Денят бе изморителен и мъчителен, може би поради жегата. Отдавна не бе валяло. Хората навели глави бързаха след работа към магазините, за да напазаруват преди да се приберат.

Марта бе много уморена, но успя бързо да намери необходимото в близкия супермаркет и сега отегчено чакаше на опашка пред касата.

Погледа ѝ бе привлечен от възрастен мъж, навярно дядо и неговия немирен внук, чиито ръце бяха пълни с бонбони, шоколади и всякакви сладки, но детето продължаваше да крещи и да се върти.

– Спокойно, Владо, остана съвсем малко ….. Добро момче!

На интервали момчето отново почваше да капризничи, а дядото спокойно казваше:

– Всичко е наред, Владо. Само още няколко минути и ние ще се приберем у дома. Потърпи, човече!

На касата внукът съвсем пощръкля, сякаш някой демон го бе обладал и изхвърли всички продукти от количката.

Дядото отново каза със спокоен тон:

– Владо, Владо, отпусни се, приятел, не се разстройвай. Още пет минути и ние ще бъдем у дома. Успокой се, моля те.

Това направи силно впечатление на Марта. Когато излезе на улицата, тя се насочи към дядото с внука, които се настаняваха в колата си и каза:

– Това разбира се не е моя работа, но вие се държахте невероятно! Останахте сдържан и спокойно говорехте на момчето, даже когато то започна да се държи още по-ужасно. Владо, ти си голям щастливец, провървяло ти е с такъв дядо.

– Благодаря, – отговори дядото, – но Владо съм аз, а този малък разбойник  се казва Младен.

Станимир мрънкаше настойчиво:

– Дай ми още едно парче торта.

– Станимире, но може да ядеш толкова много сладко, – каза майка му, – ще те заболят зъбите.

Станимир излезе от кухнята и отиде в хола. Там баща му изключи телевизора.

– Татко, защо го изключи? – ядоса се Станимир.

– По-добре иди поиграй на двора, приятелите ти те викат.

„Моите родители, са най-лошите на света, – горчиво си помисли Станимир. – Защо да не мога да ям сладко колкото си искам? Ами телевизорът? Баща ми никога ни ми разрешава дълго да стоя пред него. А там дават толкова интересни неща – мултфилми и уестърни, а нима това е лошо? А когато седна пред компютъра, все ми вика, че стоя много пред него“.

Станимир беше толкова ядосан, че у него се появи желание: Искам моите родители да бъдат винаги добри.

Изведнъж стените на стаята се разклатиха, но това стана толкова бързо, че Станимир усети само леко замайване.

Малко след това той тръгна към стаята си, за да вземе футболната си топка. Но топката я нямаше на обичайното ѝ място и всичко изглеждаше някак променено.

Да това беше неговата стая с креват, маса и шкаф, но нещо се бе изменило. Всичките му играчки бяха изчезнали: топката, ролковите кънки, боксовите ръкавици, дори новата му игра с гарата, железопътните линии, вагоните и локомотива бяха изчезнали.

„Странно, преди час тук всичко сам бях подредил, – помисли си Станимир“.

– Мамо, татко, да сте виждали моите играчки?

От съседната стая се чуваше телевизор и Станимир тръгна натам. Когато влезе, той зяпна от учудване:

– Ти кой си?

На дивана загледан в телевизора, лежеше огромен дебелак. Ту с лявата, ту с дясната си ръка слагаше лениво сладки в устата си. Всичко наоколо беше затрупано с еклери, бонбони, шоколади.

– Аз съм Станимир, – каза дебелакът, като продължаваше да пълни устата си.

– И аз се казвам Станимир. Нима всичко ще изядеш? Не бива, вредно е! На мен майка ми не ми разрешава толкова много.

– Това е, защото майка ти е лоша. Моите родители са добри. Те ми позволяват всичко, дори мога нищо да не правя, – с доволна усмивка заяви дебеланкото.

„Погледни се, на какво приличаш, – едва не извика Станимир“.

Изведнъж в коридора се чу глас:

– Мирка, сине, погледни какви хубави сладки сме ти донесли. А да знаеш баща ти какъв хубав филм ти е купил?! Ти само такива харесваш.

Станимир беше слисан, защото позна гласа на майка си.

“ Нима този дебелак на дивана съм аз? …. За това са изчезнали всичките ми играчки, защото те вече не са ми нужни. Та нали аз не мога сам да стана от леглото“.

Страх обзе Станимир.

„Не, това не съм аз!, – едва не изкрещя Станимир. – Тези родители съвсем не са добри, те са унищожили сина си и са го превърнали в това трудно подвижно чудовище. Не искам да ставам такъв!“

Стените на стаята отново се разклатиха. Станимир усети, че отново му се зави свят.

– Наистина ли всичко е, както преди? – с надежда прошепна Станимир.

Той изтича в стаята си и въздъхна облекчено, всичко си беше на мястото. От радост Станимир заподскача и започна да пляска с ръце.

– Майко, татко, – втурна се Станимир към родителите си, – вие сте най-прекрасните родители на света. Желаете ми само доброто, за това не ми разрешавате да ям много сладко и да гледам непрекъснато телевизия или да стоя дълго пред компютъра.

Сега Станимир разбираше нещата по-ясно.

Взе топката си и отиде да играе на улицата ….

Освен като красиво цвете, щирът е отглеждан от индианците векове наред като втора по значение, след царевицата, зърнена култура. В негова чест са устройвали ежегодни празненства, на които го почитали като божество. Испанските завоеватели обаче го провъзгласили за дяволско растение и забранили употребата му. С постепенното навлизане на европейските култури в Южна Америка щирът бил забравен като култура.
Чак в наши били преоткрити ценните му хранителни свойства и той заел подобаващото му се място сред селскостопанските култури. В САЩ и други страни се финансират специални програми по изучаването му и внедряването му в хранителната промишленост. С времето щирът се разпространява и в Европа и Северна Америка. В наши дни по-широко се отглежда в Мексико, Перу, САЩ, Непал, Индия.
В България някои видове щир са широко разпространени, като тези растения основно се приемат за плевели. Едни от най–често срещаните видове у нас са метличестият щир и обикновеният.
Зелената част на щира съдържа холин, бетаин и витамин С. Някои видове съдържат и микроелементи като калций, калий, магнезий, натрий, фосфор, селен и желязо, малки количества витамин А и протеин.
Семената на зърнения сорт щир имат висока хранителна стойност и дори превъзхождат истинските зърнени култури с високото съдържание на суров протеин и лизин. Съдържат още мастни киселини 6 – 10%, 3/4 от които са ненаситени, пектин, фибри, желязо и калции и други микроелементи. Те не съдържат глутен, което ги прави подходяща храна за хората с непоносимост към глутен. Брашното от семената има широко приложение и се използва успешно в смеси за безглутенови брашна.
В миналото метличестият и обикновеният щир са отглеждани като зеленчукови култури. Сега се употребяват в народната ни медицина при хемороиди, обикновено външно — за налагане. Други видове щир се прилагат за спиране на силна менструация, като гаргари за успокояване на възпаления в гърлото и като вода за уста за лечение на гангрени. Отварата от щир не само спира силно менструално кървене, но също и прекомерно вагинално течение, диария и дизентерия. Стягащата способност на билката е полезна за намаляване на кръвозагубата и за лечение на диария.
От семената на опашатия щир се извлича масло с уникален биохимичен състав, което широко се използва в медицината и козметиката. То има приятен мирис и орехов вкус. Най-ценната му съставка е скваленът, който се съдържа също в човешката кожа и съдейства за насищане на организма с кислород. Поради това маслото се употребява за повишаване на имунитета и при лечението на много заболявания.
Щирът има антибактериално действие. Нашата народна медицина препоръчва бани с щир против гъбички по краката. За да се отървете трайно от неприятното усещане, използвайте следната лесна рецепта: Една шепа щир се залива с 2 литра вода. Отварата се вари 5 минути на бавен огън и се прецежда. Правят се бани на краката с нея в продължение на 10 минути сутрин и вечер.
Повечето видове щир, които развиват едра листна маса, са годни за консумация. Обикновеният щирът – Amaranthus retroflexus, който е много разпространен в България, също може да се употребява за готвене, докато не е образувал семена. Използва се като добавка в супи, плънки за зеленчуци, гарнитура за месо.
Младите листа на щира успешно се комбинират с всякакви зеленчуци от градината. Щирът е подходящ за вкусни и диетични яхнии, свежи салати, баници и леки супи. Последно време тази култура се оценява високо от привържениците на здравословното хранене.
Зърната на щира се употребяват за гарнитура и спокойно могат да заместят ориза. Сварени във вода те имат вид на дребен хайвер. Използват се и за направата на пуканки. Брашното участва в състава на тестени изделия, бисквити, сладкиши, палачинки и дребни сладки и други.
Диетична салата с щир
Необходими продукти: щир – 300 г листа, лук – 1 глава, домати – 2 броя, краставици – 1 брой, чесън – 1 стрък, царевица – 1/2 консерва, босилек, магданоз, копър, лимонов сок – 2 супени лъжици, зехтин – 2 супени лъжици, черен пипер, сол
Начин на приготвяне: Измийте щира, доматите, лука, чесъна и краставицата и ги нарежете. В дълбока купа смесете, нарязаните продукти, като добавите царевицата, босилека, магданоза и копъра. Овкусете със зехтин, лимонов сок, черен пипер и сол. Разбъркайте добре и поднесете.

Вечерта беше изпълнена с тъга и болка. Даниела пак бе останала сама, но този път реши да се обади на приятелката си. Когато ѝ звънна, Зоя веднага се съгласи.

Двете се събраха в кухнята на Даниела. Като домакиня тя предложи на Зоя кафе и сладки, които бе пекла през деня.

– Изглеждаш ми доста весела, да не си се влюбила?

Даниела се изсмя тъжно.

– Дали съм лудо влюбена? Не. Нали ме познаваш, как бих могла да го направя?

– Изобщо ли? – недоверчиво попита Зоя.

– Ники е мой съпруг – отвърна Даниела, което не бе отговор на въпроса. – Не го мразя, може би трябвало, но той си има и добри страни. Грижи се за семейството, интелигентен и чаровен е, когато поиска.

– Предполагам, че все още обичаш тези негови качества, – реши да я подразни Зоя.

– Е, поне ги ценя, – смръщи вежди Даниела. – Без тях щях да го напусне още преди години.

– Той е красив мъж и го знае – натърти Зоя. – Харесва му вниманието на жените.

– Така е.

– Верен ли ти е?

Даниела отклони очите си от питащия поглед на Зоя и приятелката ѝ разбра. Това бе по-ясно и от отговор.

– Въпреки това ми изглеждаш спокойна, – каза Зоя и Даниела се засмя смутено.

– Сега може би така ти се вижда, но не винаги е било така. – Даниела погледна към прозореца и се върна назад в спомените си. – Мнохо плачех. Бях разтроена. Чувствах се използвана и непотребна.

– Още ли се чувстваш така?

Последва кратко мълчание.

– Понякога се питам дали, ако бях малко по-сексапилна, по-отворена и дори нахална, щеше да се чувства задоволен у дома?

– Някои мъже постоянно търсят нови завоевания, това е в кръвта им, – отбеляза Зоя.

– Така каза и психоложката. Даваше ми подходящ съвет, но в крайна сметка не можеше да направи нищо повече. Семейната терапия бе необходима, но Ники отказваше.

– Да не би да се е страхувал?

Даниела вдигна очи към тавана.

– Може би.

– Още ли го обичаш?

– Не. Тези негови краткотрайни връзки…..

– Казвала ли си му за това открито?

Даниела леко се усмихна. Откритата конфронтация бе нещо, което цял живот бе отбягвала.

– Знае, че го подозирам, – махна с ръка Даниела. – Веднъж в къщи пристигна букет цветя с картичка от него, адресирана до друга жена. Когато го попитах каза, че тя напуснала работата си при тях, затова ѝ бил изпратил цветята, но аз не съм глупава. Проверих списъка на служителите в кантората му. Там я нямаше. Друг път ми се обади една жена. Тъкмо бе скъсал с нея и тя се чувстваше достатъчно наранена, искаше да му отмъсти. Решила, че най-лесно ще го направи, като се обади на съпругата му и разкаже всичко.

– Как обясни това Ники?

– Твърдеше, че била клиентка, която не останала доволна от работата му, затова се опитвала да му създава неприятности. Наистина му беше клиентка. Това беше вярно. За останалото не знам.

– Защо си останала с него? – попита Зоя.

Даниела наведе глава и много тихо каза.

– Финансовата сигурност. Цели двайсет години Ники е бил моята основна работа. Това е кариерата ми. Да чистя, готвя, да подреждам дрехите му …..

През следващите два часа вниманието на Диди бе съсредоточено върху децата, така че тревожни мисли не изпълваха главата ѝ и тя не изпитваше безпокойство. Елена за малко ѝ ги остави, за да свърши някоя и друга работа.

Елена беше леля им, която бе дошла наскоро. Тя трудно се справяше с племеничките си, тъй като самата тя нямаше деца, но обстоятелствата налагаха, да се погрижи за живота им по-нататък.

Диди ги разходи по поляната, чете им книжки, помогна им да направят къщурка в пясъка и какво ли още не.

Момиченцата бяха любопитни, добре възпитани и умни. По-малкото се гушкаше повече в Дида, седеше в скута й. Постоянно се въртеше край нея. По-голямото момиченце задаваше много въпроси.

– Какво е това цвете? Защо е такова? Виждала ли си мама? Къде живееш? Защо се нарича минзухар? Може ли да откъсна едно за Краси?

Всяко от децата посвоему искаше внимание. Може и да не разбираха какво е станало, но усещаха, че нещо не е наред.

– Татко нарисува лицето ми, искаш ли да го видиш?

Сърцето на Диди се сви.

„Горките, не знаят, че повече няма да видят родителите си, – мислеше си Диди. – Те са толкова малки. Краси е едва на три, а Лили на четири.“

Когато Елена се върна и Диди трябваше да си тръгне, беше й много трудно да ги остави, особено по-малката. Краси не се откъсваше от нея.

– Пак ще дойда, – увери я Диди, като я притисна здраво до себе си и ѝ прошепне на ухото, – ще ви донеса сладки с шоколадова глазура.

– Много ги обичам – прошепна в отговор Краси, изпълнена с копнеж.

Докато се връщаше, Диди се замисли за любовта и загубата. Момиченцата бяха загубили родителите си преди няколко дни в една катастрофа, а бяха много малки и още не осъзнаваха това.