Една неделя четирима млади мъже решиха да се катерят по стръмните скали, които си бяха избрали още преди две седмици.

По средата на изкачването Данчо се подхлъзна от скалата, започна да пада надолу и се приземи с трясък на перваза.

Другите трима се притесниха за него.

Самуил му извика:

– Данчо, добре ли си?
– Жив съм, …… но май си счупих и двете ръце!

– Ще ти хвърлим въже и ще те издърпаме нагоре. Просто лежи мирно, – каза Никола.

– Добре, – отговори Данчо.

След няколко минути тримата пуснаха въжето. Те работеха трескаво, за да изтеглят ранения си другар на безопасно място.

Когато го изкачиха на около три четвърти от пътя, изведнъж си спомниха, че той каза, че е счупил и двете си ръце.

– Данчо, – извика напрегнато Мирон, – Нали каза, че си счупил двете си ръце? Как, за Бога, се държиш?

– С зъъъъъъби, – отговори Данчо.

Не, другите хора не могат да помогнат в много трудни дни. Те може да са добри спътници, но със сигурност не могат да спрат болката.

Да се ​​държиш за ръце и да пееш по време на земетресение е малка утеха.

Какъв е отговорът? Как можем да се справим с трудните дни, когато врагът работи изключително добре, за да ни убеди, че Бог не го е грижа за нас?

Не падайте духом. Не се отказвайте каквото и да става. Упорствайте.

Бъдете силни, издръжливи, решени да преодолеете препятствието.
Стойте и съзнателно предайте всичко на Господа.

Позволете пълното въздействие на благодатта да тече през вашите мисли, вашите нагласи, вашите отговори, вашите думи.

Отворете портите и оставете тези добри неща да се разхождат свободно през вашия най-труден ден.

Природата особено очарова с красотата си след буря. Суровите планини с техните скали искрят след подобна стихия.

Така и героите в живота се раждат в разгара на бурите и носят раните и белезите, нанесени им в битките на живота.

Ежедневието на Спас, както и на много други хора не бе леко. Всеки малко или много е съпровождан от голяма скръб, горчиво разочарование или огромен провал. Положението на младия човек не бе по-различно.

Мъката на Спас на фона на общата болка изглеждаше незначителна, но за него тя растеше, закриваше всичко около него и ставаше непоносима.

Той седеше в стаята си потънала в нахлуващия мрак, идващ от края на деня и търсеше изход от положението си.

Спомни си думите на дядо си, които бе чувал, когато бе още малък:

– В бурите, човек се подготвя за нещо важно. Ако Бог има нужда от дъб, Той Го засажда там където бушуват бури и се изливат дъждове. В замяна на това влакната му стават по-силни и той придобива нова мощ.

– А когато Бог има нужда от човек? – попита Спас и се усмихна тъжно.

Нощта бе заела вече мястото на деня. Младият мъж въздъхна и се загледа през прозореца в безброй светлинки, разкъсващи тъмнината.

– Да, – каза си той, – животът на истинския мъж е суров, а пътя му е стръмен.

Изведнъж душата му запя: „Разчупи ме, събери ме, извай ме, напълни ме,……“

Негов приятел от детството Тихомир му бе казал веднъж:

– Виж всеки, които е постигнал много чрез таланта, с които е надарен, преди това много е страдал.

Спас бе разтърсен от бурите и ураганите случващи се в живота му.

Той бе уморен и съкрушен, но разбираше, че това няма да е все така и го очаква нещо много хубаво. Такова, за което дори не си е мислил или мечтал.

Едно лято си казах:

– Имам нужда от море, от морски въздух за подсилване.

И аз се отправих към морския бряг, но морето, плискайки своите вълни ми прошепна:

– Не е в мен.

Престоят ми на морето не ми донесе това, за което мечтаех.

Тогава си казах:

– Ще намеря почивка на планинските възвишения.

И отидох в планината. Събудих се рано сутринта.  Пред мен бе величествена планина, която толкова много желаех да видя.

Но тя също ми каза:

– Не е в мен!

И тя не ми даде желаното удовлетворение.

О, имах нужда от океана на Неговата любов. И от планинските висоти на Божиите истини вътре в мен. Аз се нуждаех от тази мъдрост, за която бездната казваше:

– Не е в мене тя!

Мъдростта е несравнима със скъпоценните камъни и златото. Христос е нашата мъдрост, която задоволява нашите най-дълбоки нужди.

Нашето вътрешно вълнение може да бъде успокоено само от откровението на Неговото вечно приятелство и любов към нас.

Не можете да удържите орел в гората. Може да съберете около него избрани пернати певци, да му предоставите място на най-красивия бор, да поръчате на другите птици да го снабдяват с отбрана храна, но към всичко това той ще се отнесе с презрение.

Разперил могъщите си крила, устремил очи към Алпийските върхове, той ще се понесе високо към чертозите на предците си, сред непристъпните скали, където се чува музиката на дивите виелици и грохотът на водопади.

Душата на човека, с нейните орлови влечения към висините, не може да се успокои извън своето местообитание на „скалата на времето“. Чертозите на нейните предци са на Небесата.

Нейните планински укрепления се намират в самия Бог и в Неговата неизменна верност. Нейният царствен полет се носи в посока към Вечността.

Въпреки юношеските си години Вълчо взе да търси отговори на много въпроси, които го вълнуваха. Ровеше се в книги и справочници, посещаваше различни сайтове, а след това дълго разсъждаваше над това, което бе открил.

Понякога излизаше по високите скали застрашително надвесили над селото, в което живееше, търсейки опора на своята непокорна мисъл.

Той имаше широки интереси. Вълнуващите го теми бяха от различен характер. Сред бележките, които си водеше, можеха да се открият някои учудващи занимания.

Например не малък бе интерес му към подреждането на музикалните инструменти в оркестъра. В скица бе отбелязал къде се поставят струнните, духовите и духовите инструменти, но много по-интересно разсъждение бе записано под тази подредба.

„Подобен ред трябва да има и в нашият обществено политически живот. Именно тогава ще има единство и хармоничност в симфонията на общението между хората.

Ако диригентът, ръководителят на страна, фирма, учреждение, не си е на мястото или няма добра акустика, се получава дисхармония.

Обществото се раздробява на партии, класи и сдружения и хората се наежват едни срещу други“.

Веднъж с приятеля си Асен разговаряха на тема: Как може да се преустрои нашият нерадостен живот?

– Трябва да използваме нови източници на енергия, – настояваше Асен.

– Сегашните имат ограничено въздействие, – не се съгласяваше Вълчо. – Те само загрозяват и тровят природата.

– Новите източници на енергия трябва да са непрекъснато възвръщаеми, – не се предаваше Асен, – като тоновете отпадъци, водата в реките, моретата и океаните, като вятърът , приливите и отливите.

– Но милиардите, вложени от корпорациите в нефтената промишленост, в газодобива, фармацията, уранодобова, …., – нервно повдигаше ръце Вълчо, – вадят от равновесие човечеството.

– Е, да – съгласи се Асен, – всичко това ни обрича на войни….

– И към самоунищожение, – допълни Вълчо. – Това води към хаос и взаимно изтребление.

Така растеше будният младеж, търсещ изход за загниващото общество, в което живееше. Идеи не липсваха, но ако нямаше подкрепа, тези и други подобни разсъждения ще потънат в примирилото се мнозинство.

 

Става дума за естествена арка в скала, която се намира на Малтийския остров Гоцо. От там се открива чудесна гледка към Средиземно море.

Този обект е наречен „Лазурен прозорец“. Той е включен в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.

На 8 март през нощта имало силна буря и арката не е устояла под натиска на стихиите. Малтийското министерство на околната среда дало коментар за инцидента.

Специалисти твърдят, че разпадането на скалите се дължи на естествена ерозия, а бурята ускорила този процес.

За съжаление, днес можем да видим „Лазурния прозорец“ само на снимки и филми. Между другото, красивата арка многократно е привличала вниманието на много режисьори. Тя е попаднала в кадър на знаменития сериал „Игра на троновете“, а също и във филма „Одисея“ на Андрей Кончаловски.