Най-големият хонорар на Шуберт едва стигал, за да изплати дълговете си и да живее няколко седмици.

Имуществото на композитора, описано след смъртта му, се побрало в четири изречения:

3 вечерни фрака, 3 палта, 10 панталона, 9 жилетки.
1 шапка, 5 чифта обувки, два чифта ботуши.
4 ризи, 9 шалове, 13 чифта чорапи, 1 лист, 2 покривки.
1 матрак, 1 възглавница, 1 одеяло.

През есента на 1828 г. Шуберт най-накрая се съгласил да направи концерт от собствени произведения. Нуждата от пари и слава се усещала още по-силно.

От концерта получил 800 флорина. Това бил най-големият му хонорар в живота.

Шуберт веднага си купил пияно, за да замени наетото под наем, отишъл на концерт на Паганини, изплатил си дълговете и след няколко седмици се оказал в същото бедно състояние.

Мисионер посети един от домовете за сираци в Уганда.

В действителност той е бил в много от тях, но този се отличаваше много от останалите.

Мъжът влязе в детската стая, където имаше повече от 100 легла, в които лежаха бебета.

Той застана изумен. Не можеше да повярва на ушите си. Там цареше оглушителна тишина.

Звукът бе изчезнал на това място, а там имаше толкова малки деца. Повече от 100 малчугана лежаха в подтискащо мълчание.

Мисионерът се обърна към жената, която се грижеше за тях:

– Защо е толкова тихо?

Жената го погледна и отговори с тъга и болка:

– След като дойдат при нас, плачат дълги часове. Минават седмица, докато се успокоят, защото накрая разбират, че при тях никой няма да дойде.

Този отговор стресна и натъжи мисионера. Той няма да го забрави през целия си живот. А вие?

 Яна бе в 27 седмица от бременността си и пътуваше в автобус към болницата. Нещата с плода се бяха усложнили. Шофьорът на автобуса бе забелязал притеснението и объркването в очите ѝ.

Когато Яна се преви от болка и лицето и се изкриви от напрежение, шофьорът се обърна учтиво към нея и каза:

– Успокойте се, ще стигнете на време.

След това се обърна към останалите пътници:

– Ако някой ще слиза на следващите четири спирки, нека слезе сега, защото автобусът ще се отклони.

Имаше и мърморещи, но хората слязоха. Шофьорът седна зад волана и подкара бързо автобуса. Спря точно пред болницата.

За Яна всичко мина благополучно и тя се чувстваше вече по-добре.

На другия ден тя позвъни във фирмата на шофьора, който ѝ бе направил такава голяма услуга.

– Здравейте, – каза Яна, – вчера пътувах в автобус номер 23, шофьорът заради мен се отклони от маршрута си. Нали не е пострадал заради това. Благодарение на него, лекарите успяха да спасят моя още нероден син.

– Не се безпокойте, – отговори дружелюбен мъжки глас. – При нас постъпи само едно оплакване от един пътник. Шофьорът веднага ни съобщи за случилото се, след като ви е закарал в болницата. Той вече получи благодарност за своите действия. Благодаря ви, че позвънихте. Радвам се, че сте добре и се пазете!

Двама попийнали мъже седят на масата в едно заведението и опитват да разговарят чрез загубилите си контрола езици.

– Знаеш ли, кой е най-големия подвиг на един истинския мъж? – пита единият.

Другия прави жалък опит да се почеше по главата, но това не му помага особено и се втренчва любопитно в задалия въпроса.

– Това е, – тържествуващо казва първият, – по пантофи на бос крак, да отидеш за хляб и след седмица да се върнеш, като през това време си бил някъде на екскурзия….

Ели бе най-обикновен тинейджър. Като всички останали на нейната възраст, тя ходеше на училище и се срещаше с момче, което се казваше Станислав.

Съвсем неочаквано Ели започна да има често силно главоболие. След няколко мъчителни дни, тя отиде на лекар.

Той ѝ постави доста страшна диагноза:

– Имате рак. Единственият изход от създалото се положение е химиотерапия.

След като разбра за диагнозата на Ели, Станислав изпадна шок.

– Защо точно на нея? – той удряше с юмруци по стената. – Тя е толкова добра, защо….? Какво ще правя без нея?

Сълзите му се стичаха по бузите, а болката свиваше сърцето му и не му даваше спокойствие.

Когато се поуспокои Станислав започна да разсъждава по-трезво:

– Сега тя се нуждае от подкрепа, а не от моето хленчене.

И той нито за миг не се отдели от нея, не преставаше да се грижи и да я подкрепя.

Малко по-късно родителите на Ели узнаха още една шокираща новина:

– Дъщеря ви е бременна.

При други обстоятелства майка ѝ и баща ѝ биха се зарадвали, но сега ….

Ели бе изправена пред много важен избор:

– Ти сама трябва да решиш, – каза ѝ лекарят. – Детето, което носиш ще умре, ако продължиш химиотерапията. Но ако спреш лечението, ти ще си отидеш.

Ели дълго мисли:

„Ако продължа да се лекувам ще живея, но ще убия това, което още не е видяло бял свят. Ако то се роди, аз ще умра. Това лечение е болезнено и не се знае какъв ще бъде изхода …. но …… мога да дам шанс на едно малко човече да се радва на живота ….“

И накрая тя реши. След девет месеца Ели роди син.

След раждането тя каза на акушерката:

– Това е всичко. Направих така, както сметнах за най-добре. Изпълних дълга си.

След една седмица Ели излезе от болницата със сина си. Оставаха ѝ само 12 дена живот и тя ги прекара с детето си. Умирайки тя не го изпускаше от ръцете си.

Заради детето си Ели пожертва живота си, понякога на това не би се решила и зряла жена.