Каква трудна сутрин, Борис не беше спал цяла нощ. Той беше доста разтревожен и имаше за какво.

Негово роднини имаха здравословен проблем. Тази сутрин чичо му позвъня и изплака на телефона:

– Милена има рак. На Васко му предстои сложна операция. А баба Стефана вече никой не познава.

Освен това един от най-добрите служители на Борис, се пенсионираше. Той много пъти му бе давал мъдри съвети и измъкваше компанията от кризисни ситуации, а сега бе дошло време да си почине след толкова години напрегнат и всеотдаен труд,

Да, но сега Борис трябваше да довърши важен проект, а толкова се нуждаеше от подкрепата и помощта на стария служител.

Докато Борис си пиеше кафето и разговаряше с хората наоколо, тези проблеми непрекъснато се въртяха в главата му.

При него дойде Весела, стара негова позната. Тя посочи дървеният кръст на стената и каза:

– Това е най-хубавият кръст, който съм виждала.

– Човекът, който се грижеше за сградата, го изработи от клон на старо отсечено дърво, – поясни Борис.

Той я погледна изненадано и допълни:

– Та този кръст виси на стената от няколко години вече.

Весела покри лицето с дланите си и възкликна:

– Не е ли невероятно? Бил е толкова дълго време там на стената, а аз сега чак го забелязах.

Борис се загледа в кръста, символ на Божията любов към на хората. Той разбираше, че това не е случайно. Имаше проблеми, но на къде беше насочен погледа му? Да, това бе знак за него точно в този труден момент.

Борис погледна към кръста  и прие думите на Весела като послание към него, което можеше да се изрази така:

„Аз съм с теб! Винаги съм бил до теб!

Когато преминаваме през трудности, Бог ни отваря очите, за да разберем, че не сме сами и че Той е винаги с нас.

Ако възложим проблемите си на Бога, Той ще ни утеши и ще ни даде изходен път.

Тряс и всичко стана на парчета. Стоян стоеше насред стаята изненадан. Той съвсем нямаше намерение да я блъсне, едва ли да я събори …

Но тези негови тромави движения!

– А сега? – възкликна Стоян.

Настроението му се развали и започна да се ядосва:

– И защо? Съвсем слабо я докоснах…

Накрая осъзна, че трябва да вземе инструментите и да я поправи.

Това за него бе лесно, защото той обичаше да разглобява различни неща и да открива механизма, по който работят.

– Колко жалко, че с взаимоотношенията не е така лесно, – въздъхна Стоян.

Ето преди малко обиди сестра си и тя му е сърдита,  а вчера удари Тони, най-добрият си приятел, който бе закаран в болницата.

В такива случаи му се искаше да изтича до мазето и да вземе инструментите, за да оправи нещата, но при тези обстоятелства клещите, отвертката и кой да е друг от тях, не можеха да му помогнат.

Дори думите не действаха в такива ситуация.

Когато наранеше някого Стоян искрено съжаляваше за стореното и обещаваше:

– Повече няма да правя така.

Тогава Бог му помагаше да разреши проблема, който сам беше създал.

Стоян често си спомняше думите на баща си, особено след като се сблъскаше с някого и го нагрубеше:

– Възстановяването на разбитите отношения не е лесно, но това, че Божиите обещания са се изпълнявали не само в миналото, но и днес, ни дава надежда. Бог винаги ще ни помага да се помирим със всеки, защото винаги е до нас и ни води.

Кадрите направени с камера за видеонаблюдение, поставени в детската стая, показват, че никаква кошарка не може да запази малкия „затворник“ в детското легло, особено ако има по-голям брат.

Когато момче, чието име не се споменава, решил да поиграе със своя брат, той се сблъскал с голям проблем. Високата преградка на кошарката пречела на по-малкия брат да се измъкне.

Без да се замисля, по-големият въоръжен със столче, вмъкнал този полезен предмет в кошарката, а после показал на брат си какво да направи, за да получи свободата си.

Бягството на малкият се удало успешно. С помощта на столчето хлапето прехвърлило оградката на кошарката и след одобрителните думи на по-големия си брат се оказал в неговите обятия.

Щастливата двойка пакостници напуснала стаята в търсене на приключения.

Представете си, че живеете в дом, около който няма детска площадка, а тревните площи са заети от автомобили и зиме, и лете. Лошото е, че децата няма къде да играят.

Този проблем е познат за жителите на по-големите градове. Например, Лондон особено през първата половина на 20 век. Вярно е, че автомобилите тогава са били малко, но и дворовете също.

Тогава американката Ема Рид през 1922 г. е патентовала идея за детски клетки, заместител на място, където децата могат да си „играят“ навън. Тази клетка се поставяла на прозореца отвън.

Лондонският градски съвет реализирал тази идея в няколко гъсто населени район.

В оригиналния патент имало наклонен покрив за защита от сняг и дъжд, но очевидно са решили да го икономисат.

Интересно, това място дали е били достатъчно за движение и игра на едно по-голямо дете?

Понякога е хубаво да си първи, но не винаги.

Силвия бе първата повярвала в Господа от семейството си. Тя изпитваше голяма радост от това и желаеше да разказва на всеки за своята вяра.

Но ….. собствените ѝ родители я отхвърлиха и не само те.

Сестра ѝ Вероника крещеше като обезумяла след нея:

– Няма да четеш тук Библията си. Спри това радио, не искам да слушам за твоя Бог.

Сърцето на Силвия бе разбито от мъка и тя викаше към  Бога:

– Господи, искам семейството ми да Те приеме, но всички ме гонят, дори няма къде да се помоля.

– Защо мислиш, че няма къде да се молиш? – Попита я Бог. – Можеш да използваш банята.

Силвия се изненада, но същевременно тази идея и вдъхна увереност и я успокои.

Тяхното семейство имаше две бани. И Силвия помоли баща си и майка си:

– Ще ми разрешите ли да използвам една от баните за молитва, един час след полунощ?

И тя получи разрешение, макар и не много охотно от родителите си.

Първата вечер Силвия седна на ръба на ваната и се разплака. Започна да чете Библията и да се моли. Скоро след това се успокои. Бог обърна мъката ѝ в радост.

Така започна молитвеният ѝ живот в банята. Тя всяка вечер отиваше там, за да се срещне със Спасителят.

Чрез Божията благодат родителите ѝ и сестра ѝ повярваха в Бога.

Но и днес, когато имаше сериозен проблем и искаше да се усамоти, Силвия отиваше в банята и се молеше усърдно.