Литургията беше започнала. Петър прочете откъс от Посланието на апостол Павел към галатяните, където се казва „Един другиму теготите си носете, и така изпълнявайте Христовия закон“. Гласът му звучеше силно и отчетливо.

Когато го слушаше една възрастна жена се разплака. Това се хареса много на Петър.

След това имаше благодарствен молебен, а по-късно и панахида.

Едва тогава Петър напусна храма. Напрегнатият неделен ден приключи за него.

Дойде автобусът. Петър попритисна хората, разбута ги и успя да се качи първи. Огледа се за място и си избра едно до прозореца. Щеше да пътува около половин час. Петър се бе облегнал и притвори очи. Той бе доволен, че е изпълнил дълга си за този деня.

Петър не забеляза, че една стара жена едва крепяща се на бастуна си, стоеше на едно от стъпалата до вратата, притисната от хората.

Когато автобусът пристигна до спирката му, Петър леко се протегна и бързо слезе.

Старицата едва се държеше на краката си и не можа да слезе, но той мина край нея, без да ѝ обърне внимание. Добре, че други хора се намесиха и ѝ помогнаха.

Петър се прибра в къщи и се зае със своите си работи. Включи компютъра си и започна да общува с много приятели по Интернет. Хората споделяха проблемите си, грижите,  … а Петър се стараеше духовно да ги напътства и поучава.

Баща му дойде при него и го помоли:

– Синко, намажи ми ръката с йод, порязах се като помагах на майка ти да чисти рибата.

– Помоли нея, – каза Петър, – тя по-добре от мен ще се справи с това.

Притича и малката му сестра:

– Помогни ми да реша тази задачата.

Петър смръщи вежди:

– Не виждаш ли, че съм зает със сериозни дела? Учи се още от сега, да мислиш със собствената си глава.

Приятел позвъни на Петър:

– В болницата съм, лежа и няма какво да правя по цял ден ….

– Добре, добре, – недоволно измърмори Петър. – Моли се! Оздравявай бързо!

Майка му дойде за нещо, но Петър махна с ръка:

– После, сега ме остави намира.

Но това „после“ се проточваше по цяла седмица, защото той беше вечно заангажиран с нещо „важно“.

Дойде време за новата неделна служба.

Петър покани близките си:

– Елате с мен днес на богослужението в храма.

Те му отговориха:

– Не днес, някой друг път може….

А сестра му направо заяви:

– Не ме занимавай с това, искам да си почина, главата ми цяла седмица е била натоварена със задачи и какви ли не уроци.

Петър вдигна рамене и тръгна сам за храма.

Там той прочете друг откъс, в който се говореше каква трябва да бъде евангелската любов.

Красиво и силно чете. Съжаляваше, че близките му останаха у дома и сега не бяха на литургията за да чуят това послание.

Старата жена, която миналия път се разплака, сега не реагира на прочетеното.

Тогава Петър я изгледа, подозрително огледа и празните места в храма и си помисли:

„Днес четох много по-хубаво от миналия път. Толкова много се старах. Защо хората не приемат Словото?“

Андрей и Радослав от малки бяха неразделни. Те заедно играеха и се веселяха. Винаги намираха нещо интересно, което да ги увлича и двамата.

Минаха години и приятелите решиха да си намерят работа, с която да се занимават през целия си живот.

Веднъж Андрей дойде при Радослав и му се похвали:

– Срещнах един много богат човек. Той ще ме научи правилно да инвестирам и управлявам парите си. От него ще науча как да преумножа това, което притежавам.

Радослав се зарадва за приятеля си и го помоли:

– Кажи някоя дума и за мен на този човек. Нека ме вземе за свой ученик и да ме научи да инвестирам добре и аз.

Но човекът отказа да вземе още един да обучава.

След няколко дни Радослав развълнуван отиде при Андрей:

– Скоро и аз ще се науча да инвестирам. Срещнах много добър човек, който ще ме научи да инвестирам своята любов към хората, да им помагам, да ги подкрепям. Просто да ги обичам и да се грижа за всеки един от тях.

Андрей се засмя:

– Това е пълна глупост. Чиста загуба. Няма нищо да получиш от такова инвестиране.

Но въпреки всичко уважил изборът на приятеля си.

След няколко години Андрей и Радослав трябваше да се разделят. Пътищата им се разминаваха много години.

Изминаха десет години и Андрей стана много богат човек. Той преживя много финансови изкачвания и падения. Смяташе, че напълно е овладял изкуството да инвестира.

Но всичко това беше малко за него. Той искаше още по-голямо богатство. На практика Андрей нямаше минута свободно време, за да се наслади на това, което имаше. Безпокойството и напрежението никога не го напускаха.

Даже, когато жертваше част от парите си за хората, те отново идваха и искаха още. Да дава вече му беше трудно, алчността не му даваше покой.

Веднъж Андрей реши да посети приятелят си от детството и да види какво бе постигнал в живота си. Той разпита за селото, в което живееше Радослав и отиде при него.

Андрей се изненада на спокойствието и хармонията, които царяха на това място. Имаше чувството, че е попаднал в друг свят.

Той намери къщата на Радослав и разбра, че не беше единствения човек, който иска да се срещне с него. Много хора чакаха на опашка, за да поговорят с Радослав.

Най-накрая дойде реда и на Андрей. Той видя приятелят си облечен в бели дрехи., изглеждаше като истински цар.

Когато Андрей погледна в добрите и любящи очи на приятеля си, се разплака от радост и щастие.

Радослав го прегърна и цялото напрежение на Андрей се изпари. Тревогите и притесненията му изчезнаха, а в сърцето му настъпи мир.

Андрей се усмихна и с треперещ глас каза:

– Приятелю мой, ти си истинския инвеститор.

– Да, скъпи, дивидентите от Любовта е любов.

Загубата на памет е един от отличителните белези при болестта на Алцхаймер, която сериозно тревожи роднините и приятелите на пациента.

Изчезват спомени за първата любов, прохождането, постижения в кариерата, смешни истории случили се по време на пътешествия, ….

Учените дълго време смятали, че болестта причинява изтриването на паметта завинаги.

А какво ще стане ако тези спомени са временно недостъпни?

Невролозите от Масачузетския технологичен институт, начело с притежателя на Нобелова награда Сусумa Тонегава за първи път са доказали, че спомените могат да бъдат върнати.
Резултатите от изследването са публикувани в списание „Nature“.

Според учените е необходимо да е стимулира хипокампуса, част от мозъка, която кодира краткосрочните спомени.

Методиката, използвана при изследването, е оптично стимулиране на мозъчните клетки или „оптогенетика“. Тя е свързана с внедряване в мозъка на чувствителен към синята светлина ген, а след това той бива стимулира към светлина.

Това стана неочаквано. Никой не бе предполагал, че може да се случи. Един неправилно паркиран автомобил на кръстовището и ….. Мартин се блъсна с колата си в него.

Той получи дълъг списък от сериозни наранявания. Множество фрактури на бедрената кост и челюстта, счупени ребра, увреден черен дроб, счупена ключица, фрактура на черепа и тежка черепно-мозъчна травма на главата.

Но неговата съпруга Даниела, не се отказа от него.

Мартин беше в кома и имаше само 10% шанс да дойде в съзнание, а шансовете му за пълно възстановяване бяха по малко от 5%.

Седмица след ужасната катастрофа лекарите предложиха на Даниела:

– Помислете добре, не е ли време да изключим системите, които поддържат живота на съпруга ви. Дори и да дойде в съзнание, той няма да бъде пълноценен човек.

– Не, молих се на Бог …. и реших, че е рано да бъдат изключен от системите, които поддържат живота му, – заяви твърдо Даниела.

На другия ден Мартин отвори очи. Той бе пренесен в рехабилитационен център, за да се „разбуди“ мозъка му. Очите му започнаха да следят хората в стаята, появиха се и други признаци на движение и отговори на въпроси.

Даниела с майка си прибра съпруга си у дома. Там тя започна да се грижи за него.

Заобиколен с любов Мартин започна да се възстановява много бързо. Първоначално той започна да движи крайниците си.

След три седмици започна тримесечна рехабилитационна програма, която включваше тренировка на  всекидневна реч, професионална и физическа терапия.

Мартин беше забравил предишния си живот. Той не помнеше и сватбата си с Даниела. Жена му се грижеше за нея, но той дори не знаеше коя е тя.

Постепенно Мартин се влюби отново в Даниела.

– Ти си се борила толкова много за мен – каза ѝ нежно той – и това е причината да съм тук днес.

Осем месеца по-късно Мартин направи първите си крачки. Година след това тичаше и не пиеше никакви лекарства.

Даниела и Мартин се обичаха още по-силно от преди. Подкрепяха се един друг и си помагаха.

– Лекарите знаят какво говорят, но това не означава, че са прави, – усмихваше се Даниела на въпросите на приятелите им. – Ако човек вярва в Бога, трябва да вярва и в това, което Той е обещал.

– Бог е изпратил Даниела в моя живот и Той знае, какво да прави, – подкрепи Мартин съпругата си.

Веднъж Самуел Бренгъл бил представен на някой човек като велик доктор.

В същия ден Бренгъл записал в дневника си:

„Ако се окажа голям в очите им, то Господ чрез Неговата благост ми помага да видя, че без Него аз съм нищо и ми помага пред самия себе си да остана малък. Той ме използва, но аз съм толкова доволен от това, че ме използва, но не съм аз този, който върши работата. Брадвата не може да се похвали с дърветата, които е отсякла. Без ръцете на човека тя нищо не би могла да направи. Дърварят е направил брадвата, наточил я е и след тоя я използвал. В момента, в който той хвърли брадвата, тя става безполезно желязо. О, никога не трябва да забравям за това“.

Известен с истинското си благочестие, Бренгъл често попадал под жестоки критики. Той не се оправдавал, а казвал:

– Благодаря ви от цялото си сърце за вашето порицание. Мисля, че си го заслужавах. Бихте ли се помолили за мен, приятелю?

Суровите и резки нападки предизвиквали в него размисъл за духовния му живот:

– Благодаря ви за критиката в моя живот. Тя ме накара да се самоанализирам, да изпитам чрез молитва дали сърцето ми е в пълна зависимост от Исус Христос, а това ме води до желаното от мен общение с Него.

Готовността да признаеш възможността за погрешна преценка и да се подчиниш на присъдата на другите, без да намаляваш влиянието си като християнин и Божий служител, издига Господа.

Представата за непогрешимост завършва със загуба на доверие.

Истинското смирение не забелязва своите заслуги и не изтъква своите изключителни духовни качества. Лицето на Моисей е сияело, но самия Моисей не виждал и не забелязвал това сияние.

Облечен в смирение, Бог се яви като Човек. Хора облечени в смирение се уподобяват на Него.