През нощта Наталия дълго се въртя в кревата си. Тя се срамуваше от това, което бе направила през деня.

„Как можах да скрия най-важната част от живота си тази, която основно заема моето време, но с която се гордея повече от всичко – моите деца“.

През деня Наталия присъстваше на важна конференция, в която участваха жени от нейната професия. На събирането имаше жени от цял свят.

Всички обядваха заедно. На този обяд, всяка жена трябваше да стане и да се представи  със своите професионални постижения и успехи.

– Аз сън координатор на модни ревюта ….

– Аз снимам дрехите на най-големите компании ……

– Аз съм консултант в корпорация …

– Аз съм ръководещ сътрудник при ….

Докато слушаше жените Наталия се чувстваше много неуверена.

„Какво да им кажа, когато дойде моя ред? Как да се представя?“

Тя прехвърляше в главата си различни възможности и варианти.

„Не е нужно да казвам, че идвам от район, където хората се занимават със селско стопанство. Не мога да им кажа, че най-добрите ми възможности включват: сменяне на памперси, поддържане на градинката ни, миене на съдове. Трябва ли да им кажа за съпруга си, че няма по-силен човек, на когото мога да се опра като него? За това, че се гордея с него, че той се труди усилено за семейството си и същевременно подкрепя всяко мое начинание? Да им разкажа ли за вярата си, за Бог, Който не само обичам, но и Му служа? Сигурно ще ме вземат за глупачка. Не, няма да им кажа за децата си, които толкова обичам. Ще ме сметнат за обикновена майка“.

Когато дойде нейния ред, тя се изправи, приведе се напред и каза:

– Аз съм Наталия от компанията ….Аз не съм просто майка ….

Във всичко останало се постара да не се покаже прекалено “ добра домакиня“ или „държаща на семейството си“.

Едва сега тя разбираше, колко ужасно бе нейното изказване. Това, което тя каза нямаше нищо общо със истинското ѝ настояще.

Но как можеше да не наговори всички тези „надути фрази“? Всички останали ѝ изглеждаха много опитни, талантливи, влиятелни,… положение, което тя никога нямаше да достигне.

В своето изказване, Наталия се бе опитала да им докаже, че тя не е „просто майка“.

Толкова пъти бе слушала фразата: „Най-благородното призвание за една жена в света е да бъде майка“. Ние много често се хвалим с нашите майки, но не бързаме да ставаме такива и понякога с неодобрение се отнасяме към тези, които са пожелали да се посветят на семейния живот.

Защо обществото има негативно отношение към жените, които са „просто майки“? Защо професионалните постижения на една жена се смятат за фантастични и невероятни, а нашите успехи в семейството се принизяват?

Да бъдеш „просто майка“ е чест. Такава жена трябва да се чувства успешна, та тя е избрала една толкова трудна област, където да разгърне талантите си – семейството.

В тази нощ Наталия реши за себе си:

– Ще бъда жена, която ще се гордее с работата си на майка и домакиня. И следващия път, когато трябва да се представя, ще стана и ще кажа: „Казвам се Наталия. Аз съм просто майка……..“

Обикновена опашка в банката. Десетина души кротко стояха на опашката и чакаха реда си. Пълна тишина и спокойствие.

Изведнъж на младеж, който бе към самия край на опашката иззвъня телефона. Той с виновен глас каза:

– Да идвам. В тролейбуса съм. Да, идвам скоро. Не се притеснявай, ще дойда навреме.

Хората започнаха да се обръщат назад, за да видят, кой така нагло лъже. Някои от тях леко се подсмихваха.

„Този хлапак навярно яко е загазил“ – мислеха си повечето.

За известно време настана тишина. Минаха пет минути, когато телефонът на младежът отново се обади.

– Да, още пътувам. В задръстване попаднахме….. Честно в тролейбуса. Скоро ще дойда, не се ядосвай… , – младежът се изпоти целия.

Не се измислят лесно лъжи. Изглежда за малко време трябваше да свърши повече неща или залъгваше човека от телефонната слушалка може би, защото нямаше желание да се срещне скоро с него.

Всички на опашката започнаха да се усмихват. След пет минути ново обаждане.

– Ей сега, – оправдаваше се младежът, – останаха още няколко спирки… честно в тролейбуса пътувам.

Към младежа се обърна мъж от опашката и му каза:

– Задната площадка плаща пътуването!

Някой от средата на опашката се обади:

– Ако искаш, аз имам билет, мога да услужа.

Мъжът отново погледна към младежа съчувствено:

– Какво става с вас, млади момко?

Младежът продължаваше притеснено да говори по телефона:

– Добре, хайде. Трябва един пакет да предам. Скоро ще дойда.

През следващите 20 минути, докато се източи опашката, никой не звънна на младежа. Всички присъстващи се смееха до сълзи и от време на време поглеждаха младежа, който искаше в момента да потъне в дън земя.

Сензорна депривация, най-общо, означава да се лишиш от всичките възприятия, които ти осигуряват наличните ти сетива.

Блокадата на потока от външни дразнители произвежда регресия, защото  човека е лишен от контакт с външния свят и е принуден да се обърне към себе си.

В същото време дозираната променена информация и стимули в момента на разпит кара субекта, който е в състояние на регрес,  да се отнася към задаващия въпросите, като към баща.

Благодарение на Закона за свободен достъп до информацията усъвършенствувания вариант на това действие е станал достижим за повечето хора. Тази манипулация се е прилагала в страните на Латинска Америка.

Например, за по-добро въздействие са се използвали прозорци, разположени на достатъчна височина, така че да се прекрати пълния достъп до светлината. Така сензорната депривация започнала да се използва като „високоефективна техника за разпит“.

Един от начините, които се използва, за да се разруши „възприемането на пространството и времето“, с цел да се наруши хронологичния ред в източника на информация, е разпитвания да се доведе до регресия с помощта на постоянна манипулация с времето.

Например дава се храна няколко часа по-напред или няколко по-назад, а може и на случаен принцип. 10 минути или 10 часа след последното хранене, се предлага ново ядене. Така се нарушава представата за време.

Един ден цар Ануширван поискал да узнае как живеят в страната му, богата ли е или тъне в мизерия.

За целта разпространил в царството си лъжлив слух, че е сериозно болен и се нуждае от лекарство, което да съдържа кирпич на барака или развалини.

Всички жители се втурнали да търсят такива кирпичи, за да спасят царя си, но се върнали тъжни. В цялата страна не се намерила ни барака, ни развалини.

Така без искания кирпич, навел глава, дошъл в царския дворец, един от името на всички и казал:

– Добротата ти към народа е толкова голяма, че никъде не се намериха развалини. Цялата страна е добре развита и редът е толкова добър, че никъде няма разпадаща се зидария, а истинските жители на руините – совите, не могат да намерят подслон у нас.

За изненада на присъстващите царя не се огорчил, а се зарадвал и възкликнал:

– Колко е хубаво, че Господ е бил мой наставник във всичките ми добри дела и като Му служех, успях да отърва народа си от бедност и нищета. А това, че исках да ми донесете такива кирпичи, ми беше нужно, за да узная за истинското положение на нещата в страната.

Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.