – примирено каза Вера.

Речено сторено. Така двамата Вера и Сашо тръгнаха към църквата, за да им се ремонтира камерата.

– Дали наистина ще се възстанови някога тази камера? – каза Сашо с болка, съмняващ е в изхода на ситуацията.

В църквата цареше традиционната атмосфера: иконостас, свещи, миризма на тамян, а  няколко възрастни жени шепнешком разговаряха.

Сашо показва камерата на свещеника и му каза:

– Тя допуска много често грешки.

Свещеника я огледа и разбиращо кимна с глава:

– Добре, сега ще се помоля с подходяща молитва за случая и всичко ще бъде ОК. Документите на камерата носите ли? Дайте ги.

Свещеникът ги отвори и бързо ги разлисти. Извади изпод расото мобилния си телефон и набра един номер.

– Ало! Сервизния център ли е? Аз съм свещеникът Игнатий. При мен донесоха една повредена камера. Тя все още е в гаранционен срок. Не можете ли да я замените?

Изглежда от другата страна му отговориха отрицателно, защото той се намръщи, но дружелюбно каза:

– Извинете тогава, всичко добро!

След това този едър мъж в расо, затърси още нещо в мобилния си телефон, а на Вера и Сашо каза:

– Сега с друга молитва ще се помоля, тя е по-ефективна.

И отново звънна:

– Ало, брат, тук има една малка работа за теб. Накратко. Нали знаеш Сервизния център? Там са загубили всякакъв страх, обидили са много добри хора. Вземи необходимото решение и бързо реши въпроса. Бъди здрав. Ангелите да те пазят.

А след това свещеникът се обърна към Вера и Сашо:

– След два дена отидете в сервиза. Ще ви дадат друга камера. Ако нещо не е наред, ето телефония ми номер. Идете си с мир….

Млякото изскочи от тенджерата и започна да вини веднага Нетърпението:

– Не можа ли малко да почакаш? Както винаги все прибързваш!

– Нима съм виновно аз? – започна да е оправдава Нетърпението. – Всичко идва от Небрежността. Тя отвлече вниманието на леля Дора и жената не можа на време да помести тенджерата.

Небрежността се намръщи:
– Все аз съм ви виновна! Ако леля Дора не бе толкова разсеяна, нямаше да се случи това, – прехвърли вината веднага на разсеяността.

А разсеяността не остана по назад, а обвини изкипялото млякото:

– А то къде е хукнало, та не стой мирно в тенджерата? Някой гони ли го? Можеше да почака поне малко.

Леля Дора поклати глава, дълбоко въздъхна и каза:

– Всичко стана по моя вина! Не трябва да допускам повече това! Не бива като варя мляко да се захващам със нещо друго. Започна ли да върша друга работа, забравям за него.

Получи се нещо доста странно. След признанието на леля Дора най-лошите и нежелаещи да се поправят навици се умълчаха. След такава изповед какво можеха да кажат. За това в нищо повече не я упрекнаха.

Впрочем, какво тук е странното?

Признаването на грешката и желанието да не се допуска такава, е начало на промяната. Хубаво е в такива случаи, желанията да не останат бездейни, защото всичко отново ще се повтаря.

Пролетта се оказа прекалено дъждовна. Валя сняг, но той бе недостатъчен тази зима. Болестите плъзнаха по хората. Мряха люде и животни.

Сашка бе дребно слабичко момиче. Родителите ѝ отглеждаха добитък, а после го продаваха на пазара.

Денят остана без слънце. Сиви облаци закриваха небето, а времето напук пък не заплака.

След като се върна от полето с родителите си, на Сашка ѝ прилоша. Майка ѝ пипна челото ѝ.

– Саше, ти цялата гориш!

Момичето легна. Постоянно го измъчваше жажда. През нощта се появи и слаба кашлица.

Майката притеснена каза на бащата:

– Утре трябва да я заведем на лекар.

– В никакъв случай, – сопна се бащата. – След седмица има пазар. Трябва да продам животните.

– Какво пречи пазара? – попита майката. – Нали имаме пари.

– Глупава жено, как ще продавам, ако ни лепнат някоя карантина? И ние и животните ще бъдем затворени и никой няма да ни позволи да продаваме, стоката ни ще отиде зян.

– Може и само настинка да е, – каза майката, – ами ако се влоши положението ѝ.

– Слагай ѝ там компреси, загрявай я, ти си знаеш как, – смръщи вежди бащата. – И никакъв доктор разбра ли?!

На втория ден, Сашка започна да изгаря от високата температура, а слабото ѝ телце взе да се губи.

Майката тихо плачеше. Тя слагаше студени компреси на челото на дъщеря си. Затрупваше я с одяла, за да я стопли, защото въпреки високата температура, Сашка я тресеше. Не помогнаха и чайовете. Кашлицата се засили.

Майката отпусна безпомощно ръце и каза на мъжа си:

– Марине, тя си отива, ако не направим нещо.

Мъжът влезе в стаята погледна губещото се под завивките телце и изтръпна. Лицето на Сашка бе прежълтяло. Устните ѝ бяха посинели.

Марин потръпна. Съвестта му се събуди. Грабна дъщеря си и хукна към доктора.

– Боже, – изстена Марин, – колко лека е станала!

Лекарят погледна восъчното лице на момичето и поклати глава. Преслуша гърдите на момичето и се скара на Марин:

– Защо ми я носиш чак сега. Тя умира нищо не мога да направя за нея. Носи си я у дома. Каквото поиска да яде или пие, дайте ѝ, тя вече си отива.

Марин като обезумял грабна крехкото тяло на дъщеря си и бавно закрачи към дома си. Едри сълзи се стичаха по небръснатото му лице.

– Какво направих? – извика отчаяно той.

След два дена погребаха Сашка.

Началото на 19 век бе време обхванато от революционни идеи и свободолюбиви мисли. Иван Ворошилов бе помещик в К. губерния. Той много обичаше френската литература и възприемаше свободолюбивите ѝ идеи.

Но това не бе достатъчно за Иван. Той се стараеше да ги внуши на семейството си и крепостните си селяни.

Веднъж бе тръгнал на път с много пари. Същия ден бе убит и ограбен от кочияша си и приятеля му. Двамата злосторници инсценираха злополука.

Полицаите, които разследваха смъртта на Ворошилов, приеха набързо, че това е нещастен случай.

Минаха пет години от тогава. Кочияша Симеон изповяда пред свещеника:
– Голям грах сторих, отче, убих господаря си, а след това замаскирах следите и всички останаха с убеждението, че е станала злополука. Но аз не мога да живея повече с тази вина…

И Симеон се предаде в полицията.

Там  го разпитваха:

– Щом господарят ти се е отнасял толкова добре към теб, защо му отне живота и го ограби?

– Господарят ни изкушаваше, – отговори Симеон. – Казваше ни, че няма Бог, че в отвъдното нищо няма да се случи и че само глупаците се страхуват от Божието наказание. Твърдеше, че няма съвест, че това било измислица на поповете. Тогава решихме, че може би господарят ни е прав.

– Но каква връзка има това с убийството и ограбването на господаря ви? – попита го разпитващия.

– Как да няма?! Решихме, че щом няма да ни наказват на оня свят, тук можем да си правим каквото искаме.

– Добре, а защо реши да си признаеш?

– Каквото и да ни бе говорил господаря, все пак съвестта започна да ме измъчва. И си казах: „Щом има съвест, значи има и ад“. Но аз живеех вече в него. И за да изляза от ада реших да си призная престъплението.

През тази година Спас ставаше на 18. През изминалото време до сега той празнуваше рождените си дни заедно с родителите си, но тази година той искаше нещата да станат малко по-иначе.

Застана пред баща си и майка си и категорично заяви:

– Мили родители, тъй като влизам в категорията на възрастните, искам да посрещна рождения си ден с приятелите си. А вас ви моля да не бъдете тук, когато те дойдат.

Спас очакваше някаква опозиция от родителите си, но бе изненадан.

– Нормално е вече да искаш, да празнуваш рождения си ден с приятелите си, – каза баща му.

– Ние ще намерим къде да отидем през това време и с какво да се занимаваме, – успокои го майка му.

Вечерта Спас събра много от съучениците си, за да отпразнува рождения си ден. Дигаха шум. Река от алкохол се лееше. Някой пееше. На друг му бе станало лошо от предлаганите питиета и не достигайки мивката и тоалетната, изливаше цялото съдържание на стомаха си върху килима …

Спас не си спомняше какво точно се случи тази вечер. След като приятелите му си отидоха, той рухна на дивана и заспа.

Той не усети, кога родителите му се върнаха. Не разбра, как и с колко огромни усилия очистиха „бунището“, в което бе превърнал  апартамента заедно с приятелите си.

На сутринта Спас получи поздравления от родителите си по случай рождения си ден. Не чу от тях никакъв упрек или недоволство.

След няколко дена комшията Продан каза на Спас:

– Доста весело изкара родения си ден, но знаеш ли, че родителите ти нямаха къде да отидат тази вечер?

Спас трепна:

– Къде са били тогава?

– Родителите ти седяха на една пейката на спирката на метрото, а баща ти цяла вечер чете Библията. Двамата останаха там, докато затвориха метрото.

Нещо се преобърна в душата на Спас.

– Баща ми е седял на пейката и ме е чакал да дойда на себе си, – каза си с болка младежът. – Аз бях като блудния син, а той е бил готов да ме чака дотогава, докато се вразумя.

За Спас това бе специален урок, който запомни за дълго време. От тогава той не празнуваше рождения си ден без родителите си, а освен това оправи и отношенията си с Бога.

Каква по-голяма награда за родителите е, синът им да тръгне по правилния път.