Каква нощ само. Напрежение, болка и страх.

Елена седеше в болницата до кревата на 18 месечната си дъщеря и тихо се молеше:

– Диди е много болна. Лекарите не знаят какво да правят с нея….

Тя бе объркана и смутена. Беше я обхванала паника. Смяташе, че някаква макар и неопределена молитва може да помогне в случая.

Стамен усети безпокойството на жена си и се опита да я убеди:

– Лекарите знаят какво правят. Не се притеснявай.

Цялата тази ситуация за Елена се бе превърнала в кошмар.

Тя стоеше до леглото на детето си и плачеше. Чувстваше се малка и безпомощна.

– Боже, къде си? – шепнеше в отчаянието си Елена.

Изведнъж тя трепна и си каза:

– Бог е добър. Той обича моето дете. Божиите планове са винаги добри. Наистина ли?

Съмнението ѝ се събуждаше от колебливата ѝ вяра.

Елена разбираше, че Бог я подбужда да направи нещо, което ѝ се струваше невъзможно.

„Да Му предам детето си? – помисли си тя. – Това е нелепо! Прекалено е трудно за мен. Но то не се чувства добре. Бог трябва да го изцери“.

Внезапно мислите на Елена я отведоха при Авраам. И тя си спомни, че Бог му бе обещал син, но това отне много време. И накрая, когато бе в напреднала възраст, Бог го дари със син, но по-късно го накара да убие сина си.

– Сигурно Авраам не се е чувствал тогава добре, – изрази гласно мислите си Елена. – Защо му даде дете, което после поиска да прибере? Но Авраам размисли върху молбата на Господа и положи Исак на олтара. И Бог се отказа. В резултат на послушанието си, вярата на Авраам порасна.

Елена се отпусна на пода и започна усилено да се моли:

– Господи, ти обичаш моята скъпа дъщеря много повече от мен. Ако си решил да я прибереш, аз избирам да те хваля….

Изведнъж в душата ѝ настана мир. Елена отиде до леглото си. Легна и заспа.

Бог не прибра Диди, а я направи красива майка на три момчета.

Тръгна Моника на някъде за нещо. Погледа ѝ блуждаеше наоколо, краката ѝ се движеха, но къде отиваше и тя самата не знаеше.Беше много разсеяна и небрежна, постоянно забравяше за какво и къде трябва да бъде.

Валеше дъжд, но Моника бе забравила чадъра си в къщи. Цялата се измокри, не бе останало сухо място по нея, но това като че ли не ѝ правеше впечатление.

Срещна я Маргарита. Тя стриктно извършваше задълженията си и изпълняваше всичките си обещания. Беше стабилна гаранция за всичко, което поемеше.

Маргарита поздрави Моника и бързо я придърпа под чадъра си.

– Извинявай, случайно да не съм тръгнала към теб? – попита Моника и впери очи в Маргарита, като се мъчеше напразно да си спомни нещо.

– Днес ли? – поклати отрицателно глава Маргарита. – При мен трябваше да дойдеш преди една седмица.

– За какво? – На Моника не за първи път ѝ изневеряваше паметта.

– За пътуване до Рила на по- ниска и изгодна цена, – отговори раздразнена Маргарита. – Но ти не дойде и аз го дадох на Анита. Тя е маневрена и пъргава в такива случаи, не пропуска никога предоставената ѝ възможност. Сега това пътуване е три пъти по-скъпо.

– Спомних  си за къде съм се запътила, – ахна Моника и се втурна да си купува билет за Рила.

Маргарита погледна след нея, поклати разочаровано глава и въздъхна:

– Колко скъпо ѝ струва понякога тази нейна разсеяност!

Есента погали листата на дърветата и те загубиха зелената си премяна, но не и очарованието си, защото жълтото, червеното и кафявото подчертаваха удивително изящната им грациозност.

Вратата се отвори и Минка с тиха плавна стъпка влезе в стаята. Тя се отърка о крака на масата и се почеса по челото. На това място котката имаше рана.

Нина, нейната стопанка, реши да намаже раната със зелената течност, която използваше при такива случаи.

Капна леко на раненото място, но това не се хареса на котката. Животното се отърси, завъртя глава и цялата течност се изля върху него, ръцете на Нина и всичко наоколо.

Нина успя да се почисти и да изтрие опръсканите предмети, но Минка остана зелена.

Малко след това дойде съседът Трифон, който започна да се оплаква:

– Излъгаха ме и не ми платиха, а се бяхме уговорили….

Личеше, че е фиркан до козирката, защото леко заваляше, но това му бе постоянното състояние. Във входа често го засичаха, като се прибира отнякъде, да надига от време на време бутилка с поредното спиртно питие.

– Всичко ще се оправи, – опитваше да го успокои Нина, – не се притеснявай!

Съседът обърна глава и забеляза зелената котка, помълча за секунда и смотолеви:

– На улицата е много студено.

След което се обърна и бързо се изниза през вратата.

Мина известно време и Нина срещна жената на Трифон, която веднага я попита:

– Какво сте му направили? След като се върна последния път от вас, изглеждаше някак странен, но интересното е, че вече втора седмица не пие …

– Изглежда му се привиждат зелени котки, – засмя се Нина.

Жената я погледна изненадано, но тъй като не попита за какви зелени котки става въпрос, двете се разделиха и всяка тръгна, за където се бе запътила.

Хари бе много любознателно дете. Непрекъснато задаваше въпроси на родителите си.

Тази вечер бе по-специална. След като дълго бе гледал през прозореца ярко светещите звезди на небето, Хари отиде при баща си и го помоли:

– Татко, разкажи ми за звездите.

Баща му предложи:

– Трябва да ти донеса книги по астрономия. По-добре сам да се запознаеш и прочетеш за звездите и планетите.

След време Хари отиде в училищната библиотека и прочете всички книги по физика и астрономия. които бяха там.

Деветгодишният любознателен Хари работи цяло лято, помагайки на съседите, за да изкара пари, с които да си купи телескоп.

Когато за първи път погледна през обектива към небето възторжено възкликна:

– Никога до сега не съм виждал такава красота! Това е нещо удивително!

На 16 години Хари изпитваше съмнения относно теорията за Големия взрив, която обясняваше произхода на живота.

– Ако Вселената произхожда от Големия взрив, тя трябва да е имала начало, а за да има начало, е необходимо някои да я сътвори, – разсъждаваше младежът.

От този момент Хари бе убеден, че има Бог, но бе все още начинаещ и не бе наясно още с много неща.

Неговите проучвания в гимназията му показаха, че народите по света се отнасят сериозно към своите религии. Хари се нуждаеше от прозрение, за това започна да чете свещените книги на основните религии по света.

– Ако Бог говори чрез някоя от тези книги, посланието ще се различава значително от това, което хората пишат, … но ако хората са измислили религията си, тяхното послание ще съдържа грешки, – разсъждаваше той.

Запознанството му с някои от свещените книги, потвърдиха предположенията му. Нещата казани в тях противоречаха на историята и науката.

Но когато взе Библията, Хари заяви категорично:

– Това тук е просто, директно и конкретно.

Трябваха му 18 месеца за да прочете Библията и да свери всичко в нея с науката, географията и историята. В тази Книга не намери нито една доказуема грешка или противоречие.

– Сега съм уверен, че Библията е свръх точна и поради това свръхестествено вдъхновена, – каза си Хари.

Като последно упражнение, младият Хари математически установи, че Библията е по-надеждна от някои закони на физиката. Едно изчисление му показа по-малко от една възможност в 10138 години за случайно изпълнение на 13 конкретни предсказания в Библията, които могат да се осъществят без свръхестествена намеса.

Хари направи подобно заключение, основавайки се на много случаи, в които Библията точно предсказва бъдещи научни открития.

Това бе напълно достатъчно Хари да предаде живота си на Господа и да заяви:

– Убеден съм, че Бог насърчава всеки от нас да използва талантите, уменията и даровете, които Той ни е дал, за да привлечем други хора към Него.

Нова учебна година – нови проблеми. В малките селца закриха училищата, а децата сега ги возят с бус до „окрупнените“ в по-големите селища такива.

Това до някъде е добре, въпреки „незабележимите“ минуси. Така в крайна сметка се получава по-голяма убедителност.

Най-зле е работата с кадрите. Млади учители, макар и необвързани със семейни задължения, не желаят да се потопят в „дивата“ атмосфера на някой район.

Вероника Стоименова, не се предаваше лесно. Каквито и абсурди и неочаквани случаи да срещнеше в живота си, успяваше да запази вътрешния си мир.

Госпожица Стоименова скоро бе завършила педагогическия институт в родния си град и с нетърпение очакваше да се гмурни в нерешените педагогически проблеми на родното ни училище.

Назначиха я в училището на средно голямо балканско село, в което докарваха децата от околните полузапустели селища. Ще попитате от къде ще се намерят деца в този забравен от Бога район? Не само се намираха, но и бяха много „талантливи“.

В час по математика Вероника реши да провери знанията на поверения ѝ контингент.
Изкара на дъската Катя. Дребно слабичко момиче с рижи дълги коси и множество лунички по лицето. Същинско Пипи Дългото чорапче, без стърчащите плитки.

– А сега да видим какво е останало в главите ви, от наученото до сега, – започна тържествено Стоименова.

Катя бе затихнала до дъската с парче тебешир в ръката.

– Напиши на колко е равно синус на квадрат плюс косинус на квадрат.

Катя нерешително пристъпи напред готова да пише, но нещо я спря.

Изведнъж се плесна по челото:

– О, колко съм …..?! – каза момичето на себе си и с размах започна да пише.

Написа „синус“ и го огради със много красив квадрат. Постави плюс и повтори процедурата. Изписа „косинус“ и за да не избяга, го огради с подобен квадрат. Последва равенство, но резултата не бе изписан.

Защото Катя бе изпаднала в такъв дълбок размисъл, че едва ли някой можеше да я откъсне от мислите ѝ.

Вероника бе отворила широко уста. Очите и щяха да изхвръкнат от орбитите, а дъхът ѝ бе секнал.

С такава „образованост“ тя за първи път се сблъскваше.

Не се смейте, положението е много плачевно…..