Беше студено, но хората продължаваха да пътуват. Кой на работа, кой на медицински преглед, кой на училище или лекции в университета, всеки се бе запътил за някъде.

Времето притискаше хората и те бързаха, препълваха автобуси, трамвай, тролеи, а всичко, което се движеше по пътищата ги натоварваше допълнително.

Милен Жиров по нищо не се отличаваше от останалите. Той се бе качил на превозното средство, което щеше да го отведе до работата му.

Счу му се плач. Милен потърси с поглед, от къде идва той.

Младо момиче с голямо яке, тежки туристически обувки и синя плетена шапка се бе свило на последната седалка и плачеше.

Жиров приближи и попита плачещата:

– Какво се е случило? Мога ли с нещо да ви помогна?

Момичето го погледна със насълзени очи и хлипайки каза:

– Откраднаха ми портмонето ….

– Колко пари имаше в него? – попита Милен.

– Тридесет и четири лева, – тихо едва доловимо продума момичето.

Жиров извади портфейла си. Отдели от него открадната сума и я даде на девойката.

– А сега моля ви не плачете, – посъветва я Милен.

Момичето се успокои и притихна.

Когато автобусът спря, Милен слезе.

Той усети, че някой го дърпа за ръкава. Обърна се. Бе същото момиче, което плачеше в автобуса.

– Господине, може би ще ми върнете и портмонето ….. – смутено каза то.

Да плачеш или да се смееш?!

Жиров искаше само да ѝ помогне, но бе несправедливо набеден.

Дамян бе добър комшия. Той често посещаваше Петър и го дразнеше с приказките си.

Вечерта Дамян бе забелязал как по-малкият брат на Петър с фучене напусна къщата.

Нещо се бе случило между двамата братя, а Дамян изгаряше от нетърпение да разбере какво е станало.

Той се приближи до оградата и извика на комшията си:

– Петре, защо изгони снощи Слави?

– Каза, че имал някаква спешна работа, за това ни напусна, – Петър обясни без да му трепне окото.

Дамян се направи, че не е чул и още по-настоятелно запита:

– В какво се е провинил този път?

Петър разбра, че този път няма да може да се измъкне и отсече:

– Това си е наша работа.

– Е, ще попитам баща ти, той навярно знае причината, – Дамян го изгледа присмехулно.

– Ако желае, ще ти я съобщи, – натърти Петър.

– В селото се носят слухове, че по цяла нощ се наливаш с алкохол и чакаш да умре баща ти, за да наследиш имота му, – подметна Дамян. – Може би затова държиш брат си далеч от дома.

Петър се засмя уморено.

– Днес си ял лучена супа нали, чичо Дамяне?

Дамян се смая, а Петър продължи:

– Понякога миризмите са по-лоши от слуховете, защото слуховете са безобидни. Те казват нещо само за човека, който ги разпространява.

Дамян изсумтя и се скри в двора си.

Тягостно и мрачно бе в сърцето на Борислав. Той се чувстваше самотен и депресиран. Имаше усещане, че е победен в живота и в работата си.

В това си състояние, той не разбра как се озова в един бар. Навел глава, олюлявайки се премина през слабо осветеното помещение и седна на масата в ъгъла.

Поръча си питие. Пи, но не му се услади.

Загледа се в чашата си.

– Такава гадост до сега не бе пил, – измърмори Борислав под носа си.

Неусетно започна да размишлява над опустошения си живот и неуспехът, който го бе предизвика.

– Какво правиш тук? – попита го от съседната маса ако попийнал мъж.

Борислав се сепна:

– Познавам ли този човек от някъде? А той от къде ме знае?

Мъжът го гледаше втренчено, очаквайки отговорът му.

Изведнъж Борислав осъзна, че мястото у не е тук. Той се изправи и напусна бара.

Лъхна го свеж въздух. Погледа му се проясни.

– Господи, – извика Борислав, – какво ме доведе до тук?…. Изпратил си този пиян човек да ми говори….

И се разрева.

След като се успокои, вдигна поглед нагоре и каза:

– Прости ми, Боже, …. помогни ми отново да се събера със семейството си и да започна работа. Срамувам се от себе си. Глупаво постъпих. … Помогни ми. Дай ми шанс да опитам отново.

Бог го възстанови на предишната му работата и го върна сред любимите му хора.

Не позволявайте провалите да определят курса на живота ви. Господ ще ви запази и здраво ще ви държи в десницата си. Уповайте на Него и Той ще оправи пътеките ви.

Пораженията смирява човека, но с Божия помощ получаваме надежда, възстановяване и победно бъдеще.

Владо дълго време бе без работа. Това го притесняваше и силно гнетеше.

Днес бе радостен ден за него. Посети го един от приятелите му Павел и му съобщи радостна вест:

– В новото звено набират хора. Иди и кандидатствай.

Владо веднага се насочи натам. Подадоха му списък с правила. В него се засягаха въпроси относно алкохола, пушенето и някои забавления.

Той го прочете и повдигна рамене.

Интервюиращия го наблегна:

– Очакваме християнско поведение от нашите служители.

„Преди да последвам Господа, не съм правел такива неща, нищо че не съм бил християнин, – помисли се Владо. – Интересно защо няма списък, в който се забранява да бъдеш арогантен, безчувствен, суров, прекалено критичен, ….?“

По- късно, когато споделяше с Павел как е минало интервюто Владо отбеляза:

– Да следваш Исус, не означава да спазваш списък с правила.

– И все пак ние ги спазваме, – каза Павел.

– Това е друг вид качество на живот, което не може да се измери количествено, – удари с длан крака си Владо. – Християните са смирени. Съчувствени към страданието на другите. Копнеят за доброто. Милостиви са към тези, които се борят с провалите си. Те са добри към тези, които злоупотребяват с тях. Отговарят на злото с добро. Те са благословени и щастливи. Но това не става с правила или забрани.

– Да, – съгласи се Павел, – с това привличат другите и те идват при Исус.

– Никой от нас не е естествено беден по дух, скърбящ и жаден за правда, кротък и милостив, с чисто сърце, миротворец, – разгорещи се Владо. – Такъв начин на живот идва само от Божията благодат и може да се приложи от тези, в които живее Божия Дух. Бог променя живота ни, сами не може да направим това, колкото и да се ограничаваме и изпълняваме някакви измислени от нас правила.

На Ирина ѝ предложиха да ръководи една младежка група. Тя се запита:

– Ставам ли за лидер?

Не можа да си отговори твърдо и убедително на въпроса си, за това отиде при съпруга си и сподели съмненията си:

– Ако приема да ръководя тази група, а после реша да се оттегля, защото съм разбрала, че не ставам за това….. Как мислиш сега в началото ли трябва да се откажа? Чувствам се несигурна.

– Ако това начинание започнеш със самонадеяна вяра, – каза спокойно съпруга ѝ, – то ще приключи със съмнения в теб.

– Тогава какво да правя? – Ирина бе съвсем объркана.

– Щом си водена към лидерска позиция, естествено е да има опозиция, – откровено заяви съпругът ѝ.

– Каква опозиция? Някой няма да е съгласен? Нищо не разбирам. Защо тогава ще ми предлагат такава възможност?

– Твоята притеснена душа ще ти шепне: „Нима си мислиш, че това е лесна работа? Не поемай такъв риск. За Бога върни се“.

– И как да се противопоставя на това? А от къде си сигурен, че това е точно за мен? Ами ако се проваля?

Мъжът ѝ издърпа табуретката в средата на стаята и я накара да се качи на нея.

– Ето това е, – каза той. – Така приемаш новата възможност, която ти се предоставя. От това място ще имаш друг поглед върху новата позиция.

– Според теб, трябва да приема и да вярвам, че това е точно за мен?! …. Да, прав си, не трябва да се предавам толкова лесно.

Този съвет на съпруга си, тя прилагаше и по-късно. Качваше се на табуретката и обмисляше новата позиция, към която Господ я бе призовал.

Тя стоеше там и се молеше, не само за себе си, а и за тези, които щеше да ръководи.

Ирина казваше „да“ на Господа и „не“ на съмненията си. Така тя запазваше мира в себе си.