Изследователите открили, че октопода и сепията променят собствената си РНК самостоятелно, за да се адаптира по-добре към условията, които ги заобикалят.

Учените са открили, че калмари и октоподи имат невероятни способности. Оказва се, че тези животни могат да правят промени в собствена си РНК.

Промяната на живите организми се случват постоянно, въпреки че не можем да го видим наяве.

По-голямата част от животните имат спонтанни мутации в ДНК, които определят тяхното по-нататъшно развитие.

В същото време, калмари и октоподи относно си развитието са разработили много интересен механизъм. Тези същества са в състояние да променят целенасочено РНК, с цел по-добре да се адаптират към околната среда.

Такива „модификации“ въздействат на изработването на протеини, което помага на организма да се приспособи към съществуващите условия, без да се прибягва до мутация в генома.

Още през 2015 г. учените са установили, че калмари могат да редактират до 60% от РНК на нервната си система, опитвайки се по-добре да се адаптират към променящите се температури.

Сега анализът на хиляди РНК проби е показал, че подобен капацитет има в октопода и сепията – мекотели, които живеят предимно в топлите морета в близост до брега.

Това е само първият етап от изследването. В бъдеще учените ще се опитат да създадат генетични модели и да разберат с тяхна помощ ставащото изменение в организма на октоподите и сепиите, също ще изяснят и какво ги предизвиква.

Бяха изпаднали в трудна ситуация, но поне в началото не се отчайваха. Очакваха помощ отвън. Тъй като бяха събрани от съдбата, Даниела и Марко можеха да се опознаят по-добре, като всеки разкаже нещо за себе си.
– Разкажи ми за твоята работа – каза Марко.
Лицето на Даниела се озари. Тя сякаш забрави къде се намират.
– Занимавам се с изучаването на тип безгръбначни животни, наречени мешести. Този тип включва един подтип, известен като медуза. Повечето хора смятат медузите за скучни.
– Аз пък мисля, че са много интересни – каза Марко. – Веднъж бях ужилен от португалска фрегата. Срещата беше изключително болезнена.
– Фрегатата не е точно медуза, а по-скоро колония от множество организми, живеещи в симбиоза. По пипалата си имат хиляди капсули, пълни с отрова. Дължината на едно пипало може да стигне до 20 метра. Но размерът не винаги е най-важното. Имаш късмет, че не си срещнал малка морска оса. Ужилването на това създание може да те прати в моргата, – засмя се Даниела.
– Тогава изобщо не изглеждах като късметлия, – каза Марко.
Той си спомни парещата болка, но за да прогони тези мисли тръсна глава и попита:
– Какво точно изследваш на тези медузи?
– В лабораторията се занимаваме с изследвания свързани с океанската биомедицина. Смятам, че океанът скоро ще стане основен източник на химически съединения за фармацевтиката.
– И ще измести, това, което имаме в наличност сега? – Марко разпери невярващо ръце.
– Океанът ще надмине всичко, което е било открито до сега, – натърти Даниела.
Марко поклати недоверчиво глава.
– Между сушата и морето има повече прилики, отколкото разлики, – започна да обяснява Даниела. – Да вземем например курарето. Индианците от Амазонка са го използвали като парализираща отрова, с която са мажели върховете на стрелите си, но свойството му да отпуска мускулите го направи полезно лекарство.
– Виждаш ли същия потенциал и при медузите?
– Не само при тях. Има и други привидно прости създания със сложни системи за хранене и защита като сепии, октоподи, охлюви ….
– И какво точно правите сега в Тихия океан?
Това бе таен проект и на нея ѝ бе забранено да споделя каквато и да е информация за него. За да отклони вниманието му, Даниела попита:
– Наистина ли мислиш, че ще дойдат да ни спасят?
– Убеден съм, екипът ни винаги е действал така, че да измъкне хората, които са попаднали в затруднена ситуация, – убедено каза Марко.
Въпреки, че убеждаваше Даниела, Марко знаеше, че спасяването им е доста проблематично. Пестенето на кислород само щеше да забави неизбежното.
Марко погледна към екрана, оставаше им въздух за по-малко от два часа.
Застоялият въздух започна да ги замайва. Марко затвори очи и се опита да не мисли за намаляващите запаси от кислород.
Даниела се бе отпуснала до него. Изглежда беше загубила съзнание.
И когато Марко усети, че става още по сънлив и губи представа за нещата наоколо, си каза: „Това е краят, няма да могат да дойдат на вр….“ , се чу мощно раздвижване на водата.
Няколко ръце грабнаха отпуснатите тела и ги измъкнаха нагоре …..

Васко завъртя  кормилото. Китът и лодката се разминаха само на няколко метра. Животното се опита да се обърне, но бе много бавно и за момент показа незащитената си страна.

Румен не се забави и със всичка сила заби копие в кита и започна да го върти, докато навлезе дълбоко в плътта на животното. След това извика на мъжете в лодката да сменят посоката, но те закъсняха.

Огромното животно се загърчи, обърна се и захапа лодката по средата. Мъжете в лодката се уплашиха, запрепъваха се един в друг, като всеки се опитваше да избегне зъбите на кита.

Животното разтресе цялата лодка, после отвори челюстите си и лодката се плъзна по водата. След като се отдалечи на няколко метра, китът удари с опашка по водата. Фонтан от кървава пяна бликна от ноздрите му.

Копието бе изпълнило смъртоносната си задача. Китът се мяташе още няколко минути във водата и потъна. След него остана само едно голямо кърваво петно.

Мъжете започнаха да запушват пробойните в лодката с парчета от дрехите си. Лодката едва се крепеше на повърхността. Скоро след това тялото на кита изплува на повърхността.

– Браво, – извика възторжено Васко, – видяхме му сметката. Всички добре ли са?

– Не, – каза Павел с тревога в глас. – Атанас го няма.

Големият кораб приближаваше, за да ги прибере на борда. Моряците внимателно огледаха водите наоколо, но от Атанас нямаше и следа.

– Къде е Атанас? – попита капитана, когато мъжете от лодката се качиха на кораба.

– Падна зад борда, когато китът ни нападна, – сведе глава Спас.

Очите на капитана  се изпълниха с тъга. Какво да се прави, смъртта беше близък спътник на китоловците.

Капитанът нареди на моряците да издърпат тялото на кита и да го сложат успоредно на десният борд на кораба. С няколко куки моряците завъртяха мъртвото животно, а след това с въжета го изправиха вертикално

Отрязаха главата и започнаха да нарязват китовата мас. С голяма кука извадиха вътрешностите на кита и ги  разпростряха на палубата.. Щяха да ги претърсят за амбра, ценна съставка за парфюмите, която се отделя в стомаха ма китовете.

Нещо се движеше в огромния стомах на животното. Павел предположи:

– Сигурно  е сепия, любимата храна на кашалотите.

Но когато разряза с нож стомаха на кита, отвътре се показа човешки крак.

Павел разтвори нетърпеливо стомаха. Пред удивените очи на мъжете се показа мъж, който се бе присвил. Двама от моряците хванаха човека за краката и го изтеглиха на палубата.

Главата на мъжът бе покрита с непрозрачна, лепкава слуз. Павел взе една кофа с вода и я плисна  върху непознатият.

– Но това е Атанас? – извика Румен.

– Господи, досега не съм виждал такова нещо, – измърмори уплашено Васко.

Красивият двадесетгодишен Атанас  се бе превърнал в побелял старец. Кожата му бе станала бяла. Ръцете и лицето му се бяха сбръчкали, сякаш няколко дни е бил във водата. Косите му  приличаха на тънки нишки.

Атанас гореше и непрекъснато бълнуваше. Увиха го с мокри кърпи, за да спадне температурата и лекарят на кораба му даде някакво лекарство. След това той се успокои и спа повече от 24 часа.

След две седмици Атанас напълно се възстанови, но изглеждаше като осемдесет годишен старец. Всички на кораба започнаха да го наричат Йона, сравнявайки го с библейския герой, който бе погълнат от морско чудовище.

Охтоподите, сепиите и другите им роднини имат рядко удивителни приспособления, но нищо по-поразително няма от кожата им.
Повечето от нас знаят, че тези същества могат да променят мигновено окраската си, за да се слеят с околната среда. Те могат не само да изменят цвета на кожата си, но също да имитират текстурите и рисунките върху нея.
Никои други създания на земята не могат да се похвалят с такава изключителна способност, да играят на криеница с околните. Те буквално изчезва, слива се с фона и учените нямат ни най-малка представа за това, как  го правят. Естествено, учените са успели да разкрият тайната на основните процеси за това как те физически променят цвята и формата, но това не е всичко.
Основният въпрос е как главоноги получите подробна информация за тяхната околна среда, за да се слеят с нея. Особено като се има предвид факта, че те не могат да различават цветовете.
Едно ново проучване е довело до откриването на забележителен факт. Главоноги вероятно виждат с кожата си!
Опсин е белтък, използван за фоторецепции, той се намира при тези, които имат очи. От крави и плодови мухи до медузи и хората – всички ние виждаме благодарение на опсин. В очите на сепията опсин, разбира се, също има, но такъв е намерен и в кожата.
Притежаването на светлочувствителни клетки в тялото може да обясни начина, по който тези същества се сливат с околната среда. Ако те могат да видите всичко, което ги заобикаля, те могат лесно да имитират шарките и цветовете.
И без значение колко невероятно изглежда сепиите, те не са единствените същества, които могат да видят с цялото си тяло. Морски таралежи също имат тази способност. Някои учени смятат, че морските таралежи могат да възприемат изображения с фоточувствителен опсин, покриващи телата им, въпреки че те практически нямат мозък.