Нощта беше тиха и спокойна. Неда свърши с домакинската си работа и се пъхна в леглото, където Нено отдавна бе заспал. Умората я сграбчи в обятията си и тя се унесе в дълбок сън.

В полунощ Нено скочи като ужилен от леглото, приседна на края му и започна настървено да търка ръката си. Неда усети ставането му и сънена го изгледа.

– Какво ти става? – попита го тя.

– Сънувах страшен сън, – каза уплашено Нено, а през това време продължаваше да търка китката на едната си ръка.

– Какво толкова? Сънища, – каза Неда, – какво ли не му се присънва на човек.

– Ти нищо не разбираш, – троснато отвърна Нено.

– Какво ти е на ръката? – попита Неда.

– Нали точно това исках да ти обясня, – ядоса се Нено.

Неда си премълча. Само кавги и липсваха посред нощ. Тя го погледна, очаквайки да разбере, какво толкова страшно бе видял в съня си.

– Дойде един едър мъж в расо. Носеше метално острие около което пламтеше огън. Той докосваше пламъка, но него не го гореше. Приближи се и с това пламтящо острие написа на ръката ми 666. Ето виж, но много ме боли ръката.

– Нищо не виждам, – каза Неда, въпреки че внимателно огледа мястото, което ѝ посочи Нено.

– Ти си сляпа, – ревеше от болка Нено.

Неда трепна и се разплака.

– Защо плачеш? Какво ми стана на ръката? Виж цялата пламти и числото се вижда ясно, – настояваше Нено.

Какво можеше да му каже тя? Бе чула от жените в магазина, че ходел с една или друга жена от махалата, но оня ден я пресрещна баба Въла и направо ѝ каза в очите:

– Твоят няма ли да миряса най-сетне?! Сега е хукнал по една циганка, акъл ли няма? Кьорав ли е, та не види какво е оставил в къщи, ами е хукнал като луд, поне да бе хубава, ами то…, – възрастната жена махна с ръка и си продължи по пътя.

Нено три дена пъшкаше и се мъчеше да отнеме болката от ръката си и на всички разправяше, че има число изписано на нея, но никой не го виждаше. А Неда плачеше и мълчеше.

Една вечер Нено я спря и рече:

– Кажи ми, от къде ми дойте това? Виждам те, че плачеш, сигурно знаеш нещо.

– Кривите пътища, по които си тръгнал, те доведоха до това. Самият дявол те е дамгосал, станал си негов, – тъжно го погледна Неда.

– Какви ги говориш? – невярващо кресна Нено.

Тя извади Библията си отворя я на определено място, което много добре познаваше и му я подаде:

– На прочети и сам се увери!

Нено с треперещи ръце пое книгата и бавно прочете:

– „11 И видях друг звяр, който възлизаше от земята; и имаше два рога прилични на агнешки; а говореше като змей.
12 Той упражняваше всичката власт на първия звяр в неговото присъствие, и принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр, чиято смъртоносна рана бе оздравяла.
13 И вършеше големи знамения, до там щото да направи и огън да излиза от небето на земята пред човеците.
14 И мамеше живеещите на земята чрез знаменията, които му беше позволено да извърши пред звяра, като казваше на живеещите на земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя.
15 И позволи му се да даде дишане на зверовия образ, така щото зверовия образ да продума; също и да направи да бъдат избити ония, които не се покланят на зверовия образ.
16 И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им;
17 за да не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за белег името на звяра, или числото на неговото име.
18 Тук е нужно мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“.

Нено изтърва книгата и пребледня. Това, което до скоро му се струваше игра и му доставяше удоволствие, бе го довело до нещо много страшно…..

Зина бе от две години в дома. Майка ѝ бе починала, а баща си не бе виждала изобщо. Наближаваше празник и тя усещаше нетърпението на децата край нея.

Щяха да дойдат хора в дома и всеки от децата щеше да получи подарък.

– Дано дойде онази …. усмихнатия батко с къдравата коса, – замечта се Мира.
Тя си спомняше колко добър беше към нея и ѝ помагаше да се придвижи по стълбите.
Тони знаеше, че ще получи някаква играчка, но сърцето му жадуваше някой да го прегърне, да поговори с него. Не помнеше майка си, нито баща си. Когато видеше някое малко дете хванало за ръце родителите си, весело да бъбри с тях, му ставаше мъчно.

Лена, често се криеше в някой ъгъл и дълго плачеше. Между хлипанията ѝ едва се разбираха откъслечни фрази:
– ….. подарък, някаква крас …. кукла…… аз искам мам…. да ме прегръща ……да ми пее…разказва приказ …..ходим на разход…..

Виктор размахваше сабя и даваше заповеди, но там  в него биеше едно детско сърце, жадуващо за ласка и любов.

Жанет гледаше през прозореца и внимателно разглеждаше отминаващите хора. Взираше се настойчиво във всяко лице. Понякога трепваше като малка пеперуда с крилца и шепнеше:

– Мама, ето я идва, не ме е забравила.

Жената с бързи крачки наближаваше вратата на дома…. и отминаваше. Тежка въздишка се отронваше от Жанет. Малкото момиченце с големи сини очи, още таеше надежда, че майка ѝ ще дойде и ще я вземе.

Станимир се люлееше на стола като махало на стенен часовник. Той не говореше, а когато искаше нещо мучеше и размахваше хаотично ръцете си. Щом не го разберяха, започваше да крещи и да си хапе.

Леля Надя  се грижеше за тях. Прегръщаше ги и ги милваше по главата, но тя знаеше, че всяко от децата мечтаят за мама и татко, някой да го обича и да го приема с недъга му.

Наближаваха празници и домът ще се изпълни с подаръци, лакомства, музика и шум, но всичко това щеше да отмине и всяко от децата отново щеше да остане със своята болка и мъка.

Полковник Николов стоеше изправен и се взираше в настъпващите вражески войници. Бяха останали само с по две паласки патрони на човек. Доста от командирите на подразделенията бяха убити. Бяха само шепа хора, а настъпващия враг беше многоброен.

Всички напрегнато очакваха нарежданият и заповедите на полковника. Николов унесен в мислите си правеше разбор на ситуацията.

„Не можем да се оттеглим, – помисли си полковник Николов, – но и не можем да останем тук. Вместо да стоя безучастно, трябва да предприема нещо. Предпочитам да действам. Аз съм човек на действието“.

Полковникът застана с гръб към врага и извика на войниците си:

– Извадете щиковете!

Никой не помръдна. Всички го гледаха изненадано.

– Хълмът ни дава предимство, – каза полковникът. – Извадете щиковете! Целият полк в масирана атака! Левият фланг тръгва пръв!

Полковникът извади сабята си и извика:

– На нож! На нож!

Готов да се изправи срещу съкрушителното превъзходство на противника, разсече въздуха със острието на сабята си.

– В атака! В атака! – извика полковникът.

Приближаващите войници, убедени в превъзходството си над малобройната военна част пред тях, изведнъж спряха движението си.

Виждайки лавината от хора, готова да ги помете, обърнаха се и побегнаха. Няколко смелчаци изпразниха пушките си, преди да ги хвърлят и хукнаха след другите.

Всичко стана за броени минути. Полковникът опря острието на сабята си в ключицата на противниковия офицер, който бе вдигнал ръце.

Атаката бе приключила.

Николов не допускаше отчаяние в сърцето си. Страхът нямаше място в живота му.

Той не искаше да прахосва време, а после да съжалява за изгубените възможности. Когато бе изправен пред избор, той винаги избираше да действа.

С това вдъхнови другите и те победиха.

Пленниците бяха събрани на хиподрума в Москва и на стадион „Динамо“. Преди това всеки немец беше преминал през щателна проверка. За парада в Москва взеха само здравите и можещите да се придвижват самостоятелно.
Пожарникарите донесоха вода на военноплениците, но тя бе достатъчна само да се утоли жаждата им, но не и да се умият. Те имаха доста неугледен вид, немити, без обувки, но за това пък им раздадоха подсилени дажби, овесена каша и хляб със салам.
На 17 юли в 11 часа сутринта пленниците бяха разделени на две групи. Построиха ги по звания по 20 в редица. Първата група от 42 хиляди човек премина за 2 часа и 25 минути Ленинградското шосе, улица Горки, през площа Маяковски до гарата в Курск. Сред тази група имаше 1227 пленени с офицерски и генералски звания.
Втората група същояща се от 15 хиляди човека за 4 часа и 20 минути, премина почти същия маршрут и стигна гара Канатчиково.
Колоните се охраняваха от конници с голи саби и охрана с пушки. Зад
плениците се движеха машини за поливане, които символизираха отмиването на „нациската измет“ от земята.
„Парадът“ завърши в седем часа вечерта, когато плениците бяха качени по вагони и откарани по местата, където ги държаха затворени. На четирима пленници, изоставащи от колоната беше оказана медицинска помощ.
Сред пленниците имаше колона от французи колаборационисти. Те носеха на куртките си трикольорна значка. Когато се изравниха и видяха генерал Птит, който стоеше в задната част на камиона, започнаха да викат:
– Да живее Франция, наш генерал! Ние не бяхме доброволци! Нас ни призоваха насила. Да живее Франция!
Ернест Птит не прояви към тях никакво съчувствие. Изплю се злобно и през зъби каза:
– Мерзавци! Който не е искал, той не е с нас.
По време на парада от стана на населението се чуваха скандирания:
– Смърт на Хитлер! Смърт на фашизма!
Агресивност и преки нападки срещу пленниците нямаше много, въпреки че хората бяха настроени доста злобно към пленените.

В стаята беше мрачно и тихо. Двама мъже седяха на масата. Разговорът трудно вървеше.

Виктор бе млъкнал. Бе потъна в мисли и спомени. После въздъхна и каза:

– Само едно не мога да проумея за управляващите. Те имат най-добрите оръжия, най-добрите войници и най-добрите предприятия, които произвеждат всичко необходимо за победата над враговете.  Който открие нещо, чрез което по-бързо и масово да се избиват хора, получава почести, пари и награди

– Това добре ли е? – попита Светльо. – Не съм сигурен, че трябва непременно да има войни.

– От друга страна, – продължи Виктор, сякаш не беше чул какво каза Светльо, – те строят болници. Онзи, който намери лек срещу смъртта или по време на война лекува и храни вражески войници, също се уважава и получава награди.

– Как може хора, които извършват противоположни  дела, да се оценяват високо и да се награждават еднакво? – недоумяваше Светльо.

– И аз от това се изненадах. Веднъж попитах един от нашите учители – каза Виктор – и той не можа да ми отговори.

– За мен врагът си е враг, – каза Светльо. – Преследвам го, убивам го и изобщо не го щадя.

Виктор млъкна. Навън започна да притъмнява. Сянката на фигурата му приличаше на черна мършава птица. Той се надигна, прокашля се и пламенно каза:

– Цял живот съм се старал да правя добро над другите. Гледах да постъпвам справедливо и честно, а управниците не правят това, което повелява закона, а силата им нараства и те продължават да потискат масите по един или друг начин. Кой може да ми обясни как става така?

– Ние сме малко като овцете, – поглади брадата си Светльо. – Накъдето ни юрнат на там вървим. А ако някоя овца кривне, веднага ѝ теглят ножа.

– Какво искаш да кажеш, – засмя се Виктор, – че покорна глава сабя я не сече.

Двамата мъже вторачиха погледи в буйните пламъци на огъня в камината и замълчаха. Кой знае, може би мислите им ги пренасоха в бъдеще, в което има справедливост, истината бе на почит, а моралът има висока стойност.