За това могат да помислят сериозно обичащите физиката, ако не са го знае ли отпреди.

Човек ако обръща внимание на малките неща край себе си, би стигнал до интересни изводи.

Ако машинист на тежък товарен влак се опитва рязко да тръгне напред, то влакът изобщо може и да не тръгне.

Ето и обяснението на това явление.

Това става защото сумарната сила на триене в покой, действаща върху колелетата на вагоните от страна на релсите, превишава силата на приплъзване на водещите колела на локомотива.

Често машинистът трябва първоначално да даде назад, за да облекчи напрежението в механизмите за съединяване на вагоните и едва тогава задвижва влака напред, придвижвайки вагоните един след друг.

Има ли нещо материално, което сте срещали и е толкова съвършено, че не се нуждае от подобрение?

Огледайте се! Например, вземете облеклото на някой, композиция със цветя, цвета и яснотата на телевизионната картина, качеството на певчески глас, каквото и да е. Вярвам, че винаги ще можете да намерите начин, по който тези неща можете да ги подобрите.

Пътувах и ми направиха впечатление мръсните, стари и ръждясали релси. Мисля, че могат да се намерят много средства и методи, чрез които те могат да изглеждат по-добре.

Веднъж попаднах на млад чернокож мъж. Косата му бе ситно къдрава. Изглеждаше идеална и не намирах причина, за да я направя по-хубава. Започнах да се паникьосвам. Нима това е съвършена прическа, в която не мога да открия нито един недостатък?

Тогава забелязах няколко сиви петна по главата му. Изпитах облекчение. Все пак тази прическа не беше идеална. Вгледах се по-внимателно и открих няколко по-дълги косъма, които не съответстваха на останалите. Колкото повече го оглеждах, толкова повече „непослушни“ косми откривах.

Следователно всеки стандарт за съвършенство не съответства на реалността. Тогава защо да не се откажем от него? Ще бъдем губещи, ако оценяваме действията си според някакъв идеален образец, който никога не можем да достигнем. Има ли смисъл да се наказваме по този начин?

Група ентусиазирани родители обсъждаха списък от качествата, които трябваше, според тях, да притежават децата им. Те бяха изписали цели 20 точки.

В тях бяха включени: да вярват в Бога; да притежават мъдрост, здрав разум и да умеят да разбират хората; да благодарят за всичко; да се радват на живота; да са финансово грамотни, да са отговорни; да имат висок морал.

Около тази точка се развихри мощна дискусия.

– Да бъде „с висок морал“, – почеса се по главата Петров, – не е ли някак двусмислено? Не може ли да се посочи нещо по-точно?

– Тогава вместо морал нека напишем почтеност и принципност, – предложи Семерджиева.

– Да ги запишем в две отделни точки, – обади се Белев.

– А това не са ли определения на едно и също нещо? – попита Сотиров.

Повечето бяха на мнение, че са едно и също нещо. Дори Пенчева беше започнала да задрасква „почтеност“ от списъка.

– Не, – скочи Симеонов, – тези думи не означават едно и също нещо. Те имат корено различно значение.

– Е, щом ще ги вписваме и двете, – каза Пенчева, – моля да поясните, господин Симеонов, каква е разликата между тях.

Когато питаха Симеонов какво работи, той често се шегуваше, че е „археолог на човешките склонности“, а когато искаха да поясни какво е това, отговаряше:

– Уеднаквявам мислите на хората, така че да се движат заедно в едно направление, за да постигнат успех.

Той изчакваше хората да помислят и да се изкажат на глас разсъжденията си, а след това ги побутваше в правилната посока, ако бяха излезли извън релсите.

След реакцията му групата очакваше да чуе, какво той ще им предложи.

– Какво е почтеност? – започна Симеонов с въпрос. – Ако една банка е почтена, тя ще вдъхва доверие на клиентите си. Почтеността е човешко качество. На почтения човек всички му имат доверие. На него може да се разчита.

– Но каква е тук връзката с морала? – попита Петров.

– Моралният човек не лъже, не краде, не …..-  спря за малко Симеонов, – но човек може да бъде морален и ако не върши абсолютно нищо. Ако моралът изисква да не се вършат нередни неща, принципността означава съзнателно и активно да вършиш това, което трябва.

– Да, разбрах какво искате да кажете, – обади се Сотиров. – Например, ако видя, че някой върши нещо нередно, но не участвам в него, аз съм морален човек. Но ако издигна глас против нередността, ставам автоматично принципен.

– Истинската принципност, – каза Симеонов, – е рядко качество, но то може да издигне един обикновен човек на по-високо стъпало. На един почтен човек може да се има доверие, но му е необходима принципност., за да пристъпи напред и да извърши това, което трябва.

Всички се съгласиха, че почтеност и принципност са необходими на децата им и ги остави в списъка, като две различни точки.

Списъкът бе готов, сега оставаше най-трудната част, всички тези изброени качества да се реализират в децата.

Ако ти си родител, вярвам, че ще се съгласиш, че това никак не е лесно……

Петър Иванов се отличаваше със смайващо и удивително спокойствие във всяка ситуация, както в живота, така и в бизнеса.

Положение, което извеждаше всеки от равновесие, не влияеше върху него по никакъв начин.

Веднъж Страхил, негов стар приятел, се поинтересува:

– Каква е тайната на твоето голямо и невероятно спокойствие?

Петър се засмя и веднага разкри секрета:

– Когато попадна в някоя тревожна ситуация, която може да ме изкара извън релсите, аз си спомням един момент от живота си.

Страхил наостри уши, опъна шия и съсредоточи погледа си в Петър.

След малка пауза Иванов продължи:

– Спомням си гласът с южняшки акцент, който звучеше от високоговорителя: „По-добре се предайте! На всички ви гарантираме лека смърт!“ Когато си спомня за този случай, разбирам, че най-страшният момент в моя живот е преминал и няма за какво да се безпокоя.

Станислава затвори прозореца, отпусна се на земята и скри лицето в ръцете си. Искаше да остане сама, необезпокоявана от никой. Трябваше да събере разпилените се мисли. Нужно бе да разсъждава разумно над случилото се и чувствата си.

Искаше да помисли, но не можеше. Натрапваше ѝ се въпрос, въпреки волята ѝ, а той щеше да пръсне мозъка ѝ.

– Какво направих?

Досега в живота си не бе изпитвала такова силно вълнение. Всичко излезе от релсите.

– Какво право имам да живея след това, което се случи? Извърших грях, обремених се с тежка вина, – шепнеше Станислава като обезумяла.

Как можеше денят да е толкова ведър и ясен, когато при нея нещата не бяха наред и нищо не бе както преди.

– Какво направих?

Постепенно започна да мисли по-ясно и изрече първите си обвинения срещу себе си:

– Защо проявих такова лекомислие? За какво потърсих този мъж в дома му? И то сама?

Тя го познаваше много добре и знаеше на какво е способен. Нали веднъж успя да я целуне. В гърдите ѝ се надигна гняв срещу собствената ѝ слепота и слабост. Как бе паднала толкова ниско? Заслужаваше презрение и позор.

Картините от срещата се мяркаха като призраци пред нея и срамът я заля.

– Какво направих?

Сърцето ѝ биеше спокойно и равномерно, то не вземаше участие в бунта на душата и ума ѝ. Колко време бе прекарала в прегръдките му? До сега не беше се отдавала така всецяло както в онзи безвременен миг.

Всички чувства, които бе изпитвала някога сладост и болка, радост и тъга, безкрайно щастие и голямо страдание в този единствен миг се бяха слели.

Прозрението я улучи като светкавица. В секундата, когато гореше от любов бе усетила, че ѝ убягва нещо ….., което не можеше вече да върне назад.