Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Динка бе получила от баба си пръстен. Още като го видя, веднага го хареса. Той бе семейна ценност, която се предаваше от майка на дъщеря, но баба ѝ пожела направо да го даде на нея.

Един зимен ден навън бе много студено.

Пръстенът, който Динка не сваляше от ръката си, изведнъж се спука и се разпадна.

– Какво му стана, – с болка извика Динка.

Тя бързо отиде до близката бижутерска работилница и помоли:

– Поправете го, той е много скъп за мен.

– Момиче, златото, от което е направен този пръстен съдържа голямо количество примеси, за това се е разпаднал в студа, – обясни бижутерът.

За пръстена нямаше никакъв начин да бъде възстановен. Колко жалко!

Връщайки се у дома Динка започна да разсъждава на глас:

– Така става и с нас. Когато допускаме нещо нечисто в себе си, ставаме заядливи и се дразним от най-малкото нещо.

Тя въздъхна дълбоко и продължи да развива мисълта си по въпроса:

– А тази нечистота има сила да разрушава душата и негативно да влияе върху мотивите на поведение. Не трябва да позволяваме на тази смесица от мърморене, оплаквания и възмущение да изпълват сърцата ни. Ако непрекъснато мрънкаме и се оплакваме, рискуваме да станем носители на недоволство, което засяга нас и живота на хората наоколо. А в противен случай …

Динка се завъртя около себе си, усмихна се и добави:

– В сърцето ни няма място за недоволство и мрънкане. Именно като не допускаме тези примеси в себе си, започваме да светим в мрака на този паднал свят.

Ние можем да излъчваме светлина, която принадлежи на Спасителя в нас.

Габи влезе в стаята, намръщи се и каза недоволно:

– Тони, забеляза ли, какви са мъжете в нашия квартал? За разлика от теб те са поставили светлинки на домовете си за празниците.

Тони се засегна:

“ Нима не съм достатъчно мъжествен, за да ме сравнява с тях“, – помисли си той.

А на глас каза:

– Вярно е, но аз пиша много повече от тези заварчиците, електротехниците, механиците и другите пичове в нашия квартал.

Габи само сви рамене, а Тони продължи настъпателно:

– Освен това си изкарвам прехраната по пижама, почуквайки по клавиатурата на компютъра си.

Габи махна с ръка и излезе от стаята.

Тони си спомни един следобед, когато се връщаше от кафенето, където бе писал.

Срещна го Крум, водопроводчик в техния квартал и го попита:

– Къде си бил?

– Просто работих, – отговори Тони.

Крум го погледна учудено, добавяйки:

– Най-накрая намери ли си работа?

Тони закрачи нервно из стаята и започна да разсъждава на глас:

– Не е трудно да се кача по стълбата в това студено време и да рискувам здравето си, като сложа светлинки на дома си, но …. има и по-добър вариант.

Той изтича в кухнята при Габи, за да сподели гениалната си идея:

– Скъпа, защо не платим на някой от тези „истински“ мъже, да поставят светлинки на нашия дом вместо мен? Нека той свърши мръсната работа.

И Тони се почувства по-мъжествен.

Атанаска обичаше да се храни в заведение за бързо хранене. Днес не бе по-различно.

Тъкмо се готвеше да седне на една от масите, когато забеляза един мъж.

Дрехите му не личаха какъв цвят са. В косата му се наблюдаваха интересни остатъци, които трудно можеше да се определи от какво са.

В едната си ръка стискаше празна хартиена чашка.

– Очевидно е гладен, – каза си Атанаска.

Не за първи път се сблъскваше с подобен тип хора.

Единственото, което я занимаваше в момента бе:

– Как да му помогна?

Напрягаше мислите си до краен предел, искайки да постъпи по най-добрия начин спрямо този човек, без да го обиди.

– Ако му дам пари на ръка …. неразумно е. Не се знае за какво точно ще ги употреби. А ограниченията, които бих му дала, по-скоро биха го подтиснали, а може и да го огорчат.

Този мъж се нуждаеше не само от храна, но и от много повече.

– Ако му купя храна и му я дам ….., – Атанаска се чудеше какво да прави, – може да се смути и да откаже.

Когато Атанаска си тръгна, тя сложи недокоснатия си пакет с пържени картофи на близка маса и срещна погледа на мъжа, докато го правеше.

– Дали ще се възползва от ….? – запита се Атанаска и прехапа устни. – Ако наистина е гладен …. надявам се.

Божието сърце бе разкрило чудесно решение, за да насърчи падналия мъж.

Има ли някой около вас днес, когото бихте могли да поканите да вземе от снабдяването в живота ви? Ако ли не, помолете Бог да разкрие нуждите на тези около вас, на които можете да разкриете сърцето Му, изпълнено с любов.

Наближаваха празници, а Слави негодуваше:

– Фалшивите елхи са зло.

Но никой не го слушаше. Други само се подсмихваха и се чудеха на акъла му.

Слави застана на площада в малкото градче и започна да прокламира:

– Спрете да наричате пластмасовите чудовища от поливинилхлорид, които сте издигнали в хола си, „дървета“! Те са жалка имитация на истинските. Лишени от аромат мерзости. Безсмъртни химически смеси, които сериозно застрашават празника и самите вас.

Някои от минувачите му се подиграваха, но други опитваха да му обяснят:

– Фалшивите елхи са необходими за някои, които са алергични към естествените.

– Вие застрашавате околната среда, – осъждаше го едър мъж. – Нима искате да се изсече ценен природен ресурс?

– Истинските дървета са опасни, те могат да предизвикат пожар, – напомняше му възрастна жена, която бе загубила дома си, когато пламна елхата.

– Това са пълни глупости, – възразяваше яростно Слави. – Фалшивите дървета носят заблуда.

Неговото желание да защитава идеята за естествените елхи идваше от едно болезнено преживяване в детството му.

Когато бе на седем години, майка му реши да замени истинската елха с фалшиво дърво.

Той бе ужасен. Липсваше му миризмата на естественото дърво и самоделно направените играчки и свещи, с които го отрупваха.

Всичко, което му харесваше бе заменено с пластмасово дърво, идеално симетрично, с монохромни светлини.

Слави си обеща:

– Когато порасна ще празнувам празника, както трябва.

За това той отиде в гората. Уби едно дърво със брадва в ръката си, след което завлече трупа му в дома си.

Слави бе удовлетворен, но дървото сълзеше. От него капеше сок.