Стефка бързо се убеди, че се е сдобила не просто с домашен любимец, а с нещо повече от това.

Подариха ѝ куче, което тя нарече Пепи.

Животното доказа не веднъж, че главата му е пълна с разнообразни лудории.

Един ден Пепи успя да затвори котката, живееше в този дом много преди това, в собствената си клетка.

Тя не бе особено щастлива от случилото се и непрекъснато мяукаше, докато бе освободена от „затвора си“.

За разлика от нея Пепи бе много радостен.

Той се усмихваше, осъзнавайки, че нападението и затварянето е сто процента успешно.

Стефка галеше новия си любимец и усмихвайки се казваше:

– Как можеш да му се ядосаш. Вижте колко е сладък!

Това не бе обикновен изследователски екип, а международен. Плод на усилията му бе дрон с махащи криле, който имитира движенията на птицата бързолет.

Такива птици могат да летят до деветдесет мили в час, да кръжат, да се гмуркат, да се обръщат бързо и да спрат внезапно.

Създаденият дрон все още им отстъпва по възможности си.

Един от изследователите отбеляза:

– Бързолетът има множество групи мускули, които му позволяват да лети невероятно бързо, да сгъва крилата си, да се усуква, да отваря прорези за пера и да пести енергия.

Друг негов колега призна:

– Усилията на екипа ни може да възпроизведе само около „десет процента от биологичния полет“ на тези птици.

Бог е дал на съществата в нашия свят всякакви удивителни способности.

Наблюдаването им може да бъде източник на мъдрост за нас.

Мравките ни учат как да събираме ресурси.

Язовците ни показват как да си направим надежден подслон, а скакалците ни дават разбиране, че силата е в числеността.

Библията ни казва, че „Бог основа света чрез своята мъдрост”.

Този, Който е създал птиците, за да „летят над земята през небесния свод“, ни е дал способността да комбинираме Неговата мъдрост с нашите разсъждения.

Помислете добре, как можете да се поучите от Неговите елегантни проекти в естествения свят.

Дани бе ревностен във всичко, което вършеше. Посвещаваше му се изцяло.

За това казваше постоянно:

– Във всичко, което извършвам влагам от себе си повече от 100 процента.

Това звучи прекалено силно, но Дани настина се отдаваше целия на това, което в момента правеше.

Един ден Станчо му каза:

– Ти не можеш да даваш повече от 100 процента, това практически е невъзможно. Освен това смятам, че трябва да коригираш нещата в живота си.

– Какво трябва да променя във всекидневието си? – учудено попита Дани.

– Трябва да предложиш на живота си остатъците, – отговори Станчо.

– Какво? Какви остатъци?

Недоумението на Дани нарасна.

– Вероятно това противоречи на всичко, което си учил, слушал и чел, но ако животът ни получава остатъците, то Бог ще получава първото и най-доброто от нас.

– Виж това е ново за мен, – призна си Дани. – И да ти кажа честно все още не го осъзнавам напълно.

– Дай си време да го възприемеш, заслужава си, – посъветва го Станчо. – Нашето първо и най-добро не трябва да отива в нашите земни взаимоотношения, тренировки, кариера и финанси, то трябва да бъде отдадено на връзката ни с Господа.

– Така е, – съгласи се Дани, – Бог е ревнив и желае много по-дълбока връзка с нас.

– Спомни си какво казва Божието Словото, – предизвика го Станчо, – „да представят телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога“. Какво означава това?

– Всяка част от нас трябва да бъде жертвана на Бога.

– Да, – възторжено възкликна Станчо, – Бог трябва да е първи в живота ни и да получава само най-доброто от нас.

– Знаеш ли, събуждам се сутрин рано, за да тренирам, но малко място оставам през деня за Бога, – призна си Дани.

– Трябва да промениш приоритетите си, – наблегна категорично Станчо. – Едно знам със сигурност, че ако принесеш първото и най-доброто на Бога, Той ще благослови остатъците ти по начин, който никога не си очаквал. В жестоката конкуренция, в която живеем ще побеждаваме, но само с повече от Бог.

– Да, – потвърди Дани, – моите приоритети и желания трябва да съответстват на Неговата воля.

Живееха някога двама души на земята. На единият, нека го наречем Михал, всичко му вървеше, а на другия Стоян нищо не му беше наред.

На втория земните блага му липсваха и той започна да притеснява съседа си, но Михал не прекрати усилията му.

У завистникът със всеки нов ден нарастваше желанието да притежава все повече и повече.

– За нас двамата няма място на земята, – каза Стоян, – ти напълно ограничаващ свободата ми.

Той не можеше да преодолее алчността си и прогони съседа си във водата.

А Михал влизаше все по-навътре и по-надълбоко.

– Краят е неизбежен, – каза си той, – дъното постепенно изчезва под нозете ми.

Животът пълен с чудеса, размаха криле зад Михал. Почти изчезвайки под водата, без усилие той се издигна към небето.

Стоян започна да ликува и да празнува победата си.

– Най-после и аз да случа, – радваше се той. – Аз съм на земята, а съседа ми на небето.

В сърцето му настъпи мир и спокойствие, но не за дълго бе щастието му. Ставайки земеделец, Стоян забеляза настъпването на морето към сушата. Лунните приливи дълго време не се заменяха с тихи отливи. Брега се превърна в дъно на морето, което игриво се поклащаше.

Един ден Стоян видя, че водата е дошла до прага на дома му и страшно се изплаши. Започна да моли Бога да му даде криле.

– Хората идват с криле на земята, – отвърна му Той усмихвайки се.

– С криле? – подскочи изумен Стоян. – Ти навярно се шегуваш, Боже!? Къде са те? Освен крака и ръце други средства за придвижване не съм виждал до сега.

– Крилете при раждането на всеки се дават. Тези, които не забравят за душата си, състрадават на ближния си напълно и даряват своята любов на нуждаещите се, летят. А други пълзят по дъното, затъвайки в суетното тресавище. Крила на тези хора не са им нужни и те безвъзвратно си отиват.

Настъпи и критичния момент. Водата погълна „късметлията“. Ако беше запазил макар и малък процент от крилата си, сега щеше да усети голямата им жизнена сила.

Слънцето грееше ярко. Ветрецът полюшваше цветчетата и разнасяше аромата им надалече. Птиците се надпяваха в клоните, създавайки чудни и прекрасни мелодии.

Само стоножката лежеше безпомощна на леглото си. Когато бе млада тя бе пъргава и чевръста, а сега …. Тази коварна болест, която я събори в постелята, откъде се намери?

Имаше подуване, остра болка и зачервяване в ставите. Особено я притесняваше основата на палците на краката ѝ.

Най-напред си помисли, че това е артрит, но болката не се разпространи по цялото тяло, а остана само в засегнатите стави. Имаше характерно подуване и зачервяване около тях.

Горските обитатели около нея бяха категорични:

– Това е подагра.

Стоножката в страданието се чудеше:

– Към кого да се обърна? Може би трябва да попитам за съвет старата сова.

И тя посети мъдрата птица.

– Ти си една от най-старите птици, които живеят тук в гората, – каза стоножката. – Дойдох при теб за съвет.

Совата премига мъдро с очите си и се загледа внимателно в стоножката.

А болната продължи с оплакванията си:

– Всичките ми четиридесет крака много ме болят. Какво трябва да направя?

Совата сериозно се замисли над проблема. Откривайки изход от положението веднага посъветва стоножката:

– Стани катерица, тя има само четири крака. Така ще премахнеш 90 процента от болката си.

– О, това е прекрасна идея, – възкликна стоножката. – Само ми кажи как да стана катерица?

Совата затвори очи, разпери криле и философски отговори:

– О, това си е твой проблем. Аз давам само съвети.