Има само един начин, по които можем да служите на Бога – като служим на другите хора. Всеки път, когато използваме нашите таланти, време, енергия и ресурси, за да помогнем на други хора казваме, че служим.
Тъй като ние сме едно семейство с останалите християни, Бог иска да се разбираме с останалите вярващи, като в семейство. Той иска да се научим да се разбираме едни с други, без да се караме или нараняваме.
Ние се нуждаем един от друг, за да си помагаме. Никой не разполага с всички таланти. Никой няма всички дарби. Бог е направил това умишлено, за да се нуждаем един от друг.
Работа в екип умножава ефективност.
Бог иска да ни използва по начини, които никога не сме очаквали. Можем да имаме по нещо, но не разполагаме с достатъчно. Ето защо имате нужда от други хора в живота си. Бог иска да работим в екип и да си помагаме взаимно.
Ние се чувстваме живи, когато сме част от екип, който работи за изграждането на Божието царство. Отборите ни накара да се доближи един до друг, с цел да свършим повече работа и да се подкрепяме.
Най-бързият начин да расте една малка група, е хората в нея да служат заедно. Когато се събираме с обща цел, можем да постигнем много повече.

Вечерта беше изпълнена с тъга и болка. Даниела пак бе останала сама, но този път реши да се обади на приятелката си. Когато ѝ звънна, Зоя веднага се съгласи.

Двете се събраха в кухнята на Даниела. Като домакиня тя предложи на Зоя кафе и сладки, които бе пекла през деня.

– Изглеждаш ми доста весела, да не си се влюбила?

Даниела се изсмя тъжно.

– Дали съм лудо влюбена? Не. Нали ме познаваш, как бих могла да го направя?

– Изобщо ли? – недоверчиво попита Зоя.

– Ники е мой съпруг – отвърна Даниела, което не бе отговор на въпроса. – Не го мразя, може би трябвало, но той си има и добри страни. Грижи се за семейството, интелигентен и чаровен е, когато поиска.

– Предполагам, че все още обичаш тези негови качества, – реши да я подразни Зоя.

– Е, поне ги ценя, – смръщи вежди Даниела. – Без тях щях да го напусне още преди години.

– Той е красив мъж и го знае – натърти Зоя. – Харесва му вниманието на жените.

– Така е.

– Верен ли ти е?

Даниела отклони очите си от питащия поглед на Зоя и приятелката ѝ разбра. Това бе по-ясно и от отговор.

– Въпреки това ми изглеждаш спокойна, – каза Зоя и Даниела се засмя смутено.

– Сега може би така ти се вижда, но не винаги е било така. – Даниела погледна към прозореца и се върна назад в спомените си. – Мнохо плачех. Бях разтроена. Чувствах се използвана и непотребна.

– Още ли се чувстваш така?

Последва кратко мълчание.

– Понякога се питам дали, ако бях малко по-сексапилна, по-отворена и дори нахална, щеше да се чувства задоволен у дома?

– Някои мъже постоянно търсят нови завоевания, това е в кръвта им, – отбеляза Зоя.

– Така каза и психоложката. Даваше ми подходящ съвет, но в крайна сметка не можеше да направи нищо повече. Семейната терапия бе необходима, но Ники отказваше.

– Да не би да се е страхувал?

Даниела вдигна очи към тавана.

– Може би.

– Още ли го обичаш?

– Не. Тези негови краткотрайни връзки…..

– Казвала ли си му за това открито?

Даниела леко се усмихна. Откритата конфронтация бе нещо, което цял живот бе отбягвала.

– Знае, че го подозирам, – махна с ръка Даниела. – Веднъж в къщи пристигна букет цветя с картичка от него, адресирана до друга жена. Когато го попитах каза, че тя напуснала работата си при тях, затова ѝ бил изпратил цветята, но аз не съм глупава. Проверих списъка на служителите в кантората му. Там я нямаше. Друг път ми се обади една жена. Тъкмо бе скъсал с нея и тя се чувстваше достатъчно наранена, искаше да му отмъсти. Решила, че най-лесно ще го направи, като се обади на съпругата му и разкаже всичко.

– Как обясни това Ники?

– Твърдеше, че била клиентка, която не останала доволна от работата му, затова се опитвала да му създава неприятности. Наистина му беше клиентка. Това беше вярно. За останалото не знам.

– Защо си останала с него? – попита Зоя.

Даниела наведе глава и много тихо каза.

– Финансовата сигурност. Цели двайсет години Ники е бил моята основна работа. Това е кариерата ми. Да чистя, готвя, да подреждам дрехите му …..

Клен или Явор – Acer е род дървета и храсти, принадлежащи към семейство Яворови. В България са познати пет основни разновидности на клена. Според една теория латинското име на рода идва от acris – остър, заради твърдостта на дървесината, използвана в миналото за изработване на копия.
Кората, крилатките, клоните, плодчетата и дървесината съдържат главно дъбилни вещества — най-много в клоните, а най-малко в крилатките. През периода на своето биологично развитие зелените листа съдържат ксантофил, неоксантин, каротин, виолаксантин, значително количество витамин С и други.
Свежият сок на растенията съдържа захари, а семената – мазно масло.
Освен че е красиво декоративно растение, клен също така и е изключително полезен. Той има пикочогонно, болкоуспокояващо и тонизиращо действие. Използва се успешно като затягащо средство, против повръщане, при жълтеница, за лечение на бъбречни камъни, срещу подагра и рани.
От захарния клен, който расте само в Северна Америка, се получава прочутият кленов сироп, който е чудесна алтернатива на захарта. Кленовият сироп също така е много хранителен, пречистващ и полезен, успешно се прилага в диетата дори и на диабетици.
Кленът премахва нервното напрежение и агресията.
Кора от млади клонки се употребява в нашата народна медицина, с изключение на ясеноподобния клен, като пикочогонно и затягащо средство, и против диария.
Приготвяне запарка: От 10 г ситно счукани сухи кори се заливат с 500 мл вряща вода. Прецежда се изстиналата запарка и се приема по 1 супена лъжица 3 пъти на ден. Същият извлек се употребява и външно при косопад.
Освен това отварата от млади клонки и листа от клен – Acer tataricum се употребява в нашата народна медицина при възпаление на очите във вид на компреси.
В народната медицина сладкият сок се използва като храна, за усилване, особено за младите организми.
Сокът, изтичащ от стъблата на клена, се събира, прецежда и сгъстява.

Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

Вчера Невяна нямаше никаква представа за съществуването на Ана. И нямаше да разбере ако Ана не се беше появила на тържеството им.

Ана не беше отмъстителна, макар да беше заплашила Данчо:

– Ще кажа на Невяна как я лъжеш и ѝ изневеряваш с мен.

Ана съвсем нямаше намерени  да го прави, колкото и невероятно да звучеше, тя съчувстваше на Невяна. Но същевременно я презираше, защото беше зависима от съпруга си, послушна и изпълнителна.

– Тези жени наивно вярват на съпрузите си, – каза Ана на една от своите приятелки. – Приемат да са зависими от тях и доброволно се принизяват. Те са като държанки без капка кураж, амбиции и самоуважение. Нямам намерение да ставам такава.

Ана искаше сама да постигне нещо в живота, не някой да я влачи против желанието ѝ и да задоволява сексуалните му прищевки.

Приятелката на Ана бе защитила веднъж жените от сорта на Невяна:

– Знаеш ли каква чудовищна цена плащат за това. Такива жени заслужават нещо по-добро, а не мъж, който да ги мами.

Ана презираше Данчо за това, което правеше с Невяна:

– Той е изманик и престъпник, който си играе с щастието и любовта на съпругата и децата си. Той е като някакво ненаситно животно, което посяга до всичко, което желае или може да се докопа. Данчо заслужава наказание.

Когато се появи на тържеството им, Ана осъзна, че наказва Невяна, а не Данчо. И въпреки всичко Ана искаше Данчо да се почувства застрашен, уплашен и измъчен, не от злобната му любовница, в която Ана се бе превърнала за него, а в жесток съдия на делата му.

Доставяше ѝ удоволствие да се наслади поне малко на мъчението му, но сгреши. Нарани Невяна, децата му и разби илюзията за щастие, в едно семейство.