В навечерието на Нова година децата рисуват картички и картинки за близките си.
Тези „плесканици“ и „цапаници“, разбира се, изглеждат мило, но на вас родителите ви се иска нещо по-различно.
Тогава научете децата си на няколко интересни техники на рисуване.
За това са ви необходими боички, парче дунапрен, памучни тампони, а още малки пръсчета и длани.
С отпечатъците от пръсти и длани могат да се направят необичайни картини. За целта трябва да се потопят пръстите и тампоните в съд с боя. След това се правят „следи“ върху хартия.
Тук всеки може да прояви своята изобретателност.

Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.

Свещеникът на Англиканската църква св. Георги Андрю Уайт е разказал за насилията върху християни в Ирак след нахлуването на ислямисти терористи.
Четирима тийнейджари, нямащи още 15 години били заставени от ислямистите да повторят фразата: „Ще следвам учението на Мохамед“.
Децата отказали, като заявили, че обичат Исус.
След като ислямистите за втори път получили отказ, обезглавили децата.
Според думите на Уайт, нападателите карали родителите да изповядат ислямската вяра, заплашвайки ги, че ще убият децата им. И родителите го правели.
Уайт е потвърдил, че най-малко 250 000 християни са прогонени от домовете си, след нахлуването на бунтовници ислямисти в страна, където е имало около 1 милион християни.

Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.

Успехът в по-зряла възраст се определя от успеваемостта и оценките в училище. Ако няма хубави оценки, пътят към „светлото“ бъдеще на детето е закрит. Но дали това е така?
Имали ли сте двойка по математика или физическо възпитание? Всичко е наред! Няма нищо страшно! Списъкът от „Великите двойкаджии“ е показател, че вашият талан е в съвсем друга област.
Ето ви един от този списък Уинстън Чърчил.
Пакостникът Унстън, най-големият син на аристократични родители не харесвал процеса на обучение от най-ранна възраст.
Не че бил безнадежно глупав. Учителят му често го намирал скрит в някой ъгъл, да чете книги неотговарящи за възрастта му.
Чърчил отказвал да си учи уроците, да работи по време на урока и въобще не искал да участва в учебния процес.
Двойкаджията Уинстън впоследствие получил Нобелова награда по литература.
“ Училището няма нищо общо с образованието, – пише Чърчил. – Това е институция за контрол, където децата се привикват на основните навици в общежитие“.
Правете си сами изводи! Ние обичаме нашите деца и за това спокойно приемаме всичките им двойки, забележки и „недодяланости“. Не позволявайте „строгия“ учебен процес да „нормализира“ някой гений!