Преди 10-12 години Таня обичаше да ходи на училище и искаше да стане изобретател. Тогава тя беше едно малко момиченце с много амбиции и фантазии, готова да ги осъществи на практика.
Тя съвсем не беше глупава и наивна. По-скоро Таня беше една малка принцеса, чиито очите винаги сияеха от щастие, а на лицето ѝ искреше истинска усмивка.
Тя мечтаеше за много неща. Искаше да стане изобретател, за да направи машина на времето, лекарство, което да да лекува всички болести и много други неща.
Майка ѝ не можеше да се справи още с идеята на дъщеря си, да стане изобретател, когато изведнъж Таня пожела да бъде готвачка. За това усърдно се трудеше в кухнята, за да приготвя вечеря и едва не запали къщата.
Освен веселите детски фантазии Таня имаше и трудни дни, през които неохотно трябваше да се измъкне от топлото легло и да отиде на училище.
На път за училище всичко ѝ изглеждаше мрачно, особено през зимата. Тогава училищните прозорци ѝ се струваха мрачни и за това смяташе, че вятърът ги удря с клоните, заради тъгата, която навяваха.
Но училище имаше и много хубави и интересни неща. Там тя усещаше топлината и любовта, която извираха от учителката ѝ.
През лятото Таня ходеше на разходка с класа си, посещаваше баба си, дишаше свежи прохладен въздух. А докато се стъмни, играеше с децата от тяхната улица.
Всеки миг от детството за Таня беше безценен подарък. Тя израстна щастливо момиче, защото имаше такова прекрасно детство през, което можеше да мечтае и фантазира.

Денят беше слънчев, но някаква болка и мъка тежеше въз въздуха, които не вещаеха нищо добро за разходка. От вън се чуваха крясъци, викове, ругатни и стенания. Всички се натрупана на прозореца. Това, което видяха ги смрази. На площада отпред се виждаше голяма група от хора, обкръжена от въоръжени, които ги блъскаха едни в други. Между тях имаше жени, възрастни хора, но не и деца. Имаше мъже, който яростно избитваха насочените дула на наобиколилите ги и нещо крещяха, но следваше удар и съпротивилият се мъж падаше на земята.

Изведнъж се чу мощен залп. Площадът се покри с трупове на хора. От тях потече море от кръв. Същинска касапница.

По стълбите тичаха уплашени хора. Викаха и крещяха обезумели:

– Идват! Ще ни убият!…Бягайте….

Бравата на вратата се размърда и в стаята влетя уплашен мъж. Той огледа хората в стаята и задъхвайки се започна да обяснява:

– Влизат навсякъде,….. изкарват хората навън и ги разстрелват. Не знам какви са, но където и да влязат …… търсят само пластмасови топчета, събират ги в чували и ги изнасят.

– Трябва да затъмним прозорците и да залостим добре вратата, – предложи Симо, след като хората в стаята се съвзеха от чутото.

– Залостените врати едва ли ще ги спрат, – каза с тъжна усмивка новодошлия. – Те са като лавина, след която остават само трупове и изтърбушени домове.

– И все пак да опитаме, – обади се Рената, – не можем да стоим със скръстени ръце.

Хората в стаята се задвижиха с някаква затаена надежда, че това ще ги отмине. Някой пусна резето на вратата и превъртя два пъти ключа на вратата. Другите започнаха да пускат щорите, а там където недостигаха, импровизираха с тежки и тъмни пердета, черна хартия и каквото имаха под ръка, за да затъмнят прозорците.

Веско и Елена се сетиха за една стая, която използваха за килер и се запътиха на там. Тази стая имаше по-малък прозорец, но решиха и него да затъмнят.  Намериха някакви избелели щори, но в случая щяха да им свършат работа. Закачиха ги на прозореца и въздъхнаха облекчено.

Странно, прозорецът беше затворен, но усетиха сякаш вятър надигна щората, която бяха току що поставили и пред тях изникнаха двама души с оръжие в ръцете. Те бяха в камуфлажно облекло. Веско реагира бързо. Удари изненадващо единият под брадичката, но и Елена не беше бездействала. Не знам от къде, но в ръцете ѝ се намери дъска, с която халоса другият натрапник. Едвали щяха да успеят, ако другите знаеха или бяха усетили, че вътре има хора.

Единият от нападателите беше жена. Тя дойде бързо на себе си и започна да се оглежда. Видя, че я бяха вързали здраво. Над главата ѝ стоеше девойка с дълга пусната коса, която я разглеждаше с любопитство.

– Защо преследвате хората и ги убивате? Кои сте вие? – попита Елена.

Жената прехапа разкървавената си устна и каза:

– Нас ни е създал Един. Ние сме хуманоидни роботи. Трябва да прочистим лошите хора и тези които не желаят да правят  добро.

– Това с насилие ли мислите да го постигнете? – намеси се Веско. – Вие убивате наред, как разбирате, кои са лоши и кои добри?

– Убиваме тези, които ни се противопоставят или не желаят да се поправят, – каза овързаният мъж, който беше дошъл в съзнание.

– Но това е нелепо, дори Исус Христос не е насилвал никого да вярва в Него, нито го е убивал, въпреки че е имал сила за това – каза Елена.

– А инквизицията, а кръстоносните походи, изгарянията на клада, …..? – каза жената.

– Но това е бил прекален фанатизъм и неразбиране на Бога, – каза Веско.

Вързаните само се засмяха.

– Казахте, че сте роботи, но от къде черпите енергия? – продължи с въпросите си Елена.

– За това събираме пластмасови топчета, – каза жената. – Когато ги погълнем, ние така сме устроени, при разтварянето им в тялото ни, се отделя енергия.

– Но тези топчета рано или късно ще свършат, – намеси се Веско.

– Ние от скоро сме създадени и използваме наличните ресурси, – започна да обяснява жената. – Този, който ни е направил ще създаде машина, която да прави такива топчета.

– И все пак това, което правите, мисля, че не е съвсем правилно, – разсъждаваше на глас Елена. – Насила нищо добро не се е постигало до сега. Унищожават се хора, но резултат няма. Ако човек не е убеден в нещата, които върши, той се превръща в марионетка, машина за изпълняване на заповеди ……..

Тя не успя да довърши. В стаята блесна силна светлина. Когато тя угасна, на пода лежаха два трупа на мъж и жена …..

Повечето хора са свикнали със зоологически градини, в които има малки клетки, в който гният обидени от живота животни. Точно обратното на този стереотип във Валенсия е основан Биопарк. Изобретателните испанци на малка площ от 25 дка са успели да пресъздадат истинска африканска зона.
В един от най-оригиналните зоопаркове Лухан в Буенос Айрес посетителите могат, ако желаят, да влязат в клетката на хищника и да го хранят, като му подават храната с ръце.
В Биопарка във Валенсия приближаването към животните не се препоръчва, но можете да ги наблюдавате в реално време.
Обитателите на парка живеят в естествена среда, а посетителите са отделени от тях не с решетки, а реки, скали и живописни водопади.
За разходка в такъв парк трябва да имаш железни нерви. Между хората и животните има незначителни бариери, които животните могат да прекрачат без никакво усилие.
Повечето посетители признават, че изпитват страх, имат огромен прилив на адреналин, тък като това е среща направо с дивата природа.
В Биопарка, както и в джунглата, могат да живеят различни животни едно до друго. Например в една от зоните живеят горили, ему и зебри. Някои от тях, особено по-любопитните, приближават до хората. Истинските любимци на публиката са лемурите.

Всеки от нас си има добър приятел, към когото се обръща за съвет, общува с него и върши заедно какво ли не.
Но един любител на лъвове от Южна Африка има съвсем необичаен приятел.
Вече 11 години Фрики фон Солмс възпитава и отглежда своя приятел лъва Зион. Той взел лъвчето със себе си, след като майка му се отказала от него. Зион се е родил на свобода и Фрики се е страхувал, че бащата на лъвчето ще му навреди, за това го е взел под своя закрила.
Сега Зион е огромен и Фрики го описва като „нежен гигант“. Фрики смята, че му е провървяло. Той е видял всички стадии на развитие на Зион. Не всички лъвове са еднакви. Всеки лъв си има своите уникални черти. Зион е възпитан без типичната агресивност за лъвовете.
„Те имат индивидуалност, чувство за хумор и даже смях“.
Двамата Фрики и Зион се разхождат заедно. По време на тази разходка Фрики държи лъва за опашката. Зион е толкова чувствителен, че на Фрики се налага да ходи бос, за да не го тревожи.
Зион никога не напада човек, Фрики му се доверява 100%. Фрики е отгледал и други големи котки, но Зион му е един от най-добрите приятели.

Съмнявате ли се че съществува такава? С нейна помощ може да успокоите малкото си момченце или момиченце. Да изразите това, което трудно можете да обясните на детето и да превърнете сълзите в усмивка.
Вълшебната пръчица е приказка, която можете да съчините за своето дете и то за тези събития, които се случват с вас в момента, за тези преживявания, за които искаш да поговориш с малкото си дете. Приказките наистина правят чудеса.
Представете си, целият ден детето е прекарало весело, имало е разходка, игра с любимите играчки, …. и изведнъш кошмар. Детето трябва да си измие ръцете, но то няма желание за това.
Ако в такъв момент се опитате да съчините подходяща приказка, цялото това „трудно изпитание“ ще се превръща в радост.
Например:
Живели някога две ръчички. Те ходели навсякъде заедно. Завирали се на невероятни места, а резултатът бил винаги плачевен. Ставали мръсни и много изцапани. Никой не искал да ги гледа такива.
Ръчичките погледнали към масата. Там покривката върху нея отразявала слънчевите лъчи и блестяла окъпана в светлина.
– Защо си толкова красива, – попитали ръчичките, – а нас никой не иска да ни погледне?
– О, аз оставям  водата и сапунът да излъскат лицето ми…
– Ох, водата….. неприатно, сапун… не-е-е, – развикали се ръчичките.
– Ако оставите водата и сапунът да измият набралата се мръсотия по вас, ще чуете каква чудна песен пеят. Водата ромоли, а сапунът тихо ѝ приглася.
– Но защо ние не ги чуваме?
– Чуват я само тези, които изпитват радост да бъдат чисти…..
Навярно смятате, че не умеете да съчинявате приказки. Но когато видите реакцията от „глупавата“ приказка, която сте съчинили, как въздейства върху детето ви, ще разберете, че тя съвсем не е била лоша.
Искрящите детски очи, полуотворената уста и очакването, за ново вълшебство, превръща нежеланите неща в игра.