Един човек паднал в дълбока пропаст. Лежал изранен и загивал.
Притичали приятелите му. Хванали се един за друг и се опитали да се спуснат при него, за да му помогнат, но едва не паднали.
Дошло милосърдието. Спуснало стълба към пропастта, но тя се оказала къса и не стигала до човека.
Пристигнали добрите дела, които човек бил направил преди да падне в пропастта. Те спуснали въже, но то се оказало късо.
Напразно се опитвали да спасят човека, неговата голяма слава, парите му и властта, която упражнявал.
Накрая дошло покаянието. То протегнало ръка, а човекът се хванал за него и излязъл от пропастта.
– Как ти се отдаде това? – попитали всички изненадани покаянието.
Покаянието нямало време да отговаря, защото бързало да спаси други хора, на които можело да помогне само то.

Можеш да вземеш едно прасе, да го очистиш от мръсотията, да го напарфюмираш, на врата му да сложиш панделка и да го пуснеш в стаята си. Но веднага щом усети, че е на свобода, то ще побърза да се пъхне в мръсната локва. Явно това животно вътрешно не се е променило, то си е останало прасе.
Ние непрекъсното се опитваме да се поправяме и променяме. Множество книги в книжарниците, ни предлагат начини как да преобразим себе си, но всички тези опити са временни. Нужна ни е вътрешна промяна, трансформация на душата ни.
И това е напълно възможно! В Библията пише, че идвайки при Христос, ние се раждаме отново. В нашите сърца започва да живее Святият Дух, който ни преобразява. Изменят се стремежите ни, целите ни, нашите отношения и накрая смисълът на живота ни.
Разбира се, това не става изведнъж. Обучението ни да следваме Христос се извършва през целия ни земен живот, но нашето ученичество започва от момента, в който отворим сърцето си за Него.
Нека животът ни да започне да се „преобразува …. от слава в слава“.

Веднъж един познат ме попита:
– Какво те удивлява най-много?
Без много да мисля изтърсих:
– Бързото преминаване на живота.
Не успяваме, както трябва да осъзнаем какво точно става, а годините отлитат и животът е почти свършил.
От една страна краткия ни живот ни подбужда към действие. Ако вече сме решили да живеем за Христос и да служим на Неговите хора, това трябва да правим още сега.
Както Исус е казал: „иде нощ, когато никой не може да работи“.
От друга страна, бързото преминаване на живота, ни утешава. Животът е кратък и нас ни очаква вечността.
Когато ни достигнат страдания и беди, ние знаем, че те скоро ще свършат.
Апостол Павел пише: “ …нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас, които не гледаме на видимите, но на невидимите; защото видимите са временни, а невидимите вечни“.
Не мислете, че животът ще продължи вечно. Вместо това по-добре си спомняйте за вечността.

Молитвата ни свързва с истинския Божий план за нас и за целия свят. С помощта на молитвата ние не само привеждаме своя личен живот в съответствие с Божията воля, но я правим и част от Божия замисъл.
Освен това, молитвата ни прави Божии сътрудници в работата за спасението на света, въпреки че не можем да разберем, как това се случва. Бог работи чрез нашите молитви.
Молитвата, която ни е дал Исус, завършва с думите: „Защото е Твое царството и силата, и славата, до века“. Нека да помним, че в молитва ние трябва да искаме Божията слава, а не да удовлетворяваме нашите егоистични желания.
Ако искаме Бог да отговори на молитвите ни, ние трябва да се стремим да прославяме Бога независимо от резултатите. Защото Господ каза на учениците Си: „И каквото и да поискате в Мое име, ще го направя, за да се прослави Отец в Сина“.

Изливането на Святия Дух е първият полъх на Божия Дух за човечеството.
Припомнете си пророчеството на Езекил на полето, пълно с човешки кости. Чрез думите му костите се събраха, покриха се с жили, плът и кожа, но в тях още нямаше дух. И тогава Бог му заповяда да пророкува за Дух и докато пророкът още говореше, всички оживяха.
Полето с кости е образ на падналото човечество, което отделено от Бога няма в себе си живот. Но Бог не го остави така, а чрез Духа Си го оживява.
По времето, когато Исус беше на земята, може да се каже, че костите се събраха, покриха се с плът и кожа, но в тях нямаше дух.
В Евангелията ясно се казва, че времето за оживяването вече е дошло. Оставаше само още едно, Исус да бъде прославен. И Когато Господ възкръсна и се възнесе на небето във слава …. Божият Дух слезе и оживи човечеството.
Така както новородено дете идва на белия свят, като вдъхва първия свеж въздух, так събралите се в горницата приеха Божия Дух.
Вдишайки веднъж Святия Дух, човешкия род от тогава насам диша чрез Него непрестанно. Белите дробове чрез, които се е извършва това вдишване е Църквата.
Жалко е, че една част от дихателна система на човечеството е повредена, но тя е под влияние на благотворното дишане на здравата част и също оживява.
Както животворящите стихии на въздуха, превръщат соковете в жива кръв, така грешниците потъмнели от греховете си, чрез новорожденито се превръщат в нови създания.
Този, който живее според изискванията на съвестта и евангелските заповеди, диша чрез Духа и оживява чрез Него. Истинско доказателство за одухотворяването е молитвата, която с право е наречена „дихание“. Който се моли в къщи или църквата, диша чрез Духа.