Джовани да Велита бе богат почитател на Францис от Асиз. Той бе построил груба обител за францисканците в Гречо, Италия. Простотата ѝ подхождаше много на Франсис. Той никога не бе искал нещо разкошно.

Гречо беше очарователен, а скитът гледаше към долина с изглед към далечни планини. Построен бе пред няколко пещери с гори отгоре и отдолу.

Франциск покани своите съседи селяни и всички близки монаси да се присъединят към него за литургията на Бъдни вечер тук.

Те дойдоха с факли в ръце, пееха рождественски химни.

Едва когато се изкачиха по стръмните пътеки, научиха:

– По молба на Франциск Джовани е осигурил ясли в една от пещерите. Около нея имало вол и магаре, с мъж и жена в костюми, които представляваха Йосиф и Мария, и восъчна кукла за Христос.

Когато всички се събраха, Франциск изпя евангелския разказ за раждането на Христос.

След това той изнесе проповед, припомняйки събитията, случили се преди дванадесет века в Юдея.

Накрая заяви на своите слушатели:

– Животът ви ще се промени, ако положите вярата си в Христос, бебето от Витлеем.

Мнозина бяха трогнати от неговия преразказ на тези събития. Още повече от подреждането на хора и животни, което придаваше правдоподобност на старата история.

Това бе една запомняща се Бъдни вечер за всички присъстващи – възрастни и деца.

Хората се покланяха на светлината на лампата, припомняйки раждането на Христос.

Франциск остана да бди с Джовани над яслите цяла нощ.

Днес живите ясли са доста често срещани, но тази на Франсис изглежда е била първата. За нея той трябваше да получи разрешение от папата за подредбата, за да не бъде обвинен, че приема с лека ръка историята за раждането на Христос.

Това бе доста отдалечено село и най-лошото бе, че до него се достига по път осеян с дупки.

Хората от там настоятелно умоляваха властите:

– Ремонтирайте единствения път до селото ни.

И молбите им скоро бяха чути.

Изпълнителите на ремонта се хвалеха:

– Използвали сме най-новите немски технологии.

Но радостта на селяните, че се появи гладък асфалт вместо осеяния с дупки път, не трая дълго.

Те скоро откриха лъжата на тези, които бяха извършили ремонта.

Върху дупките бе сложено платно като килим, а отгоре му бе поставен тънък слой асфалт.

За хората от селото не беше трудно да вдигнат това така наречено „асфалтово“ пътно платно с голи ръце.

Измамени, те поискаха наказание на всички виновни за фалшификацията и настояха за нов ремонт.

Явно е, че асфалтовият им килим няма да издържи дълго.

Недалеч от селото растеше свещено дърво, което се почиташе от много селяни. Имаше човек на име Никола, който водеше борба с това идолопоклонство.

Но каквото и да правеше, селяните все пак отиваха до дървото и извършваха там своите ритуали.

Един ден Никола не се сдържа, взе брадвата и отиде при дървото, за да го отсече.

Преди да замахне, пред него се изпречи дявола и каза:

– Не докосвай това дърво, ще ти дам откуп за него.

Никола отказа. Двамата се погледнаха остро. От дума на дума стигнаха до бой.

Никола успя бързо да хвърли на земята врага си и му изви ръцете.

Дяволът се замоли:

– Пощади ме и не отсичай дървото, ще ти дам голям откуп.

Първоначално Никола отказа, но дяволът продължи да го убеждава:

– Представи си, събуждаш се сутрин. Бъркаш под възглавницата и вадиш една златна монета.

Предложението звучеше доста съблазнително и Никола не устоя, съгласи се.

И освободи дяволът.

Първите три дни Никола намираше по една монета под възглавницата, но през следващите дни не се появи нито една.

Той се ядоса, грабна брадвата и отиде до дървото.

И отново се сби с дявола, но този път бе надвит и брадвата му бе отнета.

Никола бе изумен:

– Преди те победих толкова лесно, а сега …. какво стана?

Дяволът се ухили:

– Преди се бореше за идеята, а днес за пари.

Началото на 19 век бе време обхванато от революционни идеи и свободолюбиви мисли. Иван Ворошилов бе помещик в К. губерния. Той много обичаше френската литература и възприемаше свободолюбивите ѝ идеи.

Но това не бе достатъчно за Иван. Той се стараеше да ги внуши на семейството си и крепостните си селяни.

Веднъж бе тръгнал на път с много пари. Същия ден бе убит и ограбен от кочияша си и приятеля му. Двамата злосторници инсценираха злополука.

Полицаите, които разследваха смъртта на Ворошилов, приеха набързо, че това е нещастен случай.

Минаха пет години от тогава. Кочияша Симеон изповяда пред свещеника:
– Голям грах сторих, отче, убих господаря си, а след това замаскирах следите и всички останаха с убеждението, че е станала злополука. Но аз не мога да живея повече с тази вина…

И Симеон се предаде в полицията.

Там  го разпитваха:

– Щом господарят ти се е отнасял толкова добре към теб, защо му отне живота и го ограби?

– Господарят ни изкушаваше, – отговори Симеон. – Казваше ни, че няма Бог, че в отвъдното нищо няма да се случи и че само глупаците се страхуват от Божието наказание. Твърдеше, че няма съвест, че това било измислица на поповете. Тогава решихме, че може би господарят ни е прав.

– Но каква връзка има това с убийството и ограбването на господаря ви? – попита го разпитващия.

– Как да няма?! Решихме, че щом няма да ни наказват на оня свят, тук можем да си правим каквото искаме.

– Добре, а защо реши да си признаеш?

– Каквото и да ни бе говорил господаря, все пак съвестта започна да ме измъчва. И си казах: „Щом има съвест, значи има и ад“. Но аз живеех вече в него. И за да изляза от ада реших да си призная престъплението.

Обикновено се смята, че жителите на западните държави, освободени от съветската армия от фашистите, са неизказано радостни от спасението им от хитлеристите. Но такива ярки настроения не са царували навсякъде.

Според спомените на поета фронтовак Дейвид Самойлов, в източната част на Полша жителите гледали съветските войници с „предпазливост и полувраждебно“. При възможност се стараели да се обогатят от красноармейците.

Съветските жени не ходели сами на улиците на полските градове, за да не се натъкнат на неприятности.

В Унгария местното население много често нанасяло на съветските военнослужещи коварни удари в гръб.

Както си спомня ветеранът от Великата Отечествена война поетът Борис Слуцкий съветските пияните войници и офицери унгарските селяни ги отмъквали един по един и ги удавяли в силажните ями.