Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.

Мито бе професионален джебчия. Наумеше ли си нещо, веднага го получаваше.

Един ден видя как солиден господин купува красив диамант. Мито бе влюбен в този диаманта. Дълго време обикаляше бижутерийния магазин и кроеше планове как да го отмъкне.

Но днес му се предостави прекрасна възможност и той последва новия собственик на диаманта.

Мъжът си купи билет за влака и Мито тръгна след него. През цялото време го следеше и не отделяше очи от господина.

Когато мъжът отиде до тоалетната джебчията претършува целия му багаж, но нищо не намери. А когато собственикът на диаманта заспа, Мито го претърси, но всичко бе напразно.

Влакът пристигна на гара, до която господина си бе купил билет.

Обезверен от неуспеха си Мито се приближа към мъжа, който дебнеше през цялото време и с лице изразяващо пълна катастрофа му каза:

– Господине, аз съм професионален крадец. Опитах всичко, но без успех. Няма да ви притеснявам повече, само ми отговорете на един въпрос.

Мъжът само се усмихна, а Мето продължи отчаяно:

– Къде скрихте диаманта?

– Видях, че ме следиш след като купих диаманта, – повдигна вежди мъжът. – Когато се качих във влака, разбрах, че ще се опиташ да ми го вземеш. Чудех се къде да го скрия, за да не го намериш ….

Мето бе ококорил очи, готов да чуе за скривалището на господина.

– Накрая го сложих в джоба ти ….

Диамантът, който търсите е много близо до вас. Достатъчно е само да го поискате. Не се бавете, приемете Го, Той е ваш.

Веднъж Безумието покани приятелите си на чай. Всички дойдоха. Беше забавно. Пяха, скачаха и танцуваха.

След като изядоха тортата Безумието предложи:

– Хайде да играем на криеница. Ще броя до 20, а вие се крийте. Първият, който намеря, ще застане на моето място и т.н.

Всички се съгласиха освен Страхът и Мързелът.

– Едно, две, три, …. – започна да брои Безумието.

Паниката се скри на първото място, което ѝ попадна. Радостта изтича в градината. Тъгата заплака, като си мислеше колко е безпомощна в живота.

Завистта се прилепи към Ликуването и се скри зад една висока скала.

Безумието привършваше с броенето. Отчаянието загуби надежда, че може да се скрие някъде.

– Двадесет, – изкрещя Безумието. – Тръгвам да ви търся.

Любопитството бе намерено първо, защото надникна от скривалището си, за да види, кой пръв ще бъде открит.

Безумието видя Съмнението висящо на оградата, чудейки се от коя страна да ѝ застане.

Всички бяха намерени. Тогава Любопитството попита:

– А къде е Любовта?

Започнаха да я търсят.

Безумието тичаше напред и назад, докато попадна в една градина с рози. Нещо шумолеше в храстите.

Безумието внимателно раздалечи стеблата на цветята и чу вик.

– О, оооооооо ….!

Това беше Любовта. Тръните бяха извадили очите ѝ.

Безумието побърза да се добере до нея. Когато стигна до Любовта, падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми. Позволи ми да остана завинаги с теб.

Любовта се съгласи.

Оттогава сляпата Любов и Безумието вървят заедно.

Правеха проверка на свръх секретно летище. Това бяха група военни, които често командироваха на такова инспектиране. Между тях нямаше много млади. Почти всички, с малки изключение бяха вълци калени в битки.

След като завършиха проверката членовете на комисията излязоха на пистата да изпушат по една цигара. Стоят, пушат и наблюдават излитането на огромните по размер бомбардировачи.

Изведнъж до един от бойните самолети, който стоеше на пистата, мъжете забелязаха нещо подозрително. То приличаше на авиационна бомба. Беше с не малки размери и тя бързо се насочи към самата комисия.

– Това пък откъде се взе? – промърмори някой от групата.

– Сега, когато свършихме, само беля ни трябваше на главата, – изропта дребен офицер.

За няколко секунди цялата група от хора залегна в канавките, а някои от тях се опитаха да се заровят в земята. Военните знаеха какво да правят в такива моменти, къде да се укрият, за да посрещнат невредими удара.

Само един посивял твърдоглав полковник остана с гордо изправен гръб, даже и цигарата не си хвърли. Това бе Развигоров. Строг и педантичен в работата си. Лесно не се даваше и нямаше страх от нищо, нито от началник, нито от смъртта.

Когато бомбата се търкулна до краката на полковника, останалите започнаха да се измъкват от скривалищата си.

Един млад лейтенант го попита:

– Господин полковник, защо не се скрихте?

Развигоров пооправи обърканата си от порива на вятъра коса, изплю цигарата и каза съвсем спокойно:

– Има ли смисъл да се крия? Та тя не дори атомна.

Питър Хофман посети за първи път България. Той бе много очарован от природата на страната, но не по-малко и от обичаите на народа.

Беше 2 юни, 12 часа, когато завиха сирените. Питър ужасно се изплаши.

„Война, – помисли си Хофман и се заоглежда за някое скривалище“.

Това, което видя го изуми. Всичко бе спряло, всякакво движение – автомобилите, градския транспорт, хората по улиците, работници в предприятията си, ученици в двора на училището, а други в класните стаи.

Навсякъде цареше тишина, само воя на сирените се чуваше.

След три минути, когато всичко се върна към нормалния си ритъм, Питър попита първият му се изпречил младеж:

– Каква беше тази тревога? Нещо лошо ли се е случило? Да не би да почва война?

– Днес е ден на който отдаваме почит на загиналите за Отечеството, – каза младежът.

Едва тогава Хофман си спомни за поета и революционера Христо Ботев.

Негов приятел му бе разказал за него преди да дойде в България:

– Този Христо Ботев повел на истинска смърт група от хора като него да се бият за Отечеството си. Те отвлекли един австрийски кораб и принудили капитана му да ги свали на българския бряг. След няколко битки, били разбити от редовна много добре въоръжена турска войска. По непотвърдени данни самият Ботев загинал от „приятелски“ куршум.

След няколко години Питър отново дойде в България и пак беше 2 юни.

– Дали пак всичко ще замръзне, както го видях с очите си преди? – запита се Хофман. – Дали някой от младите няма да измени на тази традиция?

Отново сирени ечаха в настъпилата тишина.

В България много неща са се изменили, но тази картина на 2 юни е една и съща всяка година.