Мартин влезе в един ресторант с майка си. От един час той си мечтаеше за един хубав обяд.  Скоро към тях се присъедини и баща му.

Седнаха на една маса и сервитьорката донесе менюта. След няколко минути майката на Мартин го хвана за ръката и тримата тръгнаха да излизат от ресторанта.

– Мамо, защо си тръгнахме без да обядваме? – попита Мартин.

Майка му само мълчаливо му посочи една табела. Мартин все още не ходеше на училище и не знаеше да чете, за това попита плахо:

– А там какво пише?

– „Заведението не сервира на чернокожи“, – прочете набързо майката.

– Това не е правилно, – каза бащата. – Никога не бих се хранил в ресторант, в който се сервира само на определени хора.

Когато прочетоха горната история Младен и Радко се натъжиха.

– Ако днес расизма спрямо чернокожи е незаконна в нашата страна, това не означава, че той не съществува под други форми на дискриминация, – каза още по-печално Младен.

– Какво искаш да кажеш? – погледна го изненадан Радко.

Младен погледна приятеля си в очите и обясни:

– Всеки път, когато показваме различно отношение към определени хора, било заради облеклото им, техните доходи, националността или по друга някаква причина, ние проявяваме дискриминация към тях. Това е грях.

– Вярно е, че като християни, ние трябва да се ръководим от закона за любовта към ближните, – съгласи се Радко.

– За съжаление не спираме да разделяме хората по различни критерии, – добави с болка Младен.

– Чувах баща ми да казва, че това не е правилно. – каза Радко. – Нали всички сме равни пред Бога?

– Дори различните от нас хора са Божии деца.

– Нека Бог да ни помогне да гледаме и се отнасяме към хората така както Той го прави.

Във Facebook попаднах на снимка на чернокожо момиче, което е спечелило конкурса за красота във Финландия.

От долу се мъдреха насмешливи коментари авторите, на които смятаха за неуместно и странно това явление. Те пишеха за него като свидетелство за дълбокия упадък в Европа.

„Бедното момиче е много страшно и е получило наградата от умове, които нямат никаква политическа коректност“. Финландската красавица според повечето е трябвало да бъде с бяла кожа.

Съгласна съм, че излъчването на красавици в подобни конкурси е доста спорно. Най-вече поради комерсализацията на женската красота и налагане на някакъв стандарт за красота, което кара много жени да се лишават от естествената си красота, само и само за да добият исканата и търсена форма.

Но да се отрича красотата, само защото не е в „предпочитан цвят на кожата“, мисля че е прекалено.

Расизмът е отричане на християнската вяра. Съществуват чернокожи православни свещеници, които добре се грижат за папствата си. Нима такива хора трябва да се поставят по-долу от другите свещеници само заради цвета на кожата си?

Във Финландия живеят емигранти и техните потомци, които имат черна кожа. Там те са възприемани като „свои“ хора и могат да участват и побеждават във финландските конкурси.

Това  говори в полза за финландското общество, където всички хора се възприемат еднакво. Там може да съществуват заблуждения и грехове, но поне в случая следват християнското наследство на нашата цивилизация.

1904 г. Третите Олимпийски игри. Спортистите се съревноваваха по гребане, борба, бокс, плуване, тенис, тежка и лека атлетика.

В състезанието по бягане, скачане, стрелба с лък и хвърляне на копие участваха само ескимоси, филипинци, индийци и африканските пигмеи. Думата „расизъм“ все още не беше придобила отрицателен отенък. Тя по-скоро бе свързана със засилен интерес към живота на представителите на по-слабо развитите страни.

Едно от лекоатлетическите съревнования беше маратонът. Всеки спортист в тази дисциплина трябваше да пробяга 42 километра, в 33 градусова жега, в задушната атмосфера на река, хълмове и прашни пътища.

Прахът се издигаше не само под краката на лекоатлетите, но и под колелата на съпровождащите ги коли.

Един от наблюдателите, съпровождащ маратонците на автомобила си съобщи:

– Фред Лорц е измамник. След като пробяга 14,5 километра, той си почина малко. След това поиска от треньора си: „Моля ви, освободете ме. Не мога да продължа състезанието“. Тогава треньорът му го качи  в автомобила си и така Фред премина следващите 17,7 километра. Когато колата се счупи, Лоренц вече починал си, продължи да бяга. Той измина последните 8 километра и пристигна първи.

След това изобличение Фред Лоренц каза:

– Това беше просто шега. Нямам никакви претенции за златния медал.

Един час след Лоренц финишира Томас Хикс. Той едва движеше краката си. Трудно стигна до финалната линия и изпадна в безсъзнание.

На другия ден след като се съвзе, Хикс разбра, че е станал шампион поради дисквалификацията на Лоренц.

Победата на Томас също не беше много чиста.

По-късно неговият треньор призна:

– 11,3 километра преди финала Хикс припадна. За да го върна в съзнание му направих инжекция със стрихнин и му дадох глътка френски коняк „Rémy Martin“.

– Това като допинг ли действа? – попита един от присъстващите.

– Стрихнина е много силна отрова, – поясни треньорът на Хигс, – но в малки количества действа като възбуждащо средство. Конякът също стимулира сърдечната дейност.

– Това достатъчно ли му беше да стигне до финала? – попита същият мъж, който се бе обадил преди малко.

– Не, – въздъхна тежко треньорът на Хикс. – На 4 мили преди финала Томас отново изчерпа силите си и се наложи да му сложа още една инжекция. След това бях непрекъснати до него. Той не тичаше, по-скоро ходеше.

Така Хигс се бе добрал до последния хълм, приблизително на 2.3 километра от стадиона. От този хълм Томас вече виждаше арената. Публиката също го видя и горещо започна да му ръкопляска и насърчава:

– Хайде давай! Вече си на самия край! Не се предавай, остава ти още малко!

Благодарение на подкрепата от публиката Томас Хикс с остатъка от волята си завърши състезанието и финишира.

Според днешните стандарти треньорът на Хигс бе приложил допинг, но тогава организаторите на игрите не обърнаха внимание на това. Може би защото, към организацията на Олимпийските игри в Сейнт Луис имаше прекалено много оплаквания.

Трасето за маратона беше много лошо изградено. На пистата имаше само един източник на вода, който се намираше на 12 мили от старта. Никакво друго „облекчение“ не беше измислено. Огладнелите спортисти се отбиваха в градините по пътя на маратона и си късаха плодове от тях. А някои от тях трябваше да напуснат трасето, защото ги нападаха кучета.

Това беше най-лошо организирания маратон.

След Сейнт Луис организаторите се замислиха дали да не премахнат това бягане на 42 километра.
В края на краищата маратонът като дисциплина се запази в Олимпиадата и много състезатели са участвали и ще участват в него при провеждането на Олимпийските игри.