Смирението е странно почти незабележимо качество. Когато мислим , че го притежаваме, се оказва, че не разполагаме с него.

Васил Иванов отиде в съседния град, за да напише поредната си книга. Провинциалната обстановка винаги го бе привличала. Тя бе прекрасно убежище за достигане на връхната точка в работата му, предлагаща тишината и прекрасната храна.

На сутринта Иванов отиде да закуси в близкото кафене. Изведнъж забеляза, че хората го гледат някак странно.

Когато паркираше колата си, двама млади мъже внимателно го проучиха с поглед.

Една жена едва не се задави от парче торта, когато Иванов влезе в кафенето. Другите посетители го държаха под око, докато минаваше покрай тях.

Когато Иванов седна на стола, сервитьорката му подаде менюто, но преди това внимателно го изгледа от главата до петите.

„Защо е това внимание към моята персона? – помисли си Иванов. – Да не би да ми са разкопчани панталоните? Едва ли, пуловера, който нося е много дълъг“.

След дълги размишление, той достигна до следния извод:
„Навярно са ме разпознали, по обложката на книгата ми, където има мой портрет. Няма нищо чудно в това. Навярно в този град обичат да четат и веднага биха познали такъв автор като мен“.

Градът и хората веднага пораснаха в очите му.

Иванов започна да се усмихва на съседите си от близките маси, като се наслаждаваще същевременно на поднесената му храна.

Когато Васил се запъти към касата, той отново привлече погледите на посетителите във заведението.

„Навярно Иван Вазов също е преминавал през това, – помисли си гордо Иванов“.

След като получи от него парите, касиерката се приготви да му каже нещо, но премисли и се отказа.

„Вероятно е от прекомерно много чувства, – засмя се на себе си Иванов“.

В тоалетната Васил се погледна в огледалото. Тогава разбра на какво се дължи неговата „популярност“.

Под брадата му се намираше кървава диря. Лейкопласта, който бе залепил на порязаното място, което получи при сутрешното си бръснене, се бе отлепил.

В този момент Иванов разбра какво точно се е случило.

„Вероятно са ме приели за престъпник, избягал от близкия затвор, – въздъхна тежко Иванов“…..

След занятията в училище Албена бе уморена и много гладна.

Когато се прибра в къщи, без да се преоблечи изтича в кухнята, за да утоли „зверския си глад“.

Тя погледна в хладилника, „прерови“ печката, тенджерите и тигана, ……. търсейки нещо да похапне.

В кухнята бяха майка ѝ и малкият ѝ брат Андрей. Те мълчаливо наблюдаваха действията на Албена, когато…..

Андрей след дълго размишление каза на майка си:

– Мамо, виж Албена обикаля като рикаещ лъв и търсейки кого да погълне.

Елена примираше от страх. Всичките тези идиотски размишления ѝ идваха много.

Какво толкова бе направила? Живееше си спокойно и не желаеше на никой зло. Тя наистина не знаеше с какво се занимаваше мъжа ѝ, но смяташе, че той честно си печели парите.

Симеонов пушеше мълчаливо и гледаше светлините на големия град. Елена не издържа и се разплака.

– Е, добре де, пошегувах се малко, – каза Симеонов и я прегърна като малко момиченце. – Успокойте се. Такъв съм си заядлив. Тези неща, които изговорих срещу убитият ви съпруг и обвиненията, които отправих към вас, все още нищо не означават.

– Как така? – обърса очите си Елена. – В какъв смисъл?

– В такъв смисъл, че не вярвам  на никого, – обясни Симеонов. – Това, което чухте са само хипотези, които проверявах, като следях реакциите ви.

– А на хората, с които работите и разследвате различни престъпление и на тях ли не вярвате?

– През живота си съм виждал какви ли не хора. Човек е сложно същество, което е способно на всичко, както на саможертва, така и на подлост.

– Чудовища в човешки облик се срещат на всякъде, – поклати глава Елена.

– Сред нас има прекалено много морални изроди, – продължи Симеонов разсъжденията си, – но не мога да приема това като даденост. Опитвам се да разбера, какво ръководи хората да извършат едно или друго деяние, но го осъзнавам само с разума си, не мога да вникна в чувствата им.

– Според мен , – каза Елена, – хората се ръководят от примитивни мотиви – жажда за власт, пари, ревност, завист, страст, желание за отмъщение ….. едва ли бих могла да изброя всичко.

– Не назовахте един от най-мощните мотиви – страхът, – добави Симеонов.

– Така е, – съгласи се Елена. – Страхът ражда изключително чудовищни престъпления…. Например, страхът от разобличение.

– Точно така, – потвърди Симеонов. – Струва ми се, че убиецът на мъжа ви е искал на всяка цена да премахне свидетелите или хората, които знаят нещо за него, което може да го вкара в затвора.

– Но мъжът ми винаги успяваше да се споразумее с хората. Вярвам, че ако е осъзнавал сериозността на информацията, с която е разполагал, нямаше да рискува живота си …

– Никога не казвайте „не“, – посъветва я Симеонов. – Не вярвайте на всеки. Така по-леко ще живеете.

– Според вас как бих могла да спя спокойно, когато стреляха вчера по нас? – разкрещя се Елена.

– Ами ако не сте били вие мишената, а сте попаднали между куршумите случайно?

– Не знам, – въздъхна Елена. – Но аз съм сама, а Виктор го няма вече……

Ръцете на Владимир бяха студени влажни, а тялото му топло и измъчено от нощта. В огледалото го гледаше гладко избръснато мъжествено лице. Макар, че годините му бяха напреднали, а косата беше почнала да сребрее, той все още не приемаше отчаянието, въпреки надвисналата опасност.

Жена му постави яденето на масата и с тихи стъпки се отдалечи. Владимир изобщо не го погледна.

Тази нощ той бе сънувал, как стените на дома му се разпадат. Целият беше под напрежение. Търсеше отговор за преживното в съня, защото силно се бе запечатало в ума му и го правеше неспокоен.

Спомни си за разговора, преди време, с един човек, който го убеждаваше:

– Исляма не е чужда вяра. Неговата същност е просто ерес на Исусовото учение.

„Светът е потънал в скръб, – мислеше си Владимир.- Викаме, но никой не ни чува. Търсим знание, но намираме лъжи и колкото повече узнаваме, тъгата ни нараства. Всяко размишление ни носи болка. Разумът ни не е съкровище, а жив ад за нас“.

Владимир знаеше, че основната истина в християнството неподлежаща на съмнение е тази за единството на Светата Троица.

– Бог съществува в три лица, – така го бяха учили, Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Святи дух.

Веднъж беше попитал свещеника в църквата:

– Каква е връзката между истината за Троицата и благочестието?

Свещеникът му бе отговорил:

– Истина за Троицата без благочестие не води към вечен живот, както и благочестив живот не е възможен без нея.

Приятелят на Владимир Станой му бе разказвал:

– По времето на тъмнината на сарацините „ал-Джахилия“, Александър Македонски поискал да покори Йемен и върху развалините му да издигне свой град.

Не една империя бе угаснала до появата на Мохамед. Турците бяха залели Анадола, земята на хетите и Херодот. Тогава орхановия син Сюлейман бе превзел  Цимпе и Галипополи и се бе затвърдил в Тракия.

Днес християнството и исляма отново се изправят един срещу друг. В резултат на това сме свидетели на издевателства, поругаване и смърт. Войните и стълкновенията опустошават редица райони и остават без домове и близки мнозина.

– Няма ли да има край на тази касапница, – въздъхна Владимир, загледан през прозореца в движещете се хора по пътя. – Искаме любов и мир, но без Бога не бихме могли да го постигнем.