Мълчанов бе доста възрастен. Той бе професор в университета. Уважаваха го студенти и колеги, заради добрия тон и отношението му към тях.

Но специално признание той получи само веднъж при изказването си пред една голяма аудитория.

Докладът му се състоеше от мисли, които Мълчанов бе събирал дълги години изграждайки своята теория. Това бе трудът на неговия живот.

В залата присъстваха учени, които не бяха съгласни с неговата гледна точка, защото подържаха други теории и това, което чуваха бе съвсем ново за ушите им.

Един след друг те откриваха грешки в доклада му и безмилостно го атакуваха. В техните забележки имаше насмешка и сарказъм. А езикът им бе доста хаплив.

– Възможно ли е …..?

– Нима смятате такова нещо за правдоподобно?

– Прилича повече на приказка, а не на научен труд?!

– Тръгнали сте в погрешна посока …

– Разсъжденията ви са повърхностни, макар и фактите, които излагате да са верни…

По лицето на Мълчанов започнаха да се стичат сълзи. Въпреки това, той намери сили и със задавен глас каза:

– Колеги, благодаря ви за цените забележки, ще се постарая да разгледам нещата още веднъж и ще поправя грешките си.

Мълчанов наведе глава и излезе от залата. Тръгна натъжен по един дълъг коридора.

Хората, които го срещаха се ръкуваха с него и го поздравяваха. В техните очи той бе истински герой.

Наистина, човек, който може да приеме забележките и да благодари за критиката е истински победител.

Беше чудесна екскурзия, семейство Стоилови прекараха една прекрасна неделя сред природата. Всички бяха радостни и доволни от преживяното.

Но когато се прибраха, намериха хаос в дома си. Всичко бе преобърнато с главата надолу. Всички възможни чекмеджета бяха разтворени. Вратите навсякъде бяха зейнали, а на пода се валяха дрехи, книги, списания и какво ли още не.

Явно някой бе тършувал и се бе престарал.

Тони, най-малкият от семейството, веднага реагира спонтанно:

– Господи, отмъсти на този крадец.

Бащата погледна с укор сина си и каза:

– Какво говориш, ти си християнин?!

– Татко, ти сляп ли си, – обади се и Лили в защита на брат си, – всичко е смачкано и унищожено. Новата ми рокля стои като парцал пред вратата на тоалетната.

– Вижте, – каза майката, – този човек не се нуждае от отмъщение….

– А от какво? – Скочи Тони.

– От по-голям пердах ли? – додаде Лили.

– Веднъж, – бащата започна спокойно да разказва, – някой беше влизал в офиса ни, – компютрите и цялата техника бяха изчезнали.

– Нима тогава не си се ядосал? – попита Тони.

– Да, първоначално кипнах, – потвърди бащата, – особено като си помислих, че наскоро бяхме купили всичко това и то със заем от банката, освен това още не го бяхме застраховали.

– Ето виждаш ли, – засмя се Лили. – А сега този човек не се нуждаел от отмъщение.

– А ти какво направи? – попита Тони.

– Седнах и попитах Господа: „Защо допусна това? Защо не спря този човек?

– И? – двете деца очакваха с интерес отговора на баща си.

– Тогава разбрах, че Бог гледа на тази ситуация по друг начин, – каза примирено бащата. – Причината бе в неговата милост. Той е милостив и към крадеца.

– Но…., – заекна Лили.

– Колкото и лошо да е постъпил този човек, – продължи бащата, – може би някъде неговата майка или приятел се моли за неговото спасение. Бог обича и крадеца, и силно желае той да се откаже от лошите си пътища.

– Нека се присъединим към молитвата на майка му или този, който се застъпва за него, – предложи майката. – Това ще обърка тъмните сили.

– Не за отмъщение, а за промяна в живота на крадеца трябва да се молим, – каза бащата.

Четиримата наведоха глави и се помолиха, за спасението на човека, който бе обрал дома им.

Юри Николаев бе следовател – криминалист в големия град. Често му се случваше да изследва човешката плът, за да намери доказателства за извършеното престъпление.

Веднъж Юри оглеждаше мястото, където бе извършено едно жестоко убийство.

На една бензиностанция престъпникът бе застрелял жената, която обслужва бензиновите колонки, от непосредствена близост с ловна пушка.

Когато започна да изследва трупа вниманието на Юри бе привлечено от разпрострялото се на земята мозъчно вещество. Вследствие на мощният заряд части от черепа бяха заседнали в мозъка.

Юри се загледа в своеобразния „информационен център“ на човешката биомашина, която не бе повече способна да придаде своите импулси по „невидимите“ проводници, за да може да се изправи и задвижи това тяло.

Изведнъж Юри чу зад себе си, по-скоро от дясно, женски глас:

– Това ли е всичко?

Инспекторът потръпна, защото никой от колегите му не бе наблизо. И докато се чудеше и оглеждаше наоколо, чу много по-силен и настойчив глас:

– И това е всичко?

Юри видя, че на близо няма никой, но в ушите му звучеше гласът и той бе напълно объркан.

„Това не може да бъде никой друг освен жертвата, – помисли се следователят. – Може би тя да се нуждае от утешение, а аз нищо не ѝ казах. …..Ако наистина можехме да си говорим, щеше да се получи интересен диалог“.

Той все още не можеше да възприеме, че убитата жена е излязло от тялото си и иска да му каже нещо.

Благодарение на случилото се Юри по-внимателно се зае с работата си. И едва тогава забеляза късчета навита хартия от списание едва показващи се в разпиления мозък.

Това неопровержимо доказателство, му помогна да изправи престъпника пред правосъдието.

Този случай дълго време не даваше покой на Юри, защото той и така не можа да помогне на убитата. Може би сега би намери думи за утешени или съчувствие, но тогава? Следователят бе потресен от такъв вид близко общение.

И жертвата беше объркана и се чувстваше безпомощна, но само до момента, когато осъзнаеше, че смъртта съвсем не е края, а продължение в един нов живот.

Ние навярно ще споделим впечатленията си с някой друг и ще да бъдем съкрушени, че губим най-ценните си сили за постигане на външни достижения, а сме изпуснали най-ценния дар – вътрешно ни състояние.

Пролет. Ледът в реката започна да се топи, въпреки че беше още силен и як. Тодор желаеше да скъси пътя си и реши да премине по леда на реката.

Хората на брега и съпругата му Таня, която пътуваше с него го молеха напрегнато:

– Не рискувай живота си!

Но Тодор беше упорит, самоуверен и с безгрижен нрав. Той не се вслуша в предупрежденията. И надявайки се на своя кон каза:

– На своя кон и в ада ще ида, дори и през този лед.

Тодор потегли бързо, Таня не успя да скочи от шейната и двамата се оказаха на сред реката.

Изведнъж леда се пропука. Безразсъдният мъж заедно със своя кон и шейната отиде под леда.

Таня по някакво чудо остана жива.

Те излетя от шейната и се намери върху твърд лед. Хората ѝ помогнаха и тя стигна бързо до брега.

Мъжът ѝ умря и навярно се е отправил към ада.

Не изкушавайте Господа със своята самонадеяност и гордост, за това може скъпо да си платите.

Самонадеяният човек е прекалено уверен в себе си, в своите сили, способности, достойства, в своята необикновенна мъдрост и никога няма да разбере, колко е глупав.

Ако той вижда само своите добродетели, то никога няма да открие своите недостатъци. Когато се сравнява с другите, ще се счита за по-добър от тях.

Светлината, в която вижда себе си и другите, всъщност е тъмнина.

Гордостта е твърде високо мнение за самия човек и твърде ниско за останалите хора. Трудно е да се изброят всичко, което е обект на човешката гордост.

Хората се гордеят със своята физическа сила, външна красота, възпитание, образование, позиция в обществото, в църквата, в държавата.

Те се гордеят с техния произход – родители, баби и дядовци. Родителите се гордеят с децата си. Някои от тях се гордеят с богатството, славата, силата, знанията и опита си.

Пазете се от гордост и самонадеяност, това са опасни пороци.

Сватбата бе в разгара си. Тя се вихреше в едно нигерийско село. Имаше много гости.

Младоженците имаха много роднини, приятели и познати, които им бяха помагали в живота. Но имаше и малцина непознати, които просто се бяха присламчили към празнуващите.

Изведнъж кучето във двора се хвърли към едно младо момиче. Захапа го за роклята и започна да го тегли настрани от сватбата. Момичето размаха ръце и започна да вика:

– Махай се от тук! Пусни ми роклята!…..

Девойката силно го ритна, но кучето не пусна роклята ѝ, а продължи да я тегли надалече от сватбарите.

Когато чуха крясъците на момичето, няколко мъже се обърнаха. Те видяха кучето и момичето и се втурнаха да помагат на нападнатата.

– Какво си въобразява този пес? – подвикна някой.

– Ей, махай се от момичето! – обади се друг.

Малко преди мъжете да достигнат кучето, избухна експлозия. Кучето умря на място, но то бе спасило хората на сватбата.

Гостите  бяха уплашени и притеснени. В суматохата започнаха да коментират случая:

– Изглежда кучето е подушило нещо не наред, – каза възрастен мъж.

– А тази от къде се е взела? Не я познаваме! – обади се грубо един младеж.

– За да се отърве от ноктите и челюстите на кучето, тази е взривила експлозивите, които са се намирали под роклята ѝ, – констатира полицай, кой веднага след сигнала се бе появил на местопроизшествието.

– Благодарение на него сме живи, горкото – поклати глава възрастна жена, която гледаше окървавения труп на кучето.

– Нали многонационалните сили изгониха ислямските екстремисти? – попита загрижен мъж на средна възраст.

– Да, но те продължават да нападат хората с помощта на атентатори самоубийци, – уточни друг.

Сватба, която щеше да се превърне в кървава драма, бе спасена от едно куче.

Присъстващите признаха кучето за герой и го погребаха с почести.