Антон бе много малък, но получи първия си голям астматичен пристъп. Едва дишаше.

Баща му го заведе на лекар.

Докторът извади една дълга игла, за да му направи инжекция. Очакваше се тя да подобри състоянието му.

Когато видя иглата Антон се изплаши.

Баща му го хвана здраво и не го пускаше, а момчето се дърпаше, мяташе се и крещеше:

– Защо му помагаш да ме нарани?

– Тони, – опита се да го успокои баща му, – ще усетиш лека болка от убождането на иглата, но това ще те освободи и ти свободно ще дишаш.

Антон целия се тресеше, докато бе направена инжекцията, но резултата бе добър. Момчето дишаше спокойно и дори се усмихна.

Така Бог използва болката, за да донесе изцеление. Това е начинът, по който Той работи.

Бог прави каквото е необходимо, за да превърне нашата слабост в проява на Неговата сила.

Беше есента на 2003 година. Брайян служеше във едно военно поделение в Багдад, столицата на Ирак.

Той заедно със своя отряд бе постоянно уличен патрул. Целта бе да се защитят кварталите и да се изгради мир.

– Това е неблагодарна работа, – негодуваше Робърт, който бе от отряда на Брайян.

– Напълно безплодно назначение, – съгласяваше се Реймънд, техен верен приятел.

Браян често въздишаше и неведнъж се замисляше за положението, в което бяха поставени. Той бе забелязал, че не само отряда му, но и останалите военнослужещи ежедневно се бореха с проявите на нисък морал.

Но един ден нещо се промени. Бяха се натъкнали на вярващи, които провеждаха своята църковна служба.

Мястото бе изпълнено с арабско говорещи коптски християни. Вярващите не изпитаха страх, когато видяха въоръжените мъже да нахлуват в помещението.

Сред тях се изправи един възрастен мъж и ги покани:

– Елата да вземете Господна вечеря с нас.

Така се случи, че тази част от войниците, които откриха коптите бяха посещавали църква, затова не отказаха на поканата.

След като си тръгнаха Брайян отбеляза:

– Честването на Господната вечеря и напомнянето за жертвата на Исус за нашите грехове, беше най-важният строител на мостове и разрушител на стените, които бихме могли да преживеем.

– Да, – съгласи се Реймънд, – строител на полуразрушени и изоставени мостове и стени, които сами сме си изградили по една или друга причина, отделящи ни от Спасителят.

Те бяха „се отдалечили“ от Него, но тази среща ги приближи към Христовия кръст и те бяха отново радостни и щастливи на едно тягостно и мрачно място.

Повечето хора са щастливи, когато отслабнат, получат много пари, намерят половинката си или открият съдбата си. Но това е един широк път към щастието, съпътствано от доста крехка радост. Когато духнат ветрове настъпват разочарования и се появяват неудовлетворени очаквания.

Има и друга възможност. Тя не изисква кредитна карта, заем или неочакван късмет. Възрастта и етническата принадлежност не са фактори за отваряне на неочакваната врата към радостта.

Исус е пътят към трайното щастие. Той създава надеждна радост през всеки сезон от живота.

Професор Миленков бе доста популярен в университета. Студентите с удоволствие посещаваха лекциите му. Устните си изложения по дисциплината, която преподаваше, бяха изпъстрени с много хумор и мъдрост.

Ценяха го и го уважаваха, не толкова заради възрастта му, а поради значимостта на мислите, които излагаше в аудиториите. Младите хора имаха какво ново да научат от него.

На една от лекциите си той написа на дъската голяма единица и обясни на студентите:

– Това е вашата човечност, т.е. вашата проява на проявява отзивчивост, състрадателност, човеколюбие, хуманност, милосърдие …… Много необходимо качество за всеки един от вас.

След това Миленков изписа една нула и добави:

– А това са вашите постижение. Така човечността ви се увеличава 10 пъти.

Отново изписа нула и погледна хитро към студентите като прибави:

– Това е опита ви. Така всичко до тук се закръглява на сто.

Дописа още нули като за всяка поотделно обясняваше:

– Това е за съсредоточеността ви, любезността ви, любовта, ….. Всяка нула 10 пъти духовно извисява човека и го облагородява.

Изведнъж Миленков изтри единицата, стояща пред реда от множеството нули. На дъската останаха нищо не значещите цифри.

Професорът постоя за малко сочейки знаците, които обозначаваха отсъствие на каква да е величина и каза мъдро:

– Ако у вас няма човечност, всичко останало нищо не струва.

Този урок студентите запомниха за цял живот.

Беше 1825 година. Голям кораб пристигна до бреговете на Хавайските острови. Екипажът бе по-малоброен от множеството чернокожи островитяни, които бяха дружелюбни и приятно настроени към непознатите.

Изненадващо бе, че месните жители се отнасяха към хората от екипажа като към богове.

Бялата кожа, трептящите месингови копчета по униформата на капитана и огромния кораб явно бяха много впечатлили хората от брега.

Но екипажът излъга хората:

– Ние можем да ви прибавим свръх естествени сили.

Този ден капитанът записа в дневника си: „Човешкият ум с готовност откликва, за да получи истината, но той не може да разбере понякога, че тази истина може да е в конфликт с всичко в природата и с причините за проявата на явленията в нея“.

Малко се е променило съзнанието на мъжете и жените, откакто са започнали да плават по земното кълбо. Голяма част от това, което е минало чрез тях като истина или поне е известно, е лъжа.

Тогава на какво да вярваме?

Настройващият пияното зависи от камертона, който вибрира точния брой пъти, което определя идеалната нота. И чрез нея се настройват останалите тонове в гамата на пияното.

А за нас какъв ще бъде критерият за истината?

Ние имаме Библия, чрез Която се измерват всички „истини“. Колкото и странно да ви се струва, няма друг такъв точен образец за познаване на истината.

Дискусията се бе превърнала в бойно поле. Търсеше се границата между съденето и казването на някого нещо, което би трябвало да претърпи промяна в него, но с любов.

Едни смятаха, че щом кажеш истината, това е напълно достатъчно, а потърпевшия си има грижата, как да се справи с проблема.

Други наблягаха на съчувствието и любовта.

Всички говореха и никой не се вслушваше в аргументите на другите. Тогава Жеко размаха ръце, за да спре разгорещените спорове и предложи следната ситуация за размисъл:

– Представете си, че Иван влезе и на челото му има черно петно. Какво бихте направили тогава?

– Ще го посоча с пръст и ще се развикам: „Погледнете, Иван май се е навирал в печката!“ – Подскочи от мястото си Марко и се ухили на всички.

– Да, но така той ще стане за присмех на другите! – недоволно реагира Милко.

– Но аз не го осъждам, а само го показвам какво не му е наред! – подчерта Марко.

– Помисли добре върху това, което правиш! – намръщено го погледна Милена, – Всички ще се разсмеят и ще им бъде весело, освен на Иван. На него ще му се иска да потъне вдън земята.

– Нима този сарказъм е разновидност на критика или осъждение? – вдигна рамене Марко.

– Ако искаш наистина да помогнеш на Иван, – започна по- меко Любомир, – по-добре го отведи настрани и му кажи: „Имаш черно петно на челото. Изтрий го, докато другите не са го забелязали“.

– Такова тактично и искрено отношение се явява в следствие на желанието да се помогне на човека, – натърти Драган.

– Това е истинска проява на съчувствие и любов, – констатира Жеко.

И всички се съгласиха.