Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Ритуалите, обредите и обичаите са неразделна част от културата. Те са не по-малко важни от постиженията на науката или достиженията в изкуство. Най-древните ритуали и обичаи са стигнали до нас през вековете под формата на знаци, суеверия и празнични дни. Всеки от нас малко или много е чувал суеверия от рода на: пазете се от счупени огледала, разсипването на сол,…. Анализът на произхода на суеверията хвърля светлина върху истинската стойност на несъзнатото, живеещо в човека …
Припомнете знаците, в които са вярвали нашите майки и баби, и продължават да вярват: птица или пеперуда влизаща в къщата – знак за наближаваща нечия смърт, да се върнеш у дома преди пътуването и да не се огледаш в огледалото – очаква те неуспех, да срещнеш жена с празни кофи –  ще попаднеш в беда, да поздравяваш предварително за  честит рожден ден – нещастие.
Всеки знак е един вид закон, който трябва да бъде постоянно следван. Почти за всяка беда от суеверие е предложимо едно магическо средство за борба: да се плюе през лявото рамо, да се  покаже език пред огледалото…. Най-простата магическа процедура, извършена с цел да се спаси от зло, вече не се възприема като магическа, а автоматизиран процес, свързани с отслабването или загубата на значението на станалото.
За да се разбере защо нашите предци са се страхували от черни котки и птици влетели в къщата, трябва да обърнем внимание на произхода на символите и тяхната връзка с ритуалите.
По този начин, можем да видим, че голяма част от ежедневните ритуали, вярвания и суеверия са свързани с архаичните представи за пресичане на определена граница. Правилното започване на обред и истинския разговор с неземни същества са били винаги важни за нашите предци, и за това под формата на закони, са оцелели и до днес.

Попитали един мъдрец:
– Кое е по-важно, да обичаш или да бъдеш обичан?
Мъдреца отговорил:
– Кое по-важно за една птица дясното или лявото крило?
Ако бъдеш обичан, ти ще усещаш подкрепа във всяко свое начинание и няма да ти е трудно да успееш или да победиш във всяка битка в живота си.
Сега се поставете на мястото на този, който обича, но не получава отговор на чувствата си. Той ще се радва на успехите на другия, но ще му бъде тъжно, че не го обичат. Полетът на такъв човек ще бъде свършен, преди още да е започнал, защото той е като птица с пречупено крило.
Помислете си за двама, който взаимно се обичат, какво биха могли да направят? Невъзможното.
Ако обичаме Бога, така както Той ни обича, ще го следваме и ще бъдем свидетели на множество чудеса в живота си.

Човекът е доста бавен. Той би загубил състезанието с почти всички големи хищници. Но необичайни обувки, наречени Bionic Boots позволяват дори на най-посредствения бегач да ускори до 40 километра в час.
Едно от най-бързите сухоземни животни е щраус, който може да се движи със скорост от 70 километра в час. Американският инженер Keehi Seymour от детството бил запленен от тази скорост на птицата. Като тийнейджър, си обещал, че ще помогне на човека също толкова бързо да се движи. Именно така се появили обувките Bionic Boots, които са спечелили прозвището „щраусови крака“.
Bionic Boots са пружиниращи обувки, който помагат на човек да извършава големи скокообразни крачки, което  увеличава скоростта на предвижване.
Средната скорост от 40 километра в час позволява на собствениците на необичайни обувки Bionic Boots да се конкурират не само с моторите, но дори и с колите. С тези обувки, не можете да се върви по тротоара, а по черни пътища и неравен терен.
Въпреки това, когато се използвате  Bionic Boots трябва да бъдете много внимателни, колкото по-бързо се бяга, толкова по-трудно става придвижването. Падането на скоростта под 40 километра в час, може да доведе до сериозни наранявания.
Инженер Keehi Seymour обещава да не се спира до тук. Той все още мечтае с помощта на Bionic Boots човек да се премества с „щраусова“ скорост от 70 километра в час.

В зоопарка на Будапеща се е случило нещо много интересно.
На кадъра се вижда, как птица е паднала във водата и не може да се измъкне.
Мечката не остава равнодушна и се втурнала на помощ на отчаяната врана. Първо се опитва да я хване с лапи, но не се получава. След това я захапа решително със зъби и я измъкна от водата.
Всеки би си помислил, че мечката ще се възползва от ситуацията и ще се разправи с птицата. Но когато рунтавия звяр я изнесе на сушата, той изгуби всякакъв интерес към нея.