Забелязала съм, че хора, които винаги си мислят за Небесното Царство, дори и в най мрачните си дни са спокойни и радостни.
Ако възприемаме небесната слава като реалност, а отделяме по-малко внимание на материалните неща, ако мислим за духовните и вечните неща, нас трудно ще ни разтревожи нещо.
Това не е бягство от реалността, както твърдят някои. Напротив, истинската вяра в бъдещото тържество, ще ни направи по-отговорни в живота.
Около нас има много хора, на които не би им дошло на ум за рая или вечността. Как те ще узнаят за тях, ако не им кажем?
Истинското бягство от реалността се заключава в нежеланието на човек да погледне към това, което Бог е приготвил за него.
В тези мрачни дни, пълни с объркване и несигурност, християнинът гледа с увереност в бъдещето, запазвайки спокойствие и изпитващ радост, знаейки че един прекрасен ден ще царува с Христос.

„Ако славата е мое достояние, аз не мога да я избегна, а ако ли не, най-дългият ден ще ме изпревари, докато я преследвам“. С тези думи американската поетеса Емили Дикинсън доста мъгливо е изразила отношението си към успеха.
Ясно е, че в нейният живот парите и признанието не са имали място.
На Емили не ѝ провървяло, тя е живяла във време, когато жените практически никъде не били издигани, а на такива жалки опити да се пишат там някакви си стихчета се гледало от високо.
Въпреки това, упоритата Емили, не се вслушала в подигравките и злословието на тълпата. Тя непрестанно пишела и то само стихотворения.
Нейната писателска дейност достигнала гигантски размери. В избраните ѝ съчинения имало около 1789 стихотворения.
Въпреки това само седем от тях са били публикувани, докато е била жива. Емили не се е омъжила, през целия си живот е живяла без прекъсване в родния си Масачузетс и е починал на 55-годишна възраст от възпаление на бъбреците.
Сестрата на поетесата предала стихотворенията ѝ на критика Томас Хигинс. Те му направили силно впечатление.
През 1890 г. в Бостън бил издаден първият ѝ сборник от стихове и бил преиздаден 11 пъти.
Американски суфражетки обявили Дикинсън за свой рупор, а нейната племеница Емили Марта Бянчи се разровила в семейните архиви и с голяма изгода за себе си издала, считащите се за изчезнали творения на поетесата.

Един човек паднал в дълбока пропаст. Лежал изранен и загивал.
Притичали приятелите му. Хванали се един за друг и се опитали да се спуснат при него, за да му помогнат, но едва не паднали.
Дошло милосърдието. Спуснало стълба към пропастта, но тя се оказала къса и не стигала до човека.
Пристигнали добрите дела, които човек бил направил преди да падне в пропастта. Те спуснали въже, но то се оказало късо.
Напразно се опитвали да спасят човека, неговата голяма слава, парите му и властта, която упражнявал.
Накрая дошло покаянието. То протегнало ръка, а човекът се хванал за него и излязъл от пропастта.
– Как ти се отдаде това? – попитали всички изненадани покаянието.
Покаянието нямало време да отговаря, защото бързало да спаси други хора, на които можело да помогне само то.

Можеш да вземеш едно прасе, да го очистиш от мръсотията, да го напарфюмираш, на врата му да сложиш панделка и да го пуснеш в стаята си. Но веднага щом усети, че е на свобода, то ще побърза да се пъхне в мръсната локва. Явно това животно вътрешно не се е променило, то си е останало прасе.
Ние непрекъсното се опитваме да се поправяме и променяме. Множество книги в книжарниците, ни предлагат начини как да преобразим себе си, но всички тези опити са временни. Нужна ни е вътрешна промяна, трансформация на душата ни.
И това е напълно възможно! В Библията пише, че идвайки при Христос, ние се раждаме отново. В нашите сърца започва да живее Святият Дух, който ни преобразява. Изменят се стремежите ни, целите ни, нашите отношения и накрая смисълът на живота ни.
Разбира се, това не става изведнъж. Обучението ни да следваме Христос се извършва през целия ни земен живот, но нашето ученичество започва от момента, в който отворим сърцето си за Него.
Нека животът ни да започне да се „преобразува …. от слава в слава“.

Веднъж един познат ме попита:
– Какво те удивлява най-много?
Без много да мисля изтърсих:
– Бързото преминаване на живота.
Не успяваме, както трябва да осъзнаем какво точно става, а годините отлитат и животът е почти свършил.
От една страна краткия ни живот ни подбужда към действие. Ако вече сме решили да живеем за Христос и да служим на Неговите хора, това трябва да правим още сега.
Както Исус е казал: „иде нощ, когато никой не може да работи“.
От друга страна, бързото преминаване на живота, ни утешава. Животът е кратък и нас ни очаква вечността.
Когато ни достигнат страдания и беди, ние знаем, че те скоро ще свършат.
Апостол Павел пише: “ …нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас, които не гледаме на видимите, но на невидимите; защото видимите са временни, а невидимите вечни“.
Не мислете, че животът ще продължи вечно. Вместо това по-добре си спомняйте за вечността.