В последните няколко месеца от весело общително и любопитно момче Илиян се превърна в мрачен и недостъпен малчуган. Седеше на чина си, но погледа му беше отнесен на някъде.

Оценките му станаха по-ниски, а поведението … та той само присъстваше телом, а духом го нямаше, такова му беше състоянието дори и в междучасието сред приятелите му.

Учителката му Николина Георгиева се тревожеше много за него. Но какво можеше да направи? Как да му помогне?

Накрая реши да повика родителите му и да поговори с тях за състоянието на сина им.

Майка му и баща му не знаеха, че ги е повикала и двамата.

Илиян бе единственото им дете. Ниските му оценки бяха резултат от постоянните им скандали. Те скоро бяха решили да се разведат, дори вече живееха поотделно.

Майката на Илиян дойде първа, малко след нея пристигна и бащата. Изглежда не им бе все едно това повикване. Прегърнаха се и след това се отдръпнаха бързо един от друг, демонстрирайки пренебрежението си един спрямо друг.

“ Какво да им кажа? – тъжно разсъждаваше на ум Георгиева. – Толкова ми се иска да разберат, че измъчват по този начин детето си“.

Убедителните думи в главата ѝ не се появиха, но все пак тя им разказа следното:

– Илиян е много разсеян, престана да общува със съучениците си. Започна да получава и по-слаби оценки….

Този поток от думи не ѝ помогна много. Двамата родители седяха, слушаха и мълчаха.

Най-накрая учителката извади лист хартия от чекмежето. На него бе написана една единствена фраза….

Първа майката пое листа. Тя го погледна, а след това мълчаливо го предаде на бащата. Мъжът се намръщи. След това суровото му лице се смекчи. Сякаш цяла вечност бащата изучаваше надрасканите от сина му думи.

Накрая, той внимателно сгъна листа и го сложи в джоба си, след това подаде ръка на жена си. Тя изтри сълзите си и му се усмихна. Очите на учителката също се насълзиха, но Георгиева се постара родителите на Илиян да не забележат това.

Мъжът помогна на съпругата си да облече палтото си, а след това двамата напуснаха заедно стаята.
На листа хартия Илиян бе написал това, което идваше от сърцето му, въпреки болката и мъката.

Там пишеше:

„Мамо …..Татко …. Аз ви обичам ….. обичам ви …. обичам ви много“.

Двама възрастни мъже седят в парка и разговарят.

– Помниш ли, – пита единия от тях, – като деца тичахме, играехме и всички бяхме заедно в парка? Дори някой да се разболееше и майка му да не го пускаше, пак се измъкваше от къщи и идваше да играе с нас. Е, ожулвахме по някое коляно, издрасквахме се по къпинаците, но беше весело.

– А сега какво? – засмя се другият и махна с ръка. – Вървят предпазливо, за да не си изтърват и счупят смартфоните. Забили глава в джобния си компютър и не забелязват какво става край тях.

– Повечето от тях дори не излизат на вън, заробили са се в някакъв си „чат“.

– За това са толкова бледи и често боледуват, – въздъхна вторият.

Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.

Хаитският диктатор Франсоа Дювалие е дошъл на власт през 1957 г. и е направил така, че новоизбраният парламент да се състои почти изцяло от неговите поддръжници.

След четири години Дювалие преждевременно бил отхвърлен и се провели нови избори.

На всяка бюлетина имало малко забележим надпис „Доктор Франсоа Дювалие – президент“, а след това било обявено, че хаитите по своя воля, са преизбрали президента си за следващите шест години.

След три години бил организиран референдум, на който жителите на страната били попитани, дали са съгласни на пожизнено президентство на Дювалие.

На бюлетините бил написан само утвърдителен отговор, а ако някой на ръка напишел „Не“ бил подложен на преследване.

Намериха я с прерязани вени в локва кръв. Странното бе, че бе изгубила съзнание, но кръвта бе спряла.

Пена бе възрастна жена.  До скоро се подпираше на бастунчето си и ходеше до магазина, дори успяваше по чуден начин да си прекопае градинката.

Но вчера как се завъртя крака ѝ и тя не можа да го изправи. Разтичаха се съседите, защото я видяха в двора, когато падна безпомощно на плочките.

Медицинската сестра, когато дойде, немарливо забоде иглата в крака ѝ, лекарството не стигна на нужното място, а след два дни я откараха в болницата в града.

– Трябваше да дойдете веднага, – скара се лекарят, след като прегледа Пена. – Нищо не мога да направя. Ще ви изпиша обезболяващи, но няма да можете да се движите вече.

С болка и отчаяние, Пена се прибра в дома си. Тя живееше сама. Децата ѝ бяха в чужбина, кой щеше да се погрижи за нея.

Привечер дойде да я види брат ѝ.

– Какво ще правиш, Пено? – смръщи вежди той. – Кой ще те погледне? Кой ще се грижи за теб? Окачи си въжето или вземи ножа и се отървай, няма защо да се мъчиш повече.

Брат ѝ си замина, а тези думи звучаха в ушите ѝ и не ѝ даваха мира.

– Няма кой да се погрижи за мен, – каза си тя, – поне да не тежа на никого…

Хвана ножа и преряза вените на ръцете си. Потече кръв, но това не я уплаши….., а после изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си видя малката си внучка, която бе кръстена на нея. Детето видя, че баба му отвори очи и изтича до нея.

– Бабо, какво си направила, – извика детето, – хайде да се молим, Бог да ти прости, за това, което си сторила.

Пена погледна Пепи, очите ѝ се насълзиха и тя почна бавно да мълви:

– Господи, прости ми. Извърших голям грях, посегнах на живота си. Бях огорчена от думите на брат си, забравих за Теб …..Ти никога не си ме оставял …..

Внучката я бе хванала за ръка и безмълвно мърдаше устни. Пена и детето дълго се молиха. Изведнъж момиченцето подскочи и извика:

– Бабо стани и ходи, Бог  ти прости безумието, което си извършила….

Пена се повдигна леко и направи две несигурни крачки. Но изведнъж усети сила в нозете си и започна бодро да крачи из стаята. Бог наистина ѝ бе простил….