Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Наблизо се намираше малък парк, където Ники разхождаше всеки ден едно малко момче, за което се грижеше.

Любимото място на детето бе детска площадка, където се намираше малка врата. Тя бе достатъчно голяма за да мине момчето, но много ниска бе Ники.

За целта Ники падаше на колене, за да се промъкне през малкия отвор, защото детето го примамваше да го догони.

Малката порта на детската площадка напомни на Ники за нагледния урок на Исус.

– Ако не станете като децата, няма да влезете в Небесното царство.

Да си дете, не означава, да си пренебрегнат и отхвърлен.

Исус използва това описание, за да подчертае човешката ни склонност да бъдем забелязани и да търсим власт и влияние.

Разбира се, Исус не е искал от учениците Си да станат отново деца, а по-скоро е посочвал чертите, които характеризират онези, които му служат.

Най-големият белег е смирението. Човекът, който служи на другите.

Малката градинска вратичка е напомняне, че смирението не ни идва естествено.

Вярващите в Исус трябва да бъдат такива.

Нужно да следваме нашия Спасител, който е пример за този начин на живот, Който смири Себе Си и „ прие образа на слуга“.

Симо обяви:

– Парите говорят.

– Глупости, това е невъзможно, – възрази Стефан.

– Те ни дърпат. Обещават ни свобода, власт, големи възможности, – уточни Симо. – Ако не внимаваме, те започват да командват живота ни.

– Е, вярно е, – съгласи се Стефан, – И Исус казва, че не можеш да служиш на двама господари, а парите искат да бъдат господар.

– Те искат твоята лоялност. Твоя стрес и фокус. Желаят да оформят решенията ни, взаимоотношенията ни, – прибави Симо.

– Ще бъдеш отдаден на едното и ще презираш другото, – поклати глава Стефан. – Не можеш да стоиш настрана. Ще служиш на едното, не можеш да го избегнеш.

– Въпроса е: На кого? – плесна с ръце Симо.

– Повечето хора дори не осъзнават, че служат на парите, защото те рядко се проявяват, – усмихна се Стефан. – Вместо това се вярва, че още едно увеличение на заплатата ще донесе мир, че радостта е точно от другата страна на следващата покупка, че свободата най-накрая ще дойде, когато дългът се изчисти или къщата се оправи.

– Тихо е, но е мощно, – отбеляза Симо.

– Но това е капан, – повдигна и двете си ръце Стефан. – Парите не могат да осигурят това, което Бог дава. Ако те са наш господар, мирът ни ще бъде временен. Ще бъдем гладни и на една крачка от чувството, че все още нямаме достатъчно.

– Парите трябва да заемат полагащото им се място на слуга, а не на господар, – категорично заяви Симо.

– От тук започва истинската свобода. Това е доверие. Става въпрос за Господство, – повдигна вежди Стефан, – за пробуждане за реалността. Мълчанието около парите не е неутрално, то е опасно. Ако следваме Исус, трябва да Му позволим да ни води и тук, не само част от пътя, а през целия път.

– Бог е нашият доставчик, а не фиша за заплатата ни, – повдигна се на пръсти Симо.

Костадин бе зависим от наркотици. Той крадеше за да финансира наркотичната си зависимост. В града имаше репутация на най-добрия крадец.

Един ден Христос го срещна и животът му се промени.

Вместо да се фокусира върху пари или наркотици, всичко, за което може да мисли, бе да казва на всеки човек, когото срещне:

– Знаеш ли какво направи Исус за мен ….

Господ бе променил животът му и той искаше останалите да научат за това.

Скоро Костадин установи, че не може да споделя добрата новина със собствени сили, за това започваше деня с въпроса:

– Исусе, какво искаш да направя днес?

Там, където живееше имаше строга забрана за споделяне на Евангелието. Той знаеше за последствията, но това не го спря да свидетелства на хиляди хора, с които се моли да приемат Христос за свой Спасител.

Един ден бе арестуван и той си каза:

– Бог сигурно иска да свидетелствам на някого в този затвор.

Той беше оставен сам с двама много сериозни престъпници за 15 минути в зоната за задържане. Времето му беше кратко, затова побърза да им свидетелствува за Христос, като им каза:

– Бог ме изпрати да ви кажа, че ви обича и иска да ви спаси …..

Те го изслушаха и откликнаха на добрата новина.

Полицай дойде и каза на Костадин:

– Свободен си. Можеш да си вървиш.

Преди да си тръгне, той се върна при закоравелите престъпници и ги прегърна, докато плачеше заедно с тях.

Така той се научи на следното:

– Бог може да действа чрез доброволен слуга дори в изпитания.

Друг път Костадин беше арестуван и хвърлен в затвора, защото беше довел млад мъж до Господа. Бащата на този човек беше член на охранителната полиция.

След ареста си той прекара часове в стаята за разпити, дни в изолация, а след това беше поставен в стая с над 400 престъпници.

Тогава Костадин видя как двадесет и четирима затворници повярваха в Христос за осем дни. Двама от тези нови вярващи бяха осъдени за убийство и чакаха екзекуциите си.

Когато Костадин размишляваше в затвора установи следното:

– Когато Бог ни изпраща на някое място, Той ни подготвя и екипира за там. Знаех, че имам мисия в този затвор.

Пламен обясняваше нещо на приятеля си Крум, като размахваше ентусиазирано ръце:

– Чуй само: „Който пази смоковницата ще яде плода ѝ, а който се грижи за господаря си ще бъде почитан”.

– Да, има парадокс в това, – съгласи се Румен.

– Явно е, дори и най-дребните задачи на слугата, , – побърза да отбележи Пламен, – който защитава своя господар, ако са изпълнени добре, са повод за почит. Всяка добре свършена работа е достойна в очите на Бога.

– В този свят тези, които полагат труд се смятат за по-долни от тези с положение и висок пост, – забеляза Румен.

– Виж, – Пламен развълнувано вдигна ръка, – Бог още в самото начало бърка в пръстта и прави човек и Той не смята, че това е под достойнството Му.

– Дори Исус, когато дойде на земята, не бе с много свободно време, Той бе дърводелец, – кимна с глава Румен.

– Ако не вършиш работа и то работа, с която можеш да се гордееш, ти си откъснат от своята човешка същност, – заяви Пламен. – Душата ти ще атрофира. В крайна сметка работата не е зло, а благо.

– И все пак не е задължително това да бъде голяма кариера, която да промени света, – засмя се Румен. – Всяка работа, която е полезна за другите и е свършена добре, заслужава почит.

– Презираш ли работата на метачките или тези, чиято работа е доста мръсна? – предизвикателно попита Пламен.

– Почакай, – спря го с вдигната длан Румен. – Някои презират и хора, които градят кариера, за която се изискват повече умения и образование.

– Тези различия за нас не трябва да имат значение, Исус приемаше всички, – поклати глава Пламен.