Лицето на Мартина отразяваше болка и притеснение. Бяха я наранили с думи и тя бе огорчена. Лошото бе, че това бе направила най-добрата ѝ приятелка.

– Да отвръщаш с любовта е полезно за здравето ти, независимо от обстоятелствата – каза спокойно майка ѝ, когато я видя да влиза в стаята.

– И това е вярно, – потвърди баба ѝ. – Медицината е доказала това. Учените са установили, че враждебността причинява стрес, който води до язва на стомаха, главоболие и множество други заболявания.

– Каква връждебност? – троснато попита Мартина. – Това бе само малка закачка, …… но ме заболя.

– Враждебността е такъв тип гняв, който човек изпитва, когато се случи нещо сериозно, – обясни майка ѝ.

– Но експертите твърдят, че най-сериозните проблеми се предизвикват от дреболии, – допълни бабата.

– Помисли си само,  – каза майка ѝ, – колко стрес би избегнала, ако се научиш бързо да прощаваш?! Представи си физическите и емоционални предимства на този начин на живот!

– Във всеки вярващ живее Божията любов, – усмихна се баба ѝ. – Ако се подчиняваш на тази любов, тя ще те освободи.

– Спомни си, когато Исус каза на Лазар да напусне гроба? – припомни ѝ майка ѝ. – Той вече бе оживял, но все още беше обвързан с погребалните дрехи. И тогава Исус му заповяда да го развържат, за да може да ходи свободно. Същата свобода Исус и за теб. Така че съгласи се с Него.

– Кажи на тези смъртоносни навици, които те връзват: – подкани я баба ѝ – В името на Исус освободете ме! Отказвам се от враждебността, непростителността и егоизма. От сега ще живея живот изпълнен с любов“.

– Ясно, – каза Мартина, – за да се измени коренно живота ми, не ми е нужно медицинско чудо. Трябва само да се подчиня на силата на любовта. И това ще направя още днес.

Двете жени се усмихнаха. Мартина бе усвоила новия урок.

Въпреки прогнозите за времето, дъждът избяга надалеч и ако не беше лекия ветрец, жегата щеше да се усеща осезателно.

Слави и Добри седяха на сянка под стария орех и разискваха много интересна тема. Младите умове търсеха истината и не се оставяха някой да ги подведе лесно.

– За да се променим, – разсъждаваше на глас Слави, – трябва да познаваме Божията истина и да имаме добри възможности за избор, но също трябва да се промени и начина ни на мислене.

– Битката с греха започва в ума ни, а не в поведението ни, – добави Добри.

– Начинът, по който мислим, определя начина, по който се чувстваме, а начина, по който се чувстваме, определя начина, по който действаме,  – констатира Слави.

– Ако искаш да промениш начина, по който действаш, – съгласи се Добри, – ще трябва да промениш начина си на мислене.

– Освен това, ако искате да промениш начина, по който се чувстваш, трябва да започнеш с промяната на начина, по който мислиш., – отбеляза Слави.

– Например, – махна въодушевено с ръка Добри, – мога да кажа: „Аз трябва да обичаме децата си повече“, но това няма да проработи. Или някой може да каже: „Имам нужда да обичам моя съпруг повече“, но и това няма да проработи.

– Ние не можете да се борим с чувствата си, – разсъждаваше Слави над представените примери от приятеля си. – Трябва да променим начина, по който мислим за децата си, за съпруга си, за жена си, а това ще промени начина, по който ще се чувстваме, а след това ще промени и начина, по който действаме.

– Нужно е да имаме духовно обновление на нашите мисли и нагласи, – обобщи Добри.

– Битката с греха е битката за справяне с тези недостатъци в живота ни, които не харесваме – тя започва в ума си,  – не остана с разсъжденията си по-назад Слави.

– Ако искаме да променим нещо в поведението си, или нещо в емоциите си, трябва да започнем с нашите мисли и отношението си към хората, – отбеляза Добри.

– Обновяването на ума е свързано с думата „покаяние.“ А знаем, че покаянието за много хора означава нещо лошо, нещо, което човек не искам да направя, защото смята, че това ще му причини болка, – засмя се Слави.

– Но тук става въпрос за промяна на ума, – каза Добри, – т.е. да се научим да мислим по различен начин.

– Всъщност ние се обръщаме от никаква надежда към нова надежда, от чувство на неудовлетвореност към свобода, от тъмнината към светлината, от омразата към любовта, – забеляза Слави.

– Променя се и начинът, по който мислим за Бог,  – отчете Добри. – Аз имам много недостатъци, но съм искрено обичан от Него.

– Да променим начина, по който мислим за света, за икономиката, за своето минало, настояще и бъдеще, в това се заключава въпросът, – извика възторжено Слави.

Първите капки дъжд прогониха младежите изпод закрилата на стария орех и те бързо се вмъкнаха в близката беседка, където щяха поне временно да бъдат на сухо.

Последните лъчи на слънцето обагриха облаците. Марта стоеше пред отворения прозорец и негодуваше на глас:

– Това не може, онова не бива. Така не можеш да постъпваш…. до гуша ми дойде. Каква я тази свобода, щом трябва да се съобразява с другите? Нима това е свобода?…

Подухна лек ветрец. Листата леко се разшумяха, а птиците започнаха вечерните си концерти.

Главата на Марта клюмна на гърдите ѝ и тя неусетно притвори очи.

Изведнъж пред нея се появи огромна торта.

– Мога ли да си похапна от нея? – попита Марта ококорила широко очи.

– Може, – обади се тих глас.

Тя бързо взе вилицата и ръката ѝ се протегна към това невероятно лакомство, но изведнъж спря.

– Но нали е вечер? – плахо попита Марта.

– Яж, – подкани я тихия глас.

Тя не дочака втора покана, а бързо се нахвърли към тортата.

– А мога ли да не мия съдовете? – отново попита Марта невидимия си благодетел. – Всяка вечер не лягам, докато не измия всичко в кухнята.

– Не мий, – отново се обади тайнствения глас.

– А мога ли така просто да си полежа на дивана?

– Може.

– Да, но трябва да проверя дали децата са си научили уроците и са си написали домашните.

– Какво от това? – попита гласът. – Лежи.

– А утре мога ли да не отида на работа? – с плаха надежда попита Марта.

– Не отивай!

– А какво ще кажат там за мен?

– Защо това толкова много те вълнува?

– А мога ли в събота и неделя да не ходя при родителите си?

– Може.

– Да, но те са вече възрастни, – заговори съвестта на Марта, – имат нужда от подкрепа и внимание. Освен това трябва да взема някои продукти оттам.

– Е, измисли нещо, – добави гласът.

– А мога ли в събота да отида на танци, а след това в магазина, поне да погледам?

– Може.

– А мога ли да кажа на Станислава, че е кучка?

– Може, но какво ще спечелиш от това….

– А може ли…….?

Марта беше щастлива, тя можеше да направи толкова много неща, които по-рано ѝ бяха „забранени“.

На улицата някой форсира двигателя на колата си. Вятърът се усили и рамките на отворения прозореца се треснаха.

Марта бавно отвори очи. Дълбока въздишка на разочарование се отрони от гърдите ѝ. Тя стана бавно, затвори прозорецът и се затътри към кухнята.

Беше обикновен учебен ден. На Тони съвсем не му се искаше да тръгне с училищния автобус. Та той беше силен и як младеж и вече можеше да кара кола.

Отиде при майка си и го удари на молба:

– Какво толкова ще стане, ако отида на училище с колата. Всички мои приятели го правят …

Накрая майка му отстъпи, но го предупреди:

– Внимавай как караш! Ти си още млад шофьор ….

Но Тони изобщо не я доизслуша, а изхвръкна въодушевен навън.

Той бе развълнуван от мисълта: „Ще карам колата и ще бъда свободен при придвижването си…“

Инцидента стана много бързо. Самият Тони не разбра как излетя от пътя. Наслаждаваше се на свободата си и се забавляваше, когато ….

Последното, което си спомняше бе възрастна жена, която много бавно пресичаше пътя. Усети удара. Предното стъкло се счупи и стъклата му се разхвърчаха навсякъде. Изведнъж започна да крещи и изгуби съзнание.

Внезапно се събуди. Беше много тихо. Полицай стоеше над него. Видя и доктора. Тони видя осакатеното си тяло, което бе цялото в кръв.

„Странно, – каза си Тони, – никаква болка не усещам. Ей, не ме завивайте през глава. Не мога да умра, не и сега. Та аз съм само на 17. Още нищо не съм видял от живота“.

Поставиха го в една кутия. Родителите му дойдоха да го разпознаят. Майка му едва се държеше на краката си. Всеки момент можеше да се строполи. А баща му изглеждаше невероятно остарял.

– Да това е нашия син, – казаха с много болка родителите му.

На погребението Тони видя всичките си роднини и приятели. Те го гледаха с тъжни очи, някои от тях плачеха.

– Моля ви, – Тони се опита да им каже, – измъкнете ме от тук. Всичко това е нелепо. Аз не съм мъртъв ….

Но никой не го чу. Всички около него се движеха някак странно потопени в мъката си.

– Не ме погребвайте. Имам още толкова много работа, – Тони отново се опита да привлече вниманието им. – Не ме заравяйте в земята. Искам отново да пея, да танцувам. Обещавам, ако ми се даде само още един шанс, ще бъда най-внимателният шофьор на земята…. Само един шанс …. Аз съм само на 17 години ….

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.