Седяха на масата и започнаха да се изучават взаимно. Нямаше много хора и обстановката предразполагаше към откровен разговор.

– Хайде да поръчаме шампанско! – усмихна се приветливо Мартин.

– Две чаши шампанско, моля. Силно газирано, без пяна и достатъчно студени., – каза Милена на келнера, когато той дойде да приеме поръчката.

Мартин едва удържа усмивката си. След каро сервитьорът се отдалечи разговорът се възобнови.

– Разкажете ми за големия мъж, за който сте се оженила, – каза Мартин. – Чух, че доста е пораснал в една  чуждестранна инвестициозна банка.

– Какво да ти кажа, той наистина много се старае. Господар е на една юридическа джунгла.

Тя усети присмехулния му поглед, но се направи, че не го забелязва. Мартин беше човек работещ за прехраната си, а тя богата бизнес дама, която разполагаше с живота си, както намери за добре.

– Изглежда двамата служим на различни богове, – подкачи я Мартин.

– Аз не служа на нищо и на никого, – нервно подръпна ръкава на блузата си Милена, – аз съм идеологически неутрална.

– Съмнявам се, това да е възможно, – хладни пламъчета пробляснаха в очите на Мартин.

– Но аз не съм вярваща. – вдигна рамене Милена. – Не само не вярвам, но и не проявявам интерес. Мога да си карам чудесно без каквито и да е богове и религии.

– Вие имате религия, – вече съвсем сериозно каза Мартин. – И знаете ли каква е вашата религия?

– Правото! – уверено каза Милена, все пак тя беше и адвокат.

– Не, това е средство за постигане на целите. Вашата религия е редът.

– В какъв смисъл? – недоумяваше Милена

– Това е божеството около което се върти животът ви. Живеете в хаутичната джунгла на финансовото бойно поле, но целият ви живот е посветен на това, да внасяте ред в хауса.

Милена се разсмя:

– Никога не съм чувала подобно нещо.

– Вашата отдаденост на реда се забелязва още във външния ви безупречен вид. Косата ви е винаги добре оформена. Полата и роклята ви никога не са измачкани. Папките, докладите, записките и писмата са блестящо подредени, като войници в строя. Ако успеете да превърнете хауса в ред смятате, че владеете положението. За целта използвате здравия си разум и интелекта си. Така постигате огромен успех в професията си. А какво дава този успех? Пари, власт и положение. Но те са ви необходими за да осигурите по-голям контрол над своя живот, което ви помага да се наслаждавате на реда. Вие сте дълбоко религиозна. Богослуженията ви са часовете прекарани в офиса. Вашата троица са пари, власт и положение, но над всички е редът, основа за съществуването ви, източник на силата ви, вашата любов на живота.

– Искаш да кажеш, че съм смахната?

– В никакъв случай. Просто казвам, че не сте идеологически неутрална и си имате бог.

– Нима хората не обичат реда? Кой не желае да направлява сам живота си?

– Напротив, много хора обичат хауса, намират го дори за стимулиращ. Но до каква степен контролираме живота си, особено ако сме подритнати от някой над когото нямаме власт?

– Някаква степен на организация винаги е възможна. Особено ако човек си състави житейски план….

Мартин звънко се засмя:

– Житейски план?

– Стига само човек да си съствави напълно последователен план, продиктуван от здравия разум и логиката, – настояваше разгорещено Милена, но Мартин продължаваше да се смее. – Няма причина  бъдещето да не бъде поставено под контрол.

– Признавам, че всички се нуждаем от цели, към които да се стремим, но такъв план, какъвто вие предлагате, ще се провали. Бъдещето е непредсказуемо.

– Не и моето, – сви гневно устни Милена.

– Защо толкова се страхувате, – започно по-спокойно Мартин. – Промените и непредвидените неща в бъдещето, дават възможност за изграждане на човека. Като затворите вратата на бъдещето, което не можете да предвидите, ограничавате себе си. Нима не разбирате това? Как Бог би ви отредил вълнуваща роля в сътворението, ако вие смятате сътворението за бъркотия и отказвате да излезете от безупречно подредения си килер?

Всеки от тях вдигна чашата си и отпи, като знак за помирение. След това щяха да се разделят и всеки щеше да поеме по своя избран път.

Детето е едва на две години и половина и майка му го дава в детската градина и тръгва на работа. Непозната жена се грижи за 25 деца. За нея това просто е работа. Да види в детето личност, тя дори не се опитва да го направи. Освен това, то трябва да бъде като всички останали.
Детето и майката се виждат само вечер и в почивните дни. Детето си има свой живот детска градина, по-късно училище, уроци, изпити ….
Когато детето порасне идва си в къщи, стопля си само храната. Майка му се прибира от работа чак вечерта, тя е уморена и нервна. На нея не ѝ е до разговори с детето. Тя проверява домашните му и всички лягат да спят.
На обяд семейството се събира в почивните или празничните дни, ако изобщо се съберат.
Родителите не познават децата си. Как живее детето, за какво мечтае, какво иска? Родителите нямат време за това. Те реагират на това, което е лошо или необичайно.
Но и децата малко познават родителите си. Защото няма задушевни разговори, не четат заедно книги, няма семейни походи и разходки, липсват съвместни игри и почивка на палатка край огъня.
Децата израстват. У тях се оформят собствени представи за целите в живота, за бъдещето. За своите семейства те също ще отделят незначително време.
За да създадеш уют в дома си, да го чистиш и подобряваш, трябва просто да обичаш да правиш това. Да готвиш вкусни ястия, да печеш кексове и торти е нужно също да обичаш да го правиш. За да живееш с идеите на мъжа си, да го подържаш в делата му, нужно е да го обичаш.

След няколко неудачни опита Мина нацяло се отчая, че някога ще срещне голямата си любов, но реши да опита и това.
На Нова година написа голямото си желание на лист хартия, въпреки че не хранепе големи надежди.
Точно за нова година се събра със цялото си семейство около празничната трапеза. Когато часовникът удари 12 часа, тя отново си пожела съпруг, макар и да не се надяваше на чудо.
От тогава измина половин година. Тя съвсем забрави за своето желание. В средата на деня по електроната си поща Мина получи странно писмо. Там пишеше:
„Ще се съгласите ли да приемете подарък следващия петък в шест часа вечерта?“
„Вероятно е някаква грешка, – помисли си тя“.
Странно, но в писмото беше посочено нейното име и фамилия.
Тя се опита да си спомни, кой и какво ѝ беше обещал, но за нищо подобно не се сети.
Мина позвъни на посочения в края на писмото телефон. Отговори ѝ приятен мъжки глас.
– Услуги за доставяне на цветя.
– Извинете, но тук получих странно писмо по електроната си поща…..
– Един момент сега ще проверя…… да на ваше име има поръчка, щом не сте се обаждали не мога да ви кажа нищо по въпроса…
Мина съвсем не познаваше мъжът на телефона, но поговори с него близо час. С нея той разговаряше леко и непринудено. Към края на разговора Мина имаше чувство, че познава Станчо от хиляда години.
Така и не се разбра кой е дал поръчката, но Станчо обеща да звънне на другия ден след като изясни нещата.
Мина с нетърпение очакваше неговото обаждане. Когато ѝ звънна Станчо ѝ обясни:
– Съжалявам, наистина е станала някаква грешка.
Мина много се огорчи, защото разбираше, че това е последния ѝ разговор със Станчо.
На другия ден той отново и позвъни и тя много се зарадва.
– Извинете, не искам да се натрапвам, но вие много ми харесахте, не искате ли да се видим някъде?
Срещата им беше върховна. Те се разхождаха из парка, ядоха сладолед. Дори и дъжда не им попречи. Станчо я спечели със своето внимание и любезност.
От тогава не се разделяха, а вечерите прекарваха заедно. В средата на лятото сключиха брак и сега от година и половина живят щастливи изпълнени с любов и грижа един към друг.
В очакване на Новата година, тя си спомни за желанието, което бе написала на лисчето преди две години.
„Трябва само да вярвам, когато си пожелае следващата година, да ни се роди син или дъщеря – помисли си тя и се усмихна“.

Вятарът фучеше ядосано и щипеше лицата на хората. Снегът закъсня, но времето застудя. Слънцето силно грееше, но топлината му бе измамна и не достигаше до хората.

Празници! Магазините са изпълнени с какви ли не неща, а търговците гледат по всякакъв начин да привлекат клиенти. За разлика от другите това магазинче не изпъкваше с нещо особено, но ако прекрачиш прага му, попадаш в приказен свят. Животни направени от глина, изпъстрени с различни цветове, ти се усмихват, подкупват и развеселяват. От рафтовете надничат красивеи глинени съдове, изрисувани чинии, чаши, големи и малки гювечи. Имаш чувството, че си попаднал в някакъв по-щастлив свят.

Продавачката, жена на средна възраст, приветливо посреща влезлите в магазина. Дори и нищо да не купиш, приятният разговор с тази жена, ти навява желание пак да дойдеш тук.

Веднъж тя разказваше весело за така нашумелите гювечи на Тишо:

– Идва един господин, солиден, с костюм, вратовръзка и припряно започна да обяснява: „Вместо да се прибера направо в Бургас, отбивам за Карлово и карам 60 километра до тук като луд и се моля магазина да е отворен. . Не знам дали си спомняте, но от вас купих голям гювеч, с жълто цвете, когато го видях веднага го харесах. Наша позната имаше рожден ден и аз го взех, за да го подаря от името на мен и съпругата ми. Жена ми като го видя, пощръкля. Викаше, че аз не съм мислел за нея, а познатата ни, макар и много по-възрастна от нас, едва не я изкара за моя любовница. Моля ви дайте ми един от тези гювечи, че нямам мир в дома си“.

Когато човек погледне тези глинени изделия, разбира, че от тях блика живот. Майсторска ръка е оформяла модела, а след това четката е довършвила щедьовъра.

Продавачката продължи да разказва друга история за тези красиви гювечи:

– Веднъж един мъж дойде в магазина и каза: „Тук продавате много красиви неща. Веднъж взех от вас гювеч, – той посочи към рафта –  и го занесох у дома. Жена ми го постави във витрината на секцията и две седмици му се радва, едва тогава се реши да готви в него“.

Има всякакви грънчари, но Троян не напразно се слави с майсторите си. Когато грънчарят вложи нещо от себе си в оформения съд или фигура, не можеш да останеш безучастен. Изваяната и изрусувана глина докосва сърцето ти.

Милена влезе запъхтяна в стаята и започна възмутено да разказва:

– Стоях на спирката и чаках автобуса. В разписанието пише, че идват на всеки двадесет минути, но знаеш как е с транспорта, всичко е само на книга, изпълнение нула. Точно пред мен имаше локва. Профуча някаква кола и опръска жената до мен и шофьорът видя, че жената цялата се измокри. Да не мислиш, че спря да се извини, ще има да чакаш?!

– Учтивостта е в упадък. Ако трябва да бъдем съвсем точни, тя напълно е изчезнала, – каза Пепи.

– Дали е в упадък или изчезнала, все тая, – кипеше Милена.

– Не е съвсем така, – не се съгласи Пепи, – Ако е в упадък, означава, че все още се среща, но по-рядко. А ако е изчезнала, изобщо я няма.

– Какво искаш да кажеш, – подскочи Милена, – че хората по-рано не са се извинявали ли?

– Вероятно някои са го правели, – добави примирено Пепи, – а други не. Трудно е да се докаже, че хората, който се извиняват в наши дни, са по-малко от тези в миналото.

– Какво ме убеждаваш? – ядосваше се Милена. – Възпитанието вече практически не съществува, то се вижда всеки ден щом излезеш на улицата. Човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Момчетата имат нужда от бащи, които трябва да ги учат , как да се държат правилно.

Спорът беше по-голямата част от разговора между двете. Милена защитаваше неотклонно определена позиция и разговорът обикновено приключваше с  уклончивото изказване на Пепи:

– Този въпрос е сложен и трябва да се обмисли по-внимателно.