Джордж едва се държеше на краката си. Тъмните сенки под очите му красноречиво говореха, че е вече на предела на силите си.

– Господине, по-добре си легнете и почивайте, вместо да проповядвате, – посъветва го спътникът му Кларк.

Освен умората Джордж бе измъчван и от асма, но сутринта трябваше да проповядва в поредния голям град. Той имаше достатъчно воля да се изправи и да продължи. Никаква умора или астма не можеха да го повалят, когато толкова много души чакаха да чуят благата вест за спасение чрез Христос.

Джордж не се колеба дълго, падна на колене и извика към Господа:

– Исусе, помогни ми. Позволи ми да ида и говоря за Теб още веднъж, след това нека се върна у дома да умра.

Сутринта, когато пристигна с Кларк в града, се бе събрала тълпа, която молеше Джордж:

– Говори ни! Искаме да чуем за Исус.

Джордж трудно се изправи, но когато заговори, Светия Дух дойде върху него и следа не остана от немощта му. Малко след това хората започнаха да падат на колене и да плачат, искайки прошка от Бога.

Проповедникът стоеше слаб и немощен, но устните му тихо мълвяха:

– Ще чакам благодатната Божия помощ, защото вярвам, че Той ще ми помогни да говоря още веднъж за Него.

След обяд Джордж бе още повече смазах от умората. Беше решил малко да полегне, но на стълбите пред гостилницата го очакваше друга група жадна да чуе Божите думи. Той ги увещаваше дълго, да изоставят греховете си и да последват Христос.

Стъмни се. В спалнята Джордж чете от Словото, помоли се и се отпусна на кревата. Подпря се с две възглавници за да облекчи дишането и се унесе.

В полунощ се събуди и трудно дишайки каза:

– Асмата идва отново!

– Нали това ви говорех, – укори го Кларк, – не трябва толкова често да проповядвате. Нужна ви е почивка.

– Предпочитам да се износвам и да губя силите си, отколкото да ръждясвам, – усмихна се Джордж.

След което се помоли за нова проповед и напътствие къде да върви в утрешния ден, отново се заспа, но скоро задъхвайки се събуди.

– Хората ме чакат, – едва говореше Джордж, – длъжен съм да ги събудя…..

На сутринта бе мъртъв.

Отново на път. За Петър това не бе ново. Той постоянно кръстосваше нашата планета Земя, за да разнася благата вест на народите.

С поредния кораб Петър пресичаше океана. И се наслаждаваше на водната шир.

Той се запозна с капитана на лайнера, солиден мъж с побелели вече коси. Двамата разговаряха неведнъж.

Веднъж капитанът покани Петър:

– Елате! Искам да ви покажа нещо, което може би ще ви бъде интересно.

Петър веднага се съгласи и го последва.

– Това е жироскоп, – посочи капитанът свободно движещ се диск, прикрепен за въртяща се ос в центъра на по-голям и стабилен диск.

– Интересен уред, – Петър с интерес огледа механизма.

– Когато морето е неспокойно, – започна да обяснява капитанът, – жироскопът помага корабът да бъде предпазен от преобръщане. Дори при много силни вълни жироскопът стабилизира съда и поддържа необходимия баланс.

Слушайки капитана, Петър си представяше как жироскопът може да се използва като илюстрация на действието на Светия Дух в сърцето на човек.

„Нека около нас бушува буря, – мислеше си Петър. – Нека сатана да напира към нас като водите на прилива. Нека ни блъскат вълните на горчивина, страдание, изкушение и изпитание. За това пък в сърцата ни Светият Дух запазва душите ни идеално равновесие и пълен покой. Той ни утешава, като свидетелства, че Бог пребъдва в нас и ни уверява в истинността на Божите обещания.“

Теодор пътуваше повече от 50 мили до работата си и обратно в къщи. Трафика обикновено бе непоносим. Понякога бе дъждовно, а това допълнително усложняваше обстановката.

Да не говорим за шофьорите, които бяха груби и арогантни. Точно за това Теодор започна да ги презира особено, когато вземаха глупави решения на пътя.

Един ден Теодор си каза:

– Това не може да продължава така. Относно лошото си отношение към тези хора, трябва да направя нещо. Нужно е да си казвам нещо, което да ме успокоява, когато някой шофьор ме дразни.

Той дълго мисли по въпроса, накрая се помоли на Бога и получи заветната фраза.

И сега всеки път, когато шофьор правеше нещо, което го дразнеше, Теодор казваше на глас:

– Вие сте невероятен човек създаден по Божий образ.

Никой не можеше да го чуе, защото обикновено бе сам в колата, но това го успокояваше. Това му помогна да осъзнае, че всеки човек има Божествен образ, дори и този, който не живееше за Господа.

Да бъдеш в Божия образ има две значения. Първо, това означава, че сме като Него. Второ, това означава, че го представяме.

Фактът, че ние представяме Бог, има различен фокус и различна отправна точка за това как мислим и живеем. Акцентът не е върху това, че сме като Бог, а в това, че представяме Господа.

Ние имаме не само Божествен образ, но и Светия Дух в нас, Който ни учи как да се държим, когато шофираме по пътищата.

Властваше император Валериан. Той бе заповядал да убият много от християнските водачите в Рим. Алчността и лакомията му нямаха край.

Лоурънс бе дякон, който отговаряше за църковните пари. Един ден му бе заповядано да се яви пред римския префект. Този човек знаеше, че дяконът има връзка с парите на църквата, за това му предложи:

– Ще бъдеш свободен, ако ни предадеш богатството на църквата.

– Добре, – съгласи се Лоурънс, – ще ви предоставя съкровищата, но за това ще ми са необходими няколко дни. Църквата е много богата и това не може да стане много бързо.

Префектът се зарадва и пусна дякона, като му заяви:

– Ще те чакам след два дена.

Всъщност Лоурънс раздаде парите на църквата на бедните.

А на третия ден той се яви лично пред префекта и каза:

– Излезте да видите чудесното Божие богатство.

Когато префектът излезе, пред него не стоеше кола със злато, а тълпа от куци, слепи, болни и просещи хора.

– Какво е това? – скръцна със зъби префектът.

– Тези бедни хора, – започна да обяснява съвсем спокойно Лоурънс, – един ден ще имат славни тела и завинаги ще живеят на небето. Те са глинени съдове, в които са скрити съкровищата на Светия Дух.

Префектът побесня. И как нямаше да изпадне в ярост, та нали с това „богатство“ щеше да стане за присмех пред целия Рим.

За да си отмъсти, той измисли бавна и мъчителна смърт за Лоурънс.

Дяконът бе поставен на скара и се пече на нея, докато предаде Богу дух. По време на този процес Лоурънс бе спокоен, а това много впечатли мъчителите му.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.