Бе пазарен ден. Сергиите бяха отрупани с плодове зеленчуци, дрехи, обувки и всичко онова, от което се нуждаеше някой.

Невена идваше на пазара с колело. На багажника ѝ имаше касетка, която тя пълнеше догоре. Налагаше се понякога да завързва товара си с ластици, които завършваха с телени куки за захващане.

Днес ѝ помагаше един от продавачите да си завърже на багажника торбите, които стърчаха от касетката.

Човекът понечи да върже ластиците успоредно, но Невена го поправи:

– По-добре на кръст. Няма по-сигурно от него.

Дочу я баба Дона и извика:

– Стигнем ли до там … – и размаха дясната си ръка.

Тя имаше предвид, че стигнем ли кръста, в случая гроба, всичко е свършено.

Невена се засмя и каза:

– Кръстът не е краят, а началото.

Баба Дона се сви и бързо напусна полесражението. Намериха се хора да попитат:

– Как кръста е началото?

– Какво започва с кръста?

Тогава на Невена се отвори врата да каже някоя дума, за Този, Който ни бе заместил на кръста. И не само това, а че Същият ни предлага вечен живот, който не свършва като този тук на земята.

Утрото бе мрачно и потискащо. Хората, едни забързани, други притиснати от очакването на ежедневните предизвикателства, изглеждаха като сенки в стелещата се мъгла.

По чия приумица толкова рано на една сергия бяха подредени зеленчуци и плодове, които бяха в дисонанс с всичко наоколо. Те имаха свеж вид. Бяха подредени с майсторство, сякаш не груби човешки  ръце бяха действала на сергията, а четката на незнаен художник.

Истинският „художник“ на това плодово зеленчуково творение бе Милен. Младо и стройно момче, което учеше, а на сергията изкарваше по някой лев.

До сергията се кипреше малко магазинче за закуски. Отзад зад него в малка пристройка приготвяха закуските на място.

Хората привлечени от аромата на току що опечено тесто, се отбиваха и най-често си купуваха банички.

Една възрастна жена приседна на близката пейка и заръфа топлата баница, от която се вдигаше пара. Изненадано присви устни и разтвори топлите кори на баницата.

– Но тук няма сирене, – възкликна жената. – Каква е тази баница?

Милен видя разочарованието на жената и ѝ се усмихна.

– Ама, вие, не си ли взехте сиренцето? – попита я той.

– Какво сиренце? – подскочи жената.

– Към всяка баничка дават пакетче със сирене, – осведоми я сериозно Милен.

– А така ли? А защо никой не ми каза?

И възрастната жена тръгна към жената, която продаваше закуските.

– Защо не сте ми дали сиренцето? – попи тя продавачката.

– Какво сиренце? – изненадано я изгледа жената зад остъкленото прозорче.

– Давали сте допълнително сирене към баничките, – обясни жената.

Продавачката отвори вратата на магазинчето и се провикна:

– Милене, не се шегувай с клиентите ми!

– А вие по-малко пестете сиренцето, – засмя се младежа. – Хората вместо баница, ядат само препечено тесто.

Продавачката се закани с пръст на Милен, а на възрастната жена подаде нова баничка, в която сиренето се забелязваше.

Денят беше хубав. Слънцето не беше много силно, а това предразполагаше за разходка. Милена реши да излезе и да се завърти край пазара.

Хората минаваха и оглеждаха плодовете и зеленчуците, но погледа на Милена бе насочен към цветята. Тя много ги обичаше.

Целия и дом бе изпълнен с какви ли не цветове жълти, червени, оранжеви, лилави, …. Мирисът им се разнасяше из всички стаи. Балкона си бе превърнала в малка цветна градинка.

Милена приближи към няколкото сергии с цветя, семена и луковици предназначени за отглеждане на любимите ѝ растения.

Растението в саксията имаше само две хилави листенца, Но Милена не откъсваше поглед от него.

– Ще го вземете ли? – попита я продавача.

„Не е ли по-добре да си намеря нещо по свежо? – помисли си Милена. – Но като си помисля, в кухнята имам едно малко местенце, в което тази саксия би се побрала идеално“.

Накрая се реши и го купи.

На усмихнатия продавач, който се бе отървал толкова лесно от това невзрачно растения, тя каза:

– Дори и да умре, нищо няма да загубя.

Минаха няколко месеца. На растението се появи едно листенце, а след това и още едно. Докоснато от слънчевата светлина и редовно поливано с вода, цветето започна да се съвзема.

Сега вече Милена често поглеждаше към него и се любуваше на красивите му цветове. Един ден като го гледаше, се замисли и си каза:

– Колко прибързано си правя изводи и за цветята, и за хората….

Самата тя бе казвал много пъти пред други хора, за други, които не ѝ вдъхваха доверие:

– О, на това момиче не може да се разчита. Виж само колко татуировки има върху себе си.

– Това момче няма никакъв шанс, като знам от какво семейство произхожда.

– Този човек не бива да назначен на тази длъжност, той е бил в затвора….

Милена разбираше колко пъти бе бъркала, като съдеше хората, вместо да им  помага да почувстват Божията любов, милост и грижа.

Бог бе докоснал сърцето ѝ и нещо се бе променило в нея. От сега нататък тя щеше да гледа на хората през Божиите очи.

В Тайланд гастрономите се чувстват като у дома си, защото местните пазари, уличните сергии и нощните пазари са винаги пълни с прясна продукция.

Някои тайландски ястия могат да ни изглеждат някак странни, меко казано, но явно трябва да се изпробват преди да се каже нещо.

Някои от тях са полезни за здравето.

Яйцата на мравките са кисели, за това предават на супата оригинален и необичаен вкус.

В Тайланд яйца на мравки се добавят във супи от треви и омлети.

Тези яйца са богати на протеини, ниско калорични са и имат ниско съдържание на мазнини. Обикновено се използват за лечение на диария.

Щом Атанас приближи желязната порта, песовете скочиха към него. Той инстинктивно се отдръпна и започна да вика:

– Кольо! Кольо! ….

От долу се зададе яката фугира на Николай. По лицето му се разля усмивка. Усмири кучетата и подкани:

– Влизай….

Слънцето силно прежуряше. Николай придърпа към масата от вън един голям чадър и покани Атанас да седне. След това се залови да прави кафе.

Атанас и Николай отдавна не се бяха виждали. Последния път беше преди три години.

– Вече се диша по-леко, – заоглежда се под чадъра Атанас.

– От рая сме много далече, – пошегува се Николай. – Веднъж счупи ли се стомната, иди че я лепи ….

– Важното е да се движим напред и да не се обръщаме назад, – философски заключи Атанас.

– Животът така яко ни е яхнал, че всеки търси начин как да оцелее, – махна с ръка Николай.

– Само да оцелее ли? – Атанас погледна Николай в очите.

– Е, трябва и някой лев да изкара отгоре. Видя ли, градът ни е заприличал на панаир, всеки втори човек е отворил сергия или малко магазинче.

– Това е част от общия хаос на пазарната икономика, – отсече Атанас. – Надявам се да не продължи много.

– Сигурен ли си в това? – недоверчиво откликна Николай.

– Да, – каза Атанас като се настани по удобно на дървената пейка. – Нали в Народното събрание се гласуват закони, чрез които бавно, но сигурно ще се въведе ред.

– Колелото така се е завъртяло, че ….

– Са ни нужни години, – Атанас довърши думите на Николай, – Вярно е. Но всеки трябва да помогне с нещо в този труден процес, а не да стои и да чака наготово.

– Аз не чакам, работя, – недоволно извика Николай.

– Би ли дал пари за едно добро дело в града ни, – атакува го директно Атанас. – Навярно си чул за паметника, който искаме да издигнем на площада.

Николай още като видя Атанас се досети за какво е дошъл, но реши още от началото Атанас да си каже думата.

– Майка ми е тежко болна, онзи ден я откарах в болницата, – започна да се оправдава Николай. – Всеки ден съм там. Ходя купувам лекарства, памперси, … А всичко е толкова скъпо. Дъщерите и зетьовете останаха без работа. Скоро търсех пари да ремонтирам тази стара съборетина ….

– Виждали са те с онзи пикап, – посочи с ръка към колата Атанас, – да продаваш бензин със зет си Манол.

– Хората ако могат и в една капка вода ще ме удавят, – намръщи се Николай. – От трима съм взел заем. Щом трябва за паметника ще потърся още…..

Атанас познаваше приятеля си още от училище. И тогава си бе още стиснат. Станеше ли дума за даване, все си намираше оправдание. Такъв си и бе останал.