Едно известно модно списание провело проучване между мъжете, като им задало следния въпрос: „Как една жена трябва да се облича за официалния прием“?

Били им предложени да избират разнообразни варианти от класически вечерни рокли до делови костюми. Но всеки от мъжете можел да избере и свой вариант.

Странно, но болшинството от представителите на силния пол имали едно и също мнение по въпроса.

Какво според вас са отговорили болшинството от мъжете?

Върху тази загадка могат да помислят и жени, нищо, че въпроса лично ги засяга.

Не съм мъж и трудно бих се поставила на тяхно място, но като знам колко са нетърпеливи ….

Мисля, че достатъчно ви подсказах, сега е ваш ред. Имайте предвид, че отговорът е бил много лаконичен.

Отговор: озръб.

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Вътре в църквата се процеждаше утринното слънце и хвърляше пъстроцветните си сенки от стъклописите върху събралите се енориаши. Една част от тях бяха дошли по собствено желание, а другите понеже така се налага.

В много молитвени домове, независимо от вероизповеданието, има хора, които сядат на първите редове, сякаш близостта им до амвона ги приближаваше до освобождението.

Жените облечени в най-хубавите си рокли, мъжете със стегнати сака, с изгладени панталони, чийто ръбове могат и да те порежат, всички напарфюмирани и привидно усмихнати участваха неволно в някакъв театър.  Нима дрехите правят човек светец?

Зад амвона стоеше отец Загорски. Късата му коса бе снежно бяла, но веждите му бяха още черни. Ръцете, които се подаваха от расото се движеха като напевния му глас. Дълги години той изнасяше проповедите си пред папството си. Много време прекарваше над Словото и продължаваше да се пита дали е успял да достигне до сърцето на поне един човек.

Днес, както и когато бе по-млад се наблюдаваше постоянен растеж на престъпността, прелюбодействията, корупцията, …. и масовото оттегляне от църквата.

Хората възлагаха вярата си на технологиите и науката, те вярваха единствено в материалното. Въпреки всичко Загорски продължаваше да проповядва с надежда, че ще спаси поне една душа в този толкова объркан свят.

Свещеникът бе дребен, някои биха го възприели за недоразвит и недорасъл. Истинският му дар бе гласът му. Колкото бе дребно тялото му, толкова по-мощно звучеше гласа му над папството:

– Не можете да придобиете спасението си като крадец през нощта. Ние не се борим за съвършенство в живота, тук на земята, а за усъвършенстване във вярата си. Вярата в Бога ни дава вечен живот. Единствено вярата е ключът, което ни води до израстване и промяна…..

Загорски събра листовете и предложи да изпеят заедно една песен. И макар да не бяха професионалисти, множеството запя като един, в синхрон.

В дъното на църквата, без да се набива на очи, седеше най-големият поклонник на Загорски. Дори и да искаше да се скрие, човек не можеше да не забележи червените ѝ къдрици, които пламтяха като огън върху раменете ѝ. Маги тихо припяваше, като че ли на себе си.

Това влизаше в остро противоречие със всичко в живота ѝ. От дванадесетгодишна възраст изучаваше седемте смъртни гряха в католическото училище, а нощем ги практикуваше. И макар с годините да бе станала по сдържана и отговорна, не успя да изкорени всичко лошо от себе си.

Всяка събота отиваше на танци или участваше в някой купон, но всяка неделя независимо от времето и здравословното си състояние, стоеше сутрин в църквата на едно и също място, свела глава нямо благодарейки за всичко в своя свят. Макар да не бе съгласна винаги с това, което се казва в църквата и поведението ѝ да не я правеше светица, вярата ѝ в Бога бе искрена.

Съпругът ѝ Юри седеше на пейката до нея тихо. По тъмните му очи личеше, че за него службата отдавна е свършила. Той нито веднъж до сега не бе споменал пред жена си, че е започнал да губи вярата си.

Маги и Юри излязоха от църквата заедно с другите. Те се подредиха на опашка да се ръкуват с пастора, с надежда, че частица от светостта му ще докосне и техните души.

Загорски кимаше сърдечно с глава на всеки. Минаващите край него изказваше благодарност или добра дума за проповедта му. Самият той се съмняваше в искреността им.

„Ако ги попитам, – помисли си Загорски, – дали някой от тях ще си спомни поне едно изречение от проповедта, да не говорим за поуката от нея?“

Той знаеше какъв ще е приблизителният резултат. Познаваше всички хора, които посещават църквата му и едва ли някой щеше да го изненада с нещо.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка, когато погледът му срещна очите на Маги.

– Прекрасна проповед, отче, – рече Маги свела глава пред свещеника.

– Благодаря ти, Маги, – засмя се кротко Загорски. – Когато тя видя наблизо, винаги разчитам на усмивката ти. Дано намериш покой, дете – благослови я той.

– Благодаря, отче, ти също.

Юри хвана Маги под ръка и тръгна към колата. Той бе нервен и неспокоен, така се чувстваше около час преди и два след литургията.

– Защо е необходимо да преминаваме всяка седмица през това? За какво ни е нужно? – мърмореше недоволно Юри.

Маги докосна рамото му в знак на примирие. Между двамата настъпи неловко мълчание ….

Татко се прибра от работа и започна да обсъжда нещо на висок глас с майка ми. Радителите ми започнаваха да крещят. Застана до тях, но те не ме виждаха.
Думите бяха ясни за мен, но ставаха все по-силни, сякаш набъбваха и не можеха да проникнат в ухото ми. Те се блъскаха едни в други, разделяха се на срички, след това на букви. Буквите се смесваха и обикаляха около главата ми като стегнат, тежък шлем.
Ушите ме заболяха, разплаках се и избягах в стаята си. Но буквите като злобни пчели летяха след мен и ме жилиха. Аз се мятах и търсех къде да се скрия, за да не ме намерят.
В килера беше тъмно. Аз се скрих зад мамините рокли в гардероба и си затиснах ушите…
Какво, прилича на вашето дете ли? В такъв случай, помислете си добре. Върху вас лежи най-голямата отговорност за неговото възпитание и развитие. Във вашето дете Бог е заложил голям потенциал. Нима ще го похабите?

Анет Келерман е пропагандирала добре ушит и удобен цял плувен дамски костюм.
Тя била известна за нейното застъпничество и подкрепа за правата на жените да носят цели бански костюми. В ранните години на миналия век от жените  се очаквало да плуват облечени в тежки и некомфортни къси рокли комбинирани с панталони.
През 1907 година Келерман била арестувана в Бостън, Съединените Щати за непристойно поведение, защото посмяла да се покаже с прилепнал по тялото ѝ цял бански костюм и на всичкото отгоре с голи ръце и открит врат .
Съдията одобрил нейните аргументи в защита на свободното плуване като здравословно упражнение и се съгласил, че дамски плувни дрехи са тежките и неудобни.
Арестуването на Келерман възбудило духовете на световната общественост.  С борбеността си, тя спечелила огромна популярност по цял свят. По-късно самата тя става дизайнер на първия цял дамски бански костюм, който се превръща в нейна запазена марка и символ на  новата свободна жена.
Ако това е разпуснато и неприлично облекло, какво да кажем за днешната мода? Дали с по-голямата си „свобода“ днес не сме загубили нещо ценно от миналото? Интересно, какво ли днес можем да наречем неприлично?! Разни хора, разни идеали.
Ето и няколко интересни факта от живота на Анет Келерман, навремето си прогресивна жена, която според мен не е „прекрачила границата“ на допустимото.
Анет Келерман е професионална плувкиня, актриса и писателка. Когато е била на 6 години, заболяват краката ѝ и за да преодолеят увреждането, родителите ѝ я записват в училище, където се обучават плувци. На 13 години краката ѝ се нормализират, а на 15 участва в състезания по плуване. През 1902 г. Анет спечелва състезанието в Нов Южен Уелс, на разстояние от 100 ярда и един миля.
На 18 години Анет става първата жена, която се е осмелила да прекоси Ламанша. След три неуспешни опита тя казала:“Имах издръжливост, но не и достатъчно груба сила“.
Дори и в напреднала възраст остава активна, продължава да плува и да прави упражнения до края на живота си.