Разговорът се водеше доста настървено. Младите хора се вълнуваха и обменяха мисли, но не пред компютрите, а в парка. Така бяха решили предварително така, за да не им влияе нищо, когато може да ги отклони.

Денят беше слънчев, но не горещ. Подухваше слаб вятър и леко разлюляваше клоните, а листата шумоляха, сякаш нещо си шепнеха.

– Интернетът е реален наркотик, – заяви категорично Мишо.

– А какво според вас е наркотик? – попита Симо.

–  Това е напълно безполезно нещо, без което човек може да живее добре, докато не се опита, – засмя се Румен.

– Забележете, повечето хора изпитват огромни трудности при четенето на големи текстове, да не говорим за книги. Дори и публикации в блога по-големи от три или четири абзаца са прекалени. Те изглеждат трудните и досадни за четене, а и скучни, дори не заслужават елементарно вникване, – Дамян започна от своя гледна точка да разглежда проблема.

– Създава се един порочен кръг, – подхвана Гошо, – да пишеш много няма смисъл, защото повечето няма да го прочетат, а съкращаването на обема не предава пълноценно мисълта на автора, а за разбирането на читателя да не говорим.

– Чувал съм хора, които имат добри навици за четене, – сподели Мишо, – да казват, че след един ден маневриране из стотици електронни писма, те не са в състояние да прочетат някоя интересна книга, защото четенето дори само на първата страница се оказва истинско мъчение за тях.

– Но това не е всичко, – скочи Симо. – Поради постоянна връзка с интернет, се влошават такива навици, като способност да се върне към вече веднъж осмисляна информация, анализиране на прочетеното и включване на въображението.

– Най-лошото е, – каза Румен, че в повечето случаи хората отиват в интернет за съмнителни развлечения или извличат информация, която има не само нулева, но и негативна културна стойност.

– Ами психическата депресия, граничеща с паника, когато съответната електроника се развали или тока спре? – махна с ръка Дамян.- След такива случаи, човек се чувства физически прекършен, състояние напомнящо на въздействието на наркотици. Не ми ли вярвате? Изключете си електроните джаджи за повече от един ден и ще разберете тогава.

– Съществува мнение, което аз напълно споделям, – каза Мишо, – че способността за ефективно възприемане на сложните текстове, да се чете по-трудни книги скоро ще се превърне в привилегия достъпна само за конкретна каста хора.

– Идеята не е нова, – намеси се Симо, – тъй като в роман на Умберто Еко „Името на розата“ предложили да влизат в библиотеката само тези, които могат и желаят да усвояват по-сложни знания. А всички останали са в състояние да четат само знаци и интернет.

– Никакви хапчета, хранителни добавки, диети и т.н. не могат да спрат деградирането на мозъка, – разпалено започна Румен. – Само едно може да я спре – прекратяване на достъпа и обработката на всевъзможен информационен боклук, и ежедневно натоварване на мозъка с полезна информация.

– Този процес е изключително сложен и за много хора е напълно невъзможен, – тъжно поклати глава Дамян.

– Явно за тях, както се казва, влакът вече е заминал, – констатира Гошо.

Захладня и момчетата решиха да се прибират вече. Всеки от тях си тръгна замислен към дома. Мислите, които бяха обменили, не им даваха покой…

Още приживе Шолохов станал класик.  Неговото име станало известно зад пределите на страната.

Наричали го „любимеца на Сталин“, а зад гърба му го обвинявали в конюнктура. Сталин в същност обичал Шолохов и му е „създавал добри условия за работа“.

В същото време Шолохов беше един от малкото, които не се страхували да кажат истината на Сталин. С цялата си откровеност той описвал на вожда лютия глад. Писал, че“възрастните и децата, се хранели с всичко, започвайки от ковчези до дъбови кори“.

Дали Шолохов е създал творбите си по поръчка? Едва ли.

Добре известно е, че Сталин по някакъв начин пожелал Шолохов да напише роман, в който „героите, войниците и великите генерали са били изобразени“ искрено и ярко, както в „Тихия дон“.

Шолохов започнал книга за войната, но не стигнал до „великите генерали“. Нямало място за Сталин и в третата книга на „Тихия дон“, която излязла на 60-годишнината на лидера.

Всички ги имало : Ленин, Троцки, героите на войната от 1812 г., само „благодетел“ остава зад кулисите.

След войната Шолохов се опитвал да се отдалечи от „силните на този свят“. Той отказал поста на генерален секретар на Съюза на писателите и най-накрая се премества в „Виошенская“.

Символът на Ку Клукс Клан горящ кръст не е измислен от действащите членове на ордена, а от писателят Томас Диксън-младши, описващ го в романа „Член на клана“ публикуван през 1905 г.

Диксън обяснил произхода на ритуала от старата шотландска традиция.

Десет години по-късно, след излизането по екраните на известната екранизация на този роман под името „Раждането на една нация“ Ку Клукс Клан бил възроден, а членовете му започнали широко да използват гоящи кръстове.

От психологическа, духовна и медицинска гледна точка, най-важната човешка потребност е нуждата от надежда.

Известният кардиолог д-р Уилсън Макнеър в автобиографичния си роман „Пътят на лекаря“, е заявил: „Често с другите лекарства използвам надеждата, тя може да изцели почти всички болести“.

Доктор Волф Харолд, професор по медицина в Медицинския колеж на университета Корнел и доцент по психология, казал: „Надеждата, както вярата и осъзнаването смисълът на живота, има лечебни свойства. Това не е просто твърдение или убеждение, това е заключение, подкрепено от внимателно планирани научни експерименти“.

Когато умира надеждата, обзема ни отчаяние. Тя е жизнено необходима. както психологически, така и биологически.

У хората трябва да има надежда и тя идва само от Христос. Когато ние се обръщаме към Него, Той ни дава надеждата за вечен живот.

През 1898 г. Айнщайн пише на сестра си Мая:

„Аз имам много работа, но не прекалено. От време на време ми се отдава да открадна час и да по безделнича в живописните околности на Цюрих ….

Ако всички живееха така, нямаше да има приключенски романи“.