Двете близначки Ева и Мириам бяха набутани в една кола и ги изпратиха в Аушвиц. Двете момичета повече не видяха семейството си, защото то бе откарано в друг лагер.

Близначките още първия ден попаднаха в лапите на д-р Менгеле, известен като „Ангелът на смъртта“. Въпреки всичко те оцеляха.

Години по-късно Ева получи писмо, в което се казваше:

„Аз съм внук на д-р Менгеле. Отвратен съм от действията на дядо ми. ….. Бихте ли ме приели за свой внук?“

Двамата се срещнаха.

Ева се съгласи да ѝ стане внук.

След няколко дни „новата баба“ сподели с близначката си случилото се и ѝ каза:

– Гордея се, че съм му баба. Обичам го. Обожавам го. Той имаше нужда от семейна любов, която никога не е получавал.

– Да, но той е скъсал всяка връзка със семейството си …, – възрази Мириам.

– Вярвам, – заяви твърдо Ева, – че един ден ще намери сили да им прости, както и аз съм го направила.

Валери току що пристигна в селото и започна да подрежда нещата си.

Дотичаха селските деца и започнаха да го разпитват за вещите му.

Той започна да не отговаря всеки път, но това не помогна.

– Какво да ги правя? – запита се Валери. – Да млъкна нацяло е глупаво, но да обслужвам скуката на тези безделници също не е добро.

Изведнъж го осени гениална идея и той се обърна към децата:

– Моите отговори не са безплатни …

– Колко струват? – бързо го прекъсна едно дребно хлапе.

– За всеки отговор петнадесет клякания.

– Какво е това? – попита тъмнокос малко по-едър от другите момчета.

– Ето така, – показа Валери и приклекна няколко пъти.

Веднага последва въпрос:

– Колата ви с какво гориво работи?

Детето приклекна искания брой пъти, Валери му се усмихна и отговори:

– Браво, сега мога да ти кажа. Колата работи на дизелово гориво. Друго да питате?

Внезапно въпросите секнаха.

Детското любопитство е голямо, то е показател за здравето и жизнеността на детето. То трябва да се развива това, но е необходимо да се работи в правилната посока и да няма негативни последици.

Използвайки любопитството си, детето привлича постоянно внимание към себе си. То насочва всички към себе си, отвлича възрастни от собствените им дела и се превръща в център на семейството.

Ако децата задават въпроси, възрастния решава дали да отговори или да се пошегува, но ако продължават да досаждат, трябва да се определи цена за всеки отговор, както бе направено в случая.

Не е ли страхотно, поне имаха малко упражнения?!

Вики с нетърпение очакваше първата си рожба, но претърпя спонтанен аборт.

Тя бе купувала с толкова любов и нежност всичко за бъдещото си дете, че сега гледайки на всичко това ѝ се искаше да вика, да плаче и ридае.

Изведнъж тя се сети за многодетното семейство на Петър и Мария. Скоро се бяха сдобили с ново чедо.

– Ще им подаря всичко, – каза си Вики, – поне тяхното малко бебе да се почувства в по-добри условия.

Мария и Петър бяха много благодарни за този неочакван дар.

Когато разбраха, за болката на Вики, те решиха да я зарадват.

Петър бе дърводелец и то доста добър.

Мария предложи:

– Защо не направиш от детското легло, което Вики ни подари, удобен стол за нея.

Седмица по-късно Петър ѝ връчи подаръка.

Вики просълзена каза:

– Има добри хора …

И се разрида.

– И ти се една от тях, – добави Мария.

Двете се прегърнаха и Вики се усмихна. Това скоро не ѝ се бе случвало.

Бог чрез нас може да трансформира скръбта на някой друг в радост. Той чрез действията ни разкрива добротата и съпричастността Си в болката на пострадалия.

В семейството на Мони буквално закъсаха. Парите не стигаха.

Мони трябваше да поеме своя дял от това трудно положение. Намери си работа и започна.

Той работи три години, преди да продължи образованието си.

На работното си място Мони често си мечтаеше:

– И като завърша, ще постъпя в колеж. Ще запиша право, ще работя това, което ми харесва и ще подпомагам семейството си.

Уви, събитията за него не се развиха така, както очакваше.

Работата му в книжарницата, където бе почнал работа, често го обезкуражаваше.

Беше му тъжно:

– Нима ще се разделя с мечтите и надеждите си?

Мони искаше това, което научаваше в работата си, да може да използва в живота си.

Не бе се отказал от мисълта да подпомага семейството си, но сега се появи и друга нужда и той трябваше да се включи.

– Ще помогна на брат ми да учи, – решително каза Мони на себе си.

Един ден Божият Дух проговори в сърцето му:

– Да служиш на Бога е дар, който ти предоставя специална възможност.

От тогава Мони започна да благодари на Господа за всеки предоставен му удобен случай.

Той осъзнаваше, че не случайно е почнал работа именно в тази книжарница. Там Мони служеше на Бога.

Дядо Никола бе навел бялата си глава и разказваше на внуците си:

– Когато бях по-млад, мислех, че трябва да върша всичко сам.

– Че с кого друг? – попита бързо Момчил.

– Вярвах, че чуждата помощ ще донесе слава на човека, а не на Бога, – продължи старецът.

– Като помагам на другите, не прославям ли Господа? – обади се малката Нели.

Дядо Никола се усмихна, погали по главата малкото момиченце и добави:

– С годините осъзнах, че Господ ме е създал и поставил сред хора от семейство, приятелите и обществото, защото се нуждая от тях.

Децата го гледаха със зяпнали уста, а той продължи да споделя опита си:

– Разбрах, че като приемам помощ, признавам, че сам не мога да се справя. Нуждаех се от Бог и тези, които са около мен.

– Всички се нуждаем от Господа, – каза Камен.

– А чрез нас той помага на другите, – подскочи весело от мястото си Весела.

– Така е, – съгласи се старецът. – През годините съм виждал Бог да действа в живота ми чрез прегръдка на приятел. Понякога нуждите ми са били посрещани от хора, които най-малко съм очаквал. Утешавала ме е добротата на някой непознат.

– Колко интересни неща разказваш, – възкликна Теодор.

– Неведоми са Божите пътища, – въздъхна дълбоко старецът.

Господ често ни протяга ръка чрез нашето семейство или обкръжение.

Добре е да молим за помощ, както и да помагаме на тези около нас.

Когато правим това, ние участваме в Божите чудеса.