Нощта бе прегърнала малкия град. Тишина царуваше сред падащия сняг. Прозорците отдавна бяха потъмнели, а обитателите на домовете бяха обсебили царството на сънищата.

Само Станка се обръщаше в леглото и пресмяташе още колко неща трябваше да свърши днес, а програмата ѝ за следващия ден бе още по-натоварена.

Тя беше добра майка, чудесна домакиня и незаменим съветник и партньор на мъжа си в бизнеса. Всичко това беше добре, но на нея и се искаше да има повече време да почете, да научи някой език, да посвири на цигулката, която отдавна лежеше в прашасалия калъф в ъгъла на стаята.

Време за нещата, които най-много обичаше, не стигаше.

И Станка се размечта:

„Колко хубаво щеше да бъде, ако изобщо не спях. Тогава, докато другите са в леглата, щях да правя толкова много неща, за които сега не мога и да си помисля“.

Някое от децата се обърна и се отви. Станка стана и внимателно изтегли завивката, която бе минала под сина ѝ и го покри с нея. Той се размърда, но не се събуди.

Тя легна отново в леглото. Симо хъркаше до нея, но нея сън не я ловеше.

„Казват, че хората, който не спели, – отново потече потокът от мисли в главата ѝ, – боледували, били много нервни. Възможно е, не съм специалист в тази област, но ние се изнервяме в ежедневието, дори и да сме се наспали добре. Грижи, неприятности, главоболия и какво ли не…..“

Циферблата на часовника светеше с бледа синкава светлина, стрелките в тъмнината се открояваха ясно. Наближаваше четири часа, а Станка още не можеше да заспи.

Тя стана, светна в коридора, извади Библията, отвори на Псалмите и започна да чете:

– …… Помощта ми е от Господа, Който е направил небето и земята. Той няма да остави да се поклати ногата ти. Оня, който те пази, няма да задреме. Ето, няма да задреме нито ще заспи Оня, Който пази Израиля. Господ ти е пазач …..

Изведнъж Станка трепна:

– Бог не задремва, не заспива, защото е мой пазач. Аз да не съм Господ, че не искам да спя?! Ограничена съм във времето и пространството. Какво се мъча да постигна със свои сили? Вълнувам се. Притеснявам се. И за какво?

Тя падна на колене и започна да се моли:

– Господи, прости ми! Знам, че ме пазиш и се грижиш за мен. Моите мисли, не са като Твоите, но Ти винаги мислиш за добро …. Моля те помогни ми да подредя нещата си така, че да имам време и за любимите си занимания.

Слънцето прежуряше. Лъчите му проблясваха върху вълните на водната шир, чийто край не се виждаше.

Таня почиваше с родителите си на пясъчния бряг край морето. Тя бе само на 10 години, но бе много любознателна и наблюдаваше с интерес голямото водно пространство.

Внезапно нещо много необичайно привлече погледа на момичето. Морето се разпени. На всеки друг това можеше да му се стори тривиално, но момичето бе убедено, че става въпрос за нещо много важно.

На урок по география Таня бе слушала за цунамито. Бе им прожектиран филм, в който се разказваше за някои от признаците при приближаване на цунамито.

– И сега е същото, – каза си Таня. – Водата се пени и внезапно се появява рязък прилив.

Момичето веднага изтича при семейството си и разтревожено каза:

– Трябва да се махаме бързо от тук, скоро ще има цунами.

Баща ѝ тръгна към хотела, за да предупреди персонала му, но майка ѝ посрещна думите ѝ с недоверие. Тя не повярва на дъщеря си.

Таня застана до майка си и смело заяви:

– Мамо, повярвай ми, наистина ще има цунами. Аз тръгвам.

– Чао, – спокойно каза майка ѝ и помаха с ръка.

Бащата на Таня през това време бе предупредил дежурната охрана и хората бързо бяха евакуирани от плажа.

Семейството на Таня се скри в хотела няколко секунди преди да приближи мощната вълна.

Причината за цунамито бе скорошното земетресение не далеко от крайбрежието. Вълната удари обширен район и уби хиляди хора.

Настойчивостта на Таня спаси живота на много люде, които в същия ден почиваха на плажа. Тя бе наградена от властите за това.

Ина бе остроумно и бързо схващащо момиче, а бе само на 10 години.

Един ден тя отиде с дядо си Дечо на пазара. Там старецът купи една кофа с големи и хубави ябълки.

Трябваше да се приберат с трамвая. Когато купуваха билети, на Ина и направи впечатление надписа, който бе там, за това попита дядо си:

– Защо цената на превозвания багаж е двойна спрямо тази за пътника?

Дядо Дечо само се усмихна в гъстите си мустаци и нищо не каза.

Качиха се в трамвая и потеглиха към дома.

Минаха няколко спирки и в трамвая се качи контрольор, яка набита жена със злобно изражение на лицето. Предстоеше проверка на билетите.

Ина и дядо ѝ дадоха два билета, по един за всеки.

Контрольорката се втренчи в кофата с ябълките и каза:

– Човече, а тази кофа, тя заема много място. Виждате, че трамвая е пълен, така че трябва да платите за кофата като багаж.

Дядо Дечо я погледна неразбиращо, мислейки, че това е някаква шега. Но тя не се успокои:

– Платете за багажа или ще ви глобя!

Обстановката стана напрегната. Целият трамвай притихна.

Около Ина и дядо ѝ се освободи достатъчно пространство, за да могат и другите да видят, какво става.

Дядо Дечо сериозно се замисли и чувствайки, че работата става сериозна, бързо се наведе над кофата и започна бавно да прехвърля ябълките от кофата в пазвата си.

След няколко минути я изпразни. Добре, ябълки ги нямаше, но кофата?! Дали е пълна или не, тя заемаше място.

И хората започнаха да се побутват:

– Горкия старец!

– Как ще се измъкне от това положение?

– Не бива така!

– Какво се е захванала с човечеца?

Дядо Дечо в такива случаи не губеше самообладание. Той взе празната кофа и я нахлупи на главата си.

След това се обърна към контрольорката и попита:

– А за шапката, трябва ли да доплащам?

Целият трамвай се разтресе от смях.

В стаята бе тъмно. Пламъкът на една свещ осветяваше едно малко пространство около нея.

– Жал ми е за теб, – въздъхна скрита в мрака незапалена свещ, която стоеше не далеч от горящата си посестрима. – Твоят живот ще бъде много кратък. Ти светиш през цялото време и скоро от теб нищо няма да остане.

– А нима това не е хубаво? – попита запалената свещ.

– Аз имам много по-щастлива съдба от теб, – засмя се незапалената свещ. – Не горя и не се топя. Лежа си на гръб, но така ще живея по-дълго. А твоите дни са преброени.

– Никак не съжалявам за това, – каза горящата свещ. – Моят живот е прекрасен, защото е изпълнен със смисъл.

– Ха-ха-ха, – присмя се незапалената свещ. – И какъв е смисълът на твоя живот?

– Вярно е, че горя и восъкът ми се топи, но моят пламък ще запали много други свещи и от това моят огън няма да изчезне.

– И какво от това, нали теб няма да те има? – злобно каза незапалената свещ.

– Със светлината си прогонвам тъмнината около себе си. Очите на децата сияят, когато ме поставят на празничната елха. Изцелявам въздуха около леглото на болния, защото причинителите на болестите не издържат на живия огън. Нима моят кратък живот не е прекрасен?

Незапалената свещ мълчеше, тя нямаше какво да отвърне на своята запалена посестрима. Започнаха да я измъчват съмнения.

– Тъжно ми е за теб, моя незапалена сестро. Жалка е съдбата ти. Ти няма да изпълниш своето предназначение. А душата ти – твоя огън, къде е? Ти ще лежиш в безопасност много години, но на кого си нужна такава? Каква е ползата от теб?

Незапалената свещ мълчеше, а притеснението ѝ нарастваше.

– Ти ме съжаляваш, – развълнува се искрено запалената свещ, – че скоро ще изгоря и ще престана да съществувам. Но ако продължаваш да бездействаш, твоето съществуване никога няма да започне. Така ще умреш, без да си наченала. И животът ще премине покрай теб неусетно.

– Може би си права, – разколебана каза незапалената свещ. – По-добре да горя, отколкото да си почивам. Защото ако горя ще живея, а ако стоя  и мързелувам, ще бъда мъртва.

Б. бе известен британски поет и всички го познаваха. Когато беше на почивка в Гърция се разболя. Събори го силна треска.

През тези дни, когато лежеше болен в Гърция, негови приятели го бяха засекли по улиците на Лондон.

Един от тях му бе писал: „Тъй като знаех, че си на почивка в Гърция, много се изненадах, когато те видях няколко пъти отдалече в Лондон“.

Б. му беше отговорил с обичайната си ирония:

„Не се съмнявам, че съм се разделил на две, въпреки че не знам как става това. И коя точно половина си видял в Лондон, съвсем не знам“.

Иронията си е ирония, но един ден се случи нещо доста интересно с поета.

Работейки в кабинета си, той се облегна на стола си и изведнъж видя, че някой влезе в стаята и седна срещу него. Неочакваният гост заговори…..

Б. се смая. Думите, които той имаше намерение да напише върху белия лист, прозвучаха от устата на непознатия.

Когато огледа внимателно влезлия, поетът изцяло се шокира.

„Но това е моето лице, – помисли си той. – Какъв е този човек?“

Малко след това двойникът се изправи и напусна стаята.

– Твърди се, че поне 10% от хората са видели своите двойници, – продължи размишленията си Б. – А защо се явяват изобщо?

Докато се разхождаше в стаята, си спомни едно обяснение на това явление, което скоро бе чел във вестника. Биофизиците се бяха опитали да разяснят феномена.

Той разрови вестниците на бюрото си и извади един от тях. Там бе отбелязал обяснението със син химикал и започна да чете на глас:

– Нашият организъм излъчва голям спектър от електромагнитни вълни. Човек може да остави в пространството „отпечатък“ подобен на холограма. Такова изображение става само, когато индивидът е силно емоционално възбуден, за това спокойните и съсредоточени хора никога не са видели такъв загадъчен образ.

Б. седна на стола и махна с ръка.

– Това все пак е предположение, – каза си поетът. – Няма общо мнение за естеството на този феномен, ….. но това е работа на учените.

И той се зае със своите си работи.