Преваляше полунощ. Снегът се стелеше по земята като бяла пелена.  На небето нямаше звезди. Лампите на улицата осветяваха безмълвната белота.

Изведнъж се чу вой. Куче тъгуваше. Денка, жена на средна възраст,  излезе на двора и забеляза, че Дана, тяхното куче виеше над нещо, чернеещо се в снега. Тя приближи плахо и когато забеляза над какво силно скимтеше Дана, изтръпна:

– Лени, какво ти е?

Денка се наведе и вдигна вкоравилото се телце на малко кученце. Сълзите ѝ започнаха да се стичат по лицето.

Тези дни Денка бе забелязала, че едно от кученцата на Дана е отслабнало. Сутринта отказа да яде. Погали го и го притисна до гърдите си, а то само я облиза и слабо изскимтя.

Тогава комшията нещо извика през дувара и тя забрави, за малката Лени.

Това кученце бе най-красивото от сегашните малки на Дана. Всички го прегръщаха и му се радваха. Но Лени имаше един лош навик, промъкваше през оградата и ходеше навън на „разходка“. Когато се върнеше весело лаеше, все едно казваше:

– Прибрах се. Ето ме.

Денка огледа мъртвото кученце и забеляза, слуз по устата му.  А там, където бе лежало животното се забелязваше малко кърваво петно.

– Какво им е направило това малко кученце? – изохка Денка. – Отровили са го. А то нали бе дружелюбно, съвсем не е разбрало какво са му дали да яде.

– Боже, защо? – плачеше Денка, – Толкова е малко, само на 4-5 месеца е.

Денка обърса с престилката очите си, взе лопатата и тръгна към градината. Започна да копае малка дупка близо до сливата и тежко въздишаше:

– Колко пъти казвах на Лени: „Не излизай! Някой може да ти стори нещо лошо“.

Сълзите на Денка отново рукнаха.

– И ние сме така. Колкото и да ни предупреждават, че е опасно, все ни тегли натам, а резултатите са плачевни.  Така човек може да загуби и живота си.

Малкото телце бе поставено в дупката. Пръст се посипа по него, а снегът заличи всичко.

На летището бе шумно. Хора пътуваха нанякъде. Някои от тях притичваха в последния момент и се качваха в самолета.

На Гина Сербезова и предстоеше полет. Това не би я притеснявало ако не бе подутия ѝ корем. Тя бе бременна, а пътуваше сама. Беше в последните месеци.

Може би не трябваше да пътува със самолет, но Гина реши, че така ще стане по-бързо, а и времето бе прекалено малко до срещата, която трябваше да проведе.

Сербезова се качи в самолета, настани се на седалката удобно, до колкото можеше. Погледна през илюминаторът, през който ѝ се откриваше чудна гледка. Малки и големи селища, движещи се коли и хора. Всичко това ѝ изглеждаше като умален детски театър.

Изведнъж Гина усети разкъсваща болка в тялото си.

„О, не! Не сега! Не в самолета!“ – помисли си Гина.

Това ѝ състояния много я разтревожи. Смущаваше се от хората около себе си.

„Ами ако почна да раждам“ – безпокойството ѝ растеше със всяка измината минута.

Гина се приви и изохка. Това привлече вниманието на стюардесата, която бе забелязала, още при качването, че жената е бременна.

– Лошо ли ви е? – попита обслужващата пътниците в самолета.

Когато видя пребледнялото лице на Гина, стюардесата не се поколеба нито за миг, а веднага попита пътуващите в самолета:

– Има ли в самолета лекар? Бременна жена се нуждае от помощ.

За беда такъв нямаше.

Към бремената се отправи 24 годишната Светла. Тя бе само масажистка, която в момента бе без работа.

Гина веднага бе поставена на пода на самолета. Светла коленичи до раждащата, от която изтичаше много кръв и пое бебето. До сега масажистка не бе присътвала на раждане.

Появилото се на бял свят дете, тежеше малко повече от килограм, но не дишаше.

Положението бе критично.

Светла изчисти слузта от устата на умиращото дете и му направи изкуствено дишане.

И стана чудо. Момченцето пошавна, започна да диша и тихо изплака.

Командирът на самолета, знаеше че в салона ражда жена и той държеше щурвала, сякаш ангел бе зад гърба му.

Бе поискано екстрено кацане. И когато самолетът се приземи, към него се приближи линейка. Лекарите от „Бърза помощ“ веднага отрязаха пъпната връв на момченцето и направиха всичко, което бе необходимо в случая.

Пътниците, които станаха съпричастни към станалото, за няколко минути събраха пари за бъдещите нужди на бебето. Някои от тях плачеха от умиление.

Майката и детето бяха свалени през аварийни вход, а самолетът зареди и продължи пътя си. Пътниците бяха развълнувани и още дълго време виждаха картини от случилото се пред очите си.

Животът му съвсем не бе лек. Баща му беше учител по природознание в училище. И като син трябваше много да се старае, за да не го излага. Йосиф обичаше науката. Той се стараеше да запомни латинските названия на растенията и животните.

Йосиф и баща му допълнително се откъсваха от света чрез своите хобита. Двамата колекционираха марки, което бе своеобразен начин да пътешестват без да напускат дома си. Те се увличаха по звездите, небесните явления, тревите, дърветата, птиците и всевъзможни насекоми, които набождаха с карфици върху картон.

Случваше да излизат през зимата с лопати, за да изкопаят някое замръзнало в калта на мочурището земноводно. През лятото създаваха изкуствени терени за животни, като ги наблюдаваха и си водеха бележки.

Сестра на Йосиф, Жана му помагаше да събира образците си в буркани. Тя бе научила няколко латински наименования, за да му достави удоволствие.

Жана наричаше земноводните, които събираха „кално създания“, защото когато заваляваха поройни дъждове, те изпълзяваха кални от влажните пукнатини на почвата.

За тези същества дядо им разправяше:

– Според монахините тези кални създания са посланици на грешните души. Те са изпратени от самия дявол. Адът гъмжал от тях.

През това лято Йосиф и баща му изкопаха с лопати и кирки дълбоко езерце в задния двор. Годината беше доста влажна и ямата се напълни бързо с вода.

По край брега на новия водоизточник засадиха върби и тръстики. В езерцето добавиха жаби и саламандри, които пренесоха с кофи.

Но Йосиф бе силно разочарован:

– Къде изчезнаха саламандрите? Дори и да намеря някой, не мога да наблюдавам дейността му.

Една вечер Йосиф задигна комплекта на баща си за дисекция. Картонената кутия съдържаше скалпел, пинсети, карфици, предметно стъкло, шишенце с хлороформ и тампони. На капака ѝ имаше диаграма на разрязана жаба, върху която бяха обозначени вътрешните ѝ органи.

Баща му мразеше дисекциите.

Йосиф внимателно подреди инструментите на перваза. Извади изпод леглото буркан, в който имаше тигров саламандър.

Жана му светеше със свещ. Йосиф сряза корема на саламандъра и разкри лепкавата каша от вътрешностите. Виждаха  се плетеници от тръбички, пълни с прозрачна слуз.

– Тъкмо се е канел да си пусне сперматофора – капсула със сперматозоиди, – каза със страхопочитание Йосиф, докосвайки някаква малка бучица.

Зад вратата се чуха стъпки. Жана бързо духна свещта.  Баща им влезе и строго каза:

– Никакви свещи! Може да стане пожар. Жана, дай я!

Тя му я подаде неохотно.

– Излизайте веднага от там и си лягайте, – нареди баща им.

На другата сутрин Йосиф откри, че саламандъра е оживял. Размотавайки вътрешностите си животното се бе опитало да избяга, въпреки че Йосиф бе забол с карфици частите му към мекото дърво на нощното шкафче.

Следата водеше към перваза, където саламандърът притиснал муцуната си към мрежата бе умрял.

Този ден Йосиф зарови кутията с инструментите заедно със саламандъра. Докато затрупваше с пръст посивялото телце, тежко въздишаше, но нищо не каза.

На Йосиф му трябваше цяла година, за да изрови инструментите и отново да се заеме с дисекция на животните.

Васко завъртя  кормилото. Китът и лодката се разминаха само на няколко метра. Животното се опита да се обърне, но бе много бавно и за момент показа незащитената си страна.

Румен не се забави и със всичка сила заби копие в кита и започна да го върти, докато навлезе дълбоко в плътта на животното. След това извика на мъжете в лодката да сменят посоката, но те закъсняха.

Огромното животно се загърчи, обърна се и захапа лодката по средата. Мъжете в лодката се уплашиха, запрепъваха се един в друг, като всеки се опитваше да избегне зъбите на кита.

Животното разтресе цялата лодка, после отвори челюстите си и лодката се плъзна по водата. След като се отдалечи на няколко метра, китът удари с опашка по водата. Фонтан от кървава пяна бликна от ноздрите му.

Копието бе изпълнило смъртоносната си задача. Китът се мяташе още няколко минути във водата и потъна. След него остана само едно голямо кърваво петно.

Мъжете започнаха да запушват пробойните в лодката с парчета от дрехите си. Лодката едва се крепеше на повърхността. Скоро след това тялото на кита изплува на повърхността.

– Браво, – извика възторжено Васко, – видяхме му сметката. Всички добре ли са?

– Не, – каза Павел с тревога в глас. – Атанас го няма.

Големият кораб приближаваше, за да ги прибере на борда. Моряците внимателно огледаха водите наоколо, но от Атанас нямаше и следа.

– Къде е Атанас? – попита капитана, когато мъжете от лодката се качиха на кораба.

– Падна зад борда, когато китът ни нападна, – сведе глава Спас.

Очите на капитана  се изпълниха с тъга. Какво да се прави, смъртта беше близък спътник на китоловците.

Капитанът нареди на моряците да издърпат тялото на кита и да го сложат успоредно на десният борд на кораба. С няколко куки моряците завъртяха мъртвото животно, а след това с въжета го изправиха вертикално

Отрязаха главата и започнаха да нарязват китовата мас. С голяма кука извадиха вътрешностите на кита и ги  разпростряха на палубата.. Щяха да ги претърсят за амбра, ценна съставка за парфюмите, която се отделя в стомаха ма китовете.

Нещо се движеше в огромния стомах на животното. Павел предположи:

– Сигурно  е сепия, любимата храна на кашалотите.

Но когато разряза с нож стомаха на кита, отвътре се показа човешки крак.

Павел разтвори нетърпеливо стомаха. Пред удивените очи на мъжете се показа мъж, който се бе присвил. Двама от моряците хванаха човека за краката и го изтеглиха на палубата.

Главата на мъжът бе покрита с непрозрачна, лепкава слуз. Павел взе една кофа с вода и я плисна  върху непознатият.

– Но това е Атанас? – извика Румен.

– Господи, досега не съм виждал такова нещо, – измърмори уплашено Васко.

Красивият двадесетгодишен Атанас  се бе превърнал в побелял старец. Кожата му бе станала бяла. Ръцете и лицето му се бяха сбръчкали, сякаш няколко дни е бил във водата. Косите му  приличаха на тънки нишки.

Атанас гореше и непрекъснато бълнуваше. Увиха го с мокри кърпи, за да спадне температурата и лекарят на кораба му даде някакво лекарство. След това той се успокои и спа повече от 24 часа.

След две седмици Атанас напълно се възстанови, но изглеждаше като осемдесет годишен старец. Всички на кораба започнаха да го наричат Йона, сравнявайки го с библейския герой, който бе погълнат от морско чудовище.

Билката е позната още като рунянка, стръвниче, беснурка, еньов трън, истравниче и заешка лобода.
Миши уши съдържа дъбилни и горчиви вещества, захари, слуз, смоли, хлорогенова киселина и други съставки, които още не са добре проучени.
Миши уши има пикочогонно и противовъзпалително действие. Билката понижава кръвното налягане, увеличава отделянето на урина, премахва отоците от сърдечно и бъбречно естество, понижава нивото на уреята в кръвта и спира маточните и хемородиалните кръвотечения. Миши уши се употребява при бъбречни заболявания, хипертонична болест, уремия, полипи на червата и на ректума, катаракта, главоболие, безсъние, повръщане.
Надземната част от растението се използва при стомашно-чревни разстройства, при бъбречни камъни, проблеми с черния дроб, при слабо кървене от различно естество и други. Дрогата влияе благоприятно при някои видове упорити екземи. Има данни, че притежава дори противотуморно действие. По-рядко се прилага при белодробни възпаления, при циреи, при кокоша слепота  – вътрешно. Мас от суха или прясна трева се използва за улесняване заздравяването на гнойни рани.
В българската народна медицина диуретичният ефект на отварата от мишите уши се употребява при кардио ренални отоци, при бъбречни заболявания, където може да понижи нивото на кръвната урея. Съобщава за спадане на повишената кръвна урея след прилагане на инфуз от прясна билка, като заедно с общото подобрение изчезват главоболието, повръщането, безсънието. Подчертава се обаче употребата на прясната билка. Освен като диуретично средство отварата от миши уши се препоръчва при маточни кръвотечения, както и при други кръвотечения като хемороиди, дизентерия и хеморагични колити.
Отвара от миши уши се приготвя по следния начин: Залейте 3 — 4 лъжички ситно нарязана билка с 1 чаша вряща вода. Прецедете отварата, след като изстине и я изпийте в рамките на един ден.
Руската народна медицина препоръчва отварата от миши уши при жълтеница и проблеми с черния дроб. Можете да пригответе напитката, като сварите 10 г от билката в 200 мл вода. Приемайте 3 – 4 пъти на ден по две супени лъжици.
Външно миши уши се прилага в суров вид за налагане на циреи, а отварата от билката може да се ползва и за промиване на гнойни рани.
Не прибягвайте до приемате миши уши преди да се консултирате с лекар, тъй като в по–големи дози билката е отровна.