Денят беше слънчев и предразполагаше към екскурзии и излети.  И Елена реши да се разходи с децата си. Винаги се чувстваха добре сред природата.

Тръгнаха с колата и скоро стигнаха планината. От подножието нагоре продължиха пеша. Изведнъж Деси извика:

– Мамо, виж колко е еластично това растение!

– Интересното е, че расте между камъчетата по пътя, – изумено се вгледа в него Поля.

– А, това е еленов мъх, – поясни Елена.

– Но това повече прилича на лишей, а не на мъх, – вдигна учудено вежди Деси,.

– Да, наистина не е мъх, а лишей, – обясни Елена, – само така го наричат. Нали си спомняте какво е лишей?

– Гъба и водорасло, които растат заедно във взаимна връзка, – изстреля бързо Поля. – И двата организма се възползват един от друг.

– Нито гъбичките, нито водораслите могат да оцелеят сами, – допълни Деси, – но заедно образуват издръжливи растения, които могат да живеят в някои планински райони до 4500 години.

– Тъй като растението може да издържи на суша и ниски температури, то е един от малкото източници на храна за карибу, северните елени, през продължителната зима, – обясни Елена.

– Може би от там носи и името си еленов, – предположи Поля, – но неправилно са го нарекли мъх.

– Знаете ли, –  засмя се Елена, – връзката между гъбите и водораслите ми напомнят за нашите човешки взаимоотношения. Обикновено ние разчитаме един на друг.  А за да растем и процъфтяваме, това ни е много необходимо.

– Как казваше там Павел …..? – опита се да си спомни Поля. – Трябва да се облечем в „състрадание, доброта, смирение, кротост и търпение“, да си прощаваме един на друг и да живеем в света “като членове на едно тяло”.

– Не винаги е лесно да се живее с мир в семействата си или с приятелите си, – тъжно констатира Деси.

– Но когато Духът ни дава възможност да покажем смирение, прошка и любов в нашите взаимоотношения с другите, всичко това сочи към Христос и носи слава на Бога, – усмихна се окуражаващо Елена.

Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.

Достолепов обичаше да се присмива на хората, които вярват в Бога. Самият той твърдеше:

– Аз съм атеист – и се гордееше с това.

Веднъж той пътуваше с влака до едно неголямо селище. Щеше да изнася поредния си доклад.

Влакът спря на една малка гара и Достолепов излезе в коридора на влака. Там един от пътниците беше запалил цигара, а кондукторът му направи забележка:

– По-добре не пушете тук. В това село живеят християни и ако видят какво правите, няма да ви се размине лесно …..

Достолепов чу препоръката на кондуктора и реши да се пошегува с някой от местните. Когато един мъж приближи към влака той му подвикна:

– Кажете ми къде е тук пътя към ада?

Мъжът изобщо не се смути, погледна солидния господин и спокойно отговори:

– Вървете напред и никъде не се отклонявайте! Нищо не променяйте в живота си и за нищо не се разкайвайте. Така ще пристигнете навреме там, а може и по-рано.

Достолепов се изчерви. Челото му се покри с капчици пот. Той извади носната си кърпа и притеснено се обърса.

„Дали като свърша с доклада си, да не се пъхна набързо в някоя църква, да запаля свещ и да поискам прошка от Господа? – помисли си той. – Ами ако Той наистина съществува и аз съм се отправил към ада?!“

Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.

Лежаха си там два пътя. На кръстопътя стоеше пътен указател, който с големите си дървени ръце сочеше към всеки от тях. Единият бе широк и просторен, гладък и вдъхващ доверие, а другият бе тесен, каменист и трудно проходим.

Един ден широкият път каза на тесният:

– Ти си съвсем запустял. Върху теб има само остри камъни и дупки. Целият си обрасъл в трънаци. Тези, които биха тръгнали по теб биха се уморили и навярно ще умрат от глад.

Тесният път мълчеше, той нищо не отговори на присмехулника.

– Виж, аз съм красив и гладък, – продължи самодоволно широкият път. – Край мен има кафенета ресторанти и къщи със всякакви удобства. Просто живей и се весели!

– Съдейки по думите ти, – изненадано промълви тесният път, – край теб се живее много добре!?

– Повече от добре, – възторжено откликна широкия път, – но …

– Защо замълча? Нещо не е наред ли? – попита разтревожено тесния път.

– Да, – дълбоко въздъхна широкия път. – В края ми се намира пропаст бездънна, мрачна и черна. Просто не мога да ти я опиша.

– Навярно много хора не подозират това? – съчувствено попита тесният път.

– Тези, които знаят, само свиват рамене и махат безразлично с ръка, – с мъка отвърна широкият път.

– Вижда се, че не знаят цялата истина, – тъжно каза тесният път.

– Нагледал съм се на тази пропаст и се страхувам да попадна в нея, – тъжно констатира широкият път. – Мисля си, че тази злокобна и гибелна тъмнина не ще пусне никой навеки.

Двата пътя замълчаха.

– А как е при теб? – попита след време широкият път.

– Трудно, – въздъхна на свой ред тесният път. – Този, който тръгне по мен съвсем няма да му е леко. Но в края ми се издига планина и тези, които се изкачат на нея ще бъдат радостни и щастливи. Толкова ми се иска и аз да бъда там. Вярвам, че това ще бъде вечно.

А на кръстопътя бе застанал един човек. Той чу разговора на двата пътя. Предстоеше му да избере, кой от двата пътя да хване.

Какъв ли ще бъде изборът му? Дано да е тесният!